РЕШЕНИЕ
№ 4
гр. Бургас, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20212000500474 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 260069 от 15.06.2021 г., постановено по гр.д. 202/ 2020
г., Окръжен съд Ямбол е осъдил „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г.
П.В.Д. С. Н.А. и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни
директори, да заплати на Т. Д. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Я. ж.к. З. бл.*,
вх.*, ап.*, сумата от 85 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на брат
му ЛД. Т., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП) от
28.10.2019 г., причинено от автомобил, управляван от водача КР. Г. Г.,
застрахован при ответника по застраховка Гражданска отговорност, ведно със
законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на
уведомяване на застрахователя с молба-претенция - 19.12.2019 г. до
окончателното плащане на сумата, като искът над уважения до пълния
претендиран размер от 150 000 лв. е отхвърлен.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
1
ответното дружество – КР. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: област В. Т., с. П.,
ул. „О.“ № 1.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от КР. Г. Г., с адрес за връчване: гр. С.
ул. „Д.И.“ № *, ет.*, ап.* – адв. М.М., срещу постановеното решение, като се
претендира отмяната му, по съображения, че същото е неправилно,
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон, и събраните по делото доказателства.
По мнение на въззивника, недоказана е останала вината му за
причиняване на процесното ПТП, като, дори и да се приеме, че същият има
вина за настъпване на произшествието, то причина за реализирането му не е
изключително неговото поведение, като водач на товарния автомобил.
Възразява се, че в случая е било доказано съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на жертвата, по причина, че в материалите по делото не се
откриват данни за задействан предпазен колан, на мястото на водача, на което
е бил починалият. Акцентира се на обстоятелството, че, в случай на правилно
поставен и изправен предпазен колан, тялото на пострадалия не би изпаднало
от автомобилния салон, което означава, че уврежданията, довели до неговата
смърт и установени от вещото лице, не биха настъпили или биха били
изразени в по-лека степен. Излагат се доводи, че дори да се приеме, че
коланът е бил поставен, но не е сработил, отново е налице съпричиняване,
доколкото е ползван негоден за употреба колан, поради лошо техническо
състояние на автомобила.
На следващо място се сочи, че водачът на лекия автомобил се е
движил с несъобразена скорост, което е допринесло за настъпването на
пътнотранспортното произшествие. Изразява се становище, че ако водачът на
лекия автомобил бе управлявал превозното средство със съобразена скорост,
инцидентът не би настъпил, поради което високата скорост на движение на
лекия автомобил също се явява предпоставка и причина за настъпване на
ПТП.
В жалбата се застъпва позиция, че присъденото обезщетение е
завишено, като се подчертава отсъствието на доказана трайна дълбока
духовна и емоционална връзка между починалия и въззиваемия негов брат,
извън обичайното.
2
При позоваване на разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на КЗ се сочи,
че съдът, присъждащ обезщетение, е обвързан от максимален размер на
същото от 5000 лв., който не може да бъде надхвърлен, дори и при доказани
по-високи по размер вреди.
Оспорва се присъждането на лихва за забава от датата на
уведомяване на застрахователя, като се сочи, че претендиращият обезщетение
не е представил с претенцията си всички необходими доказателства.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
Т. Д. Т., с адрес за връчване: гр. С. ул. „Ц.А.“ № *, ет.* – адв. Р.М., в който се
въвежда искане за оставяне на въззивната жалба без уважение и
потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.
Развиват се съображения, че всички елементи от фактическия състав
на деликта са категорично и безспорно установени в хода на
първоинстанционното производство, в това число вината на водача,
конституиран като трето лице помагач в процеса.
Въззиваемият сочи, че възраженията, въведени във въззивната жалба
и свързани с твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
починалия, са неоснователни, несвоевременно релевирани и недоказани.
Твърди се, че всички спорни моменти, относно употребата на обезопасителен
колан, са били поставени пред вещите лица, изслушани пред първата
инстанция, и на тях са били дадени пълни и изчерпателни отговори, като
заключенията на експертите не са били оспорени от процесуалния
представител на третото лице - помагач.
Оспорва се и въведеното възражение за съпричиняване, при
твърдения за движение на управлявания от пострадалия автомобил с
превишена скорост, като се изтъква, че по делото не е доказано именно
твърдяната превишена скорост да е в причинна връзка с настъпилото ПТП и
причинената смърт на водача Л. Т.. Въззиваемият изтъква, че дори и да се
приеме за установено това обстоятелство, същото няма отношение към
настъпилия удар от навлезлия в насрещната лента за движение товарен
автомобил, управляван от третото лице - помагач, поради движение с
несъобразена и превишена спрямо радиуса на завоя скорост.
На следващо място се уточнява, че по делото безспорно е била
доказана съществуващата изключителна трайна и дълбока емоционална и
3
духовна връзка между починалия и единствения негов наследник по закон –
въззиваемия, негов брат. Размерът на обезщетението е, според въззиваемия,
определен правилно, като са взети предвид всички критерии, изведени от
съдебната практика. Възразява се, че не следва да намери приложение
цитираният параграф от КЗ, поради противоречието му с актове на
Европейския съюз.
Оспорват се съжденията в жалбата относно началния момент на
присъждане на законната лихва за забава.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от „З.“ АД, в който се сочи
че същата е основателна.
Постъпила е и въззивна жалба от дружеството – застраховател, в
която първоинстанционното решение се обжалва в неговата цялост, като се
претендира отмяната му.
В жалбата се съдържат оплаквания, че съдът от първа инстанция
неправилно е приел, че въззиваемият е доказал своята активна материална
легитимация и попада измежду лицата, описани в Тълкувателно решение № 1
от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, както и че в случая е налице критерият
изключителност на връзката на въззиваемия и брат му.
Поддържа се, че е нарушен принципът за справедливост, при
определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди,
като същият е завишен и не е съобразен със съдебната практика в сходни
случаи.
На следващо място се сочи, че неправилно е прието, че не следва да
намери приложение § 96 от ПЗР на КЗ. Излагат се съображения, че съгласно
цитираната в жалбата практика на СЕС, не е допустимо в националното право
да се слагат лимити на застраховката Гражданска отговорност под лимитите
по цитираната Директива, без обаче решението на СЕС да казва, че е
недопустимо в националното право да се поставят лимити на самата деликтна
отговорност на делинквента, в това число и за неимуществени вреди. Излага
се становище, че обхватът на подлежащите за обезщетяване вреди се
определя от националното законодателство на всяка държава – членка, което
урежда кои вреди и в какъв размер да се обезщетят. Според този въззивник
нормата на чл.493а, ал.5 КЗ лимитира деликтната отговорност на делинквента
- водача на МПС.
4
Оспорва се изводът на съда относно момента, от който законната
лихва за забава се дължи.
Оспорва се присъждането на ДДС върху адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т.
Д. Т., в който се моли за оставянето й без уважение, като неоснователна.
Изтъква се, че правилно в обжалваното решение е прието, че от
събраните по делото доказателства безспорно е доказана изключителната
вина за настъпилото произшествие на водача на товарния автомобил - КР. Г.
Г., а като причина за инцидента са приети единствено неговите неправилни
субективни действия, стоящи в пряка причинно-следствена връзка със
смъртта на Л. Т..
Акцентира се на обстоятелството, че в настоящия случай от
събраните по делото гласни доказателствени средства е установена особено
близката връзка на въззиваемия със загиналия негов брат и действително
претърпените от неговата смърт вреди. Въззиваемият се позовава на съдебна
практика, съгласно която обстоятелството, че братята и сестрите са
единствени наследници по закон на починалото лице, се приема за такова,
обусловило по-голяма близост от тази, считана за нормална в разбиранията на
българското общество.
По отношение размера на присъденото обезщетение, се сочи, че
същото е справедливо и съобразено с изискванията на закона и формиралата
се трайна съдебна практика по прилагането му.
Навеждат се аргументи, че законосъобразно и изцяло според
утвърдената съдебна практика първоинстанционният съдебен състав е
приложил директно разпоредби от Европейското законодателство, доколкото
същите имат наднационален характер и се ползват с приоритет. В допълнение
се сочи, че в цитираните в отговора Директиви не е предвидена възможност
за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени
вреди на пострадалото лице, поради което следва да се приеме, че
разпоредбата на § 96 от ПЗР на КЗ не е в съответствие с общностното право.
Сочи се, че правилно е определен от първоинстанционния съд
началният момент за присъждане на лихвата за забава.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от
5
легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и
отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно,
същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е претенция за
неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД,
претендирани от въззиваемия, като следствие от пътен инцидент, при който
той е загубил брат си – Л. Т., против застрахователя на прекия причинител на
увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение, към
датата на пътния инцидент, покриващо фактическия състав на договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
сключен с дружеството – въззивник - ответник, като застраховател, по повод
автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – КР. Г. Г..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
6
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззивникът е отправил на
19.12.2019 г. до застрахователното дружество писмена застрахователна
претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно
обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, не е получил
плащане и е инициирал настоящото исково производство – чл.498, ал.3 КЗ.
Искът е допустим за разглеждане по същество.
Видно от данните по делото, на 28.10.2019 г. братът на въззиваемия
е претърпял пътнотранспортно произшествие, при което товарен автомобил
марка „Скания Р 50 ЛА МНА“, рег. № *** движещ се по път II-48, на км
51+600 м и управляван от К.Г., в зона на десен завой, се е преобърнал на
пътното платно, попадайки в лентата за насрещно движение, и е ударил
автомобила, управляван от брата на въззиваемия, при което е била причинена
смъртта на последния.
Пред настоящата инстанция е приета като писмено доказателство
Присъда № 12/ 2.11.2021 г. по НОХД № 292/ 2021 г. по описа на Окръжен съд
Сливен, влязла в сила на 18.11.2021 г., с която прекият причинител на
увреждането – К.Г., по повод гореописаното деяние е признат за виновен за
извършено нарушение на правилата за движение по пътищата,
регламентирани в чл.21, ал.1 ЗДвП, съставляващо престъпление по чл.343,
ал.1, б.в, вр.чл.342, ал.1 НК и чл.58а, ал.1, вр.чл.54 НК.
Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна, по
смисъла на чл.300 ГПК, за гражданския съд, занимаващ се с гражданските
последици от деянието, в аспект на това извършено ли е деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.
Следва да се заключи, че са осъществени в пълнота и кумулативна
даденост реквизитите от фактическия състав на деликта, като основа за
ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя,
поради което настоящият състав намира оплакванията в жалбата на третото
лице – помагач на липса на негово виновно поведение за неоснователни.
Съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно Решение № 1/
7
2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са
разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между
починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато са налице
конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи, за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо,
вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен създават основание да
се направи изключение от разрешението, залегнало в цитираните
постановления на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само
за най-близките на починалия.
В съобразителната част на тълкувателния акт се подчертава, че
отричането правото на обезщетение, при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък в подобни случаи, е в
противоречие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и гарантираното с
чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.20, и чл.47 от
Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всички пред
закона.
В решението е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във
връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие. Настоящият състав отбелязва, че подобни
оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията
на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на
8
деликта и обратно, при недобри отношения и отчужденост, няма как да
съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били
подобрени и, оттам, да се заключи, че са били понесени вреди от загубата.
Горните обстоятелства, като предпоставки за ангажиране на отговорността,
подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като
доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия
обезщетение.
Видно от приетото като доказателство по делото удостоверение за
наследници, въззиваемият е единствен наследник по закон на починалия свой
брат.
Пред първата инстанция са депозирани показания на свидетелите
Н.И.в и М.А., които се припокриват в установяването на съвместно
съжителство на двамата братя, след смъртта на родителите им, хармоничните
и топли отношения помежду им и емоционалния срив, причинен на
въззиваемия, вследствие загубата на неговия брат при пътния инцидент.
Свидетелите са категорични, че и двамата братя не са имали деца и
семейства, работели са заедно, заедно са отбелязвали празнични поводи,
помагали са си взаимно, включително финансово, между тях е имало доверие
и разбирателство. Подчертава се, че смъртта на родителите им ги е сплотила
още повече, като те са останали единствените си най – близки хора.
В показанията се съдържат данни за значимата промяна на
душевния интегритет на въззиваемия, провокирана от загубата, намерила
израз във влошено здравословно състояние, отдръпване от социални
контакти, депресивно състояние, често посещение на гробното място и
ангажиране с послесмъртни ритуали.
Пред настоящата инстанция е приет, като писмено доказателство,
протокол от разпита като свидетел в досъдебното производство на
въззиваемия – ищец, в който са обективирани негови изявления пред
разследващия орган относно местоживеенето му и това на неговия брат,
сочещи, че за последните десет години преди инцидента братята живеят в
съседство, но в отделни домакинства, като въззиваемият живее във
фактическо брачно съжителство. Горните изявления следва да се третират
като извънсъдебно признание за неблагоприятни за признаващия факти и
опровергават с материалната си доказателствена сила показанията на
9
свидетелите, в частта им относно съвместното живеене на двамата братя, без
да водят до дискредитиране на свидетелските показания в тяхната цялост.
Настоящата инстанция отбелязва, че изискването за съвместно
живеене, като основа за извод за изградени трайни отношения на
привързаност, не бива да се абсолютизира, тъй като това би довело до
превратно интерпретиране на тълкувателната воля. Примерното посочване, в
постановени от върховната ни съдебна инстанция актове в разглежданата
материя, на съжителството, като ситуация, от която може да възникне
духовна и емоционална близост, не изключва дефинитивно възможността за
формиране на такава и в други хипотези – така в Решение № 310 от 6.02.2019
г. на ВКС по т.д. № 2429/2017 г. е признато правото на обезщетение на сестра
и брат на починалия, които, макар да са живели в различно населено място, са
имали близки отношения с починалия си брат. Акцентът следва да се постави
на изследване във всеки конкретен случай на значимите за спора
обстоятелства, разкриващи пълната картина на отношенията между
починалия и претендиращия обезщетение.
В настоящия случай съдът взема предвид малката разлика от само
три години във възрастта на братята, обосноваваща житейската презумпция за
изградени близки отношения от съвместното детство, които не са били
накърнени към датата на деликта. На следващо място се съобразява
установената от свидетелите близост, запазена и в зрелите години от живота
на братята, споделения бит, взаимната им привързаност и подкрепа, като тези
отношения са стабилни и с голяма продължителност – 45 години. Доказано е,
че братът на въззиваемия не е създал семейство и след смъртта на родителите
му единствен негов най-близък е останал въззиваемия.
Всичко гореизложеното позволява формиране на становище, че
въззиваемият е материалноправно легитимиран да бъде обезщетен за
настъпилата при произшествието смърт на неговия брат, при реализация на
изключението от цитираното Тълкувателно решение. Настоящата апелативна
инстанция приема, че е доказано формирането на отношения, които покриват
критерия за създадена трайна и дълбока емоционална връзка между
починалия и претендиращия обезщетението. Вместо да реализира
оправданите си очаквания да сподели живота си, като възрастен, със само три
години по-големия си брат, въззиваемият е имал травматичното преживяване
10
да възприеме неочакваността и безвъзвратността на смъртта му, и данните по
делото убеждават, че страданията му от морално естество са намерили реално
проявление и са доказани.
По отношение размера на дължимото обезщетение, с оглед
приложимия обществен критерий за справедливост, настоящият състав
отбелязва, че съгласно дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на
Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на
обезщетение за морални вреди, при настъпили в резултат на деликт телесни
увреждания или смърт, определянето на обезщетението по справедливост е
свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление
в случая обстоятелства, измежду които, при причиняването на смърт,
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди,
посочени неизчерпателно. Преценката следва да е индивидуална във всеки
конкретен случай, но не абстрактна, а почиваща на установените в
производството обстоятелства, имащи значение за постигане на пълна
обезвреда на настъпилите, вследствие увреждането, отрицателни въздействия.
Трайно формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика
утвърждава това разбиране. В допълнение, прибавено е и изискването при
определяне на обезщетението, като проявление на общественото разбиране за
справедливост – чл.52 ЗЗД, да се държи сметка и за обществено-
икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането,
ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ – Решение № 95
на ВКС от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/ 2011 г., І т.о.
При съобразяване на всички релевантни гореизложени обстоятелства
– възрастта на въззиваемия и неговия починал родственик; естеството на
техните отношения и интензитета на претърпените от загубата вреди, и воден
от общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на
увреждането, настоящият състав намира, че обезщетението следва да се
определи в размер на 40 000 лв., като взема предвид, че претендиращият
обезщетение ще се възстановява в подкрепящата среда на съжителство с
фактическата си съпруга. В този смисъл, налице е частична основателност на
възраженията, повдигнати в жалбите, за отмерване на обезщетение в завишен
11
размер от първата инстанция.
Лишено от състоятелност е възражението за съпричиняване,
поддържано в жалбата на третото лице – помагач и изразяващо се в
неупотреба на предпазен колан от пострадалия при инцидента.
Вещото лице по съдебната автотехническа експертиза е категорично
в извода се, че водачът на лекия автомобил, загубил живота си при сблъсъка,
е бил с поставен предпазен колан, доколкото и на снимките по досъдебното
производство е видно, че коланът е намерен в отпуснато положение, след
задействане на газогенератора му.
Въведените в жалбата на третото лице - помагач фактически
твърдения за неизправност на колана и управление на автомобила от
пострадалия водач с несъобразена скорост са направени при настъпила
процесуална преклузия за въвеждане на нови факти в процеса, поради което
не следва да бъдат обсъждани от настоящата инстанция.
Не следва да се съобразява, при формиране на извода за размера на
справедливото обезщетение, разпоредбата на § 96 от ПЗР на КЗ, с която е
въведен лимит до 5000 лева за обезщетяване на братя и сестри за
неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Налице е последователно
формирана практика на ВКС, че уредбата противоречи на правото на ЕС - чл.
1 § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП
и Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховка Гражданска отговорност, с
която са въведени минимални застрахователни суми за неимуществени вреди
в случай на телесно увреждане, тъй като предвижда обезщетения в размер,
значително по – малък от сочения в Директивите.
Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12,
постановено по преюдициално запитване на национален съд на страна-член
на ЕС, „чл. 3 § 1 от Директива 72/166 и член 1, §§ 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност
за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до
определена сума, която да е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от
Втора Директива 84/5 - т.е. 350 000 евро“.
12
Въведеното в горния смисъл оплакване във въззивните жалби е
неоснователно.
Правно несъстоятелна е тезата на застрахователя, че разпоредбата на
чл.493а, ал.5 КЗ лимитира деликтната отговорност на делинквента - водача на
МПС и, оттам, отговорността на застрахователя. Ясно е, че нормата
регламентира обезщетението, дължимо от застраховател, и не съставлява
изменение на предпоставките на деликтната отговорност на прекия
причинител.
Претенцията за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на
паричното задължение е основателна, като същата е дължима, съобразно
правилата на чл.493, ал.1, т.5, вр. чл.429, ал.2, т.2, вр. ал.3 КЗ, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, в настоящия случай – 19.12.2019 г. – датата
на уведомяване на застрахователя от пострадалия. Доводите в жалбата на
застрахователя относно различен начален момент на лихвата за забава са
неоснователни.
Поради частично несъвпадане на изводите на настоящата апелативна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, постановеното от същия
решение следва да бъде частично отменено, в частта, с която е присъдено
обезщетение над горепосочения размер. Решението следва да се отмени и в
частта за разноските.
При този изход от делото и отправеното искане, на процесуалния
представител на въззиваемия следва да се присъди възнаграждение, на
основание чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2,
вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер на по 2076 лв. за защитата пред
първата и апелативната инстанция, с ДДС. Когато адвокатът, предоставил
безплатната правна помощ, е регистриран по ЗДДС, върху дължимото
възнаграждение следва да се начисли данъкът върху добавената стойност,
съгласно § 2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, поради което отправеното възражение в
жалбата е, според този съд, неоснователно.
13
Поради освобождаването на ищеца от задължението да заплати
държавна такса и разноски в производството, на основание чл.76, ал.6 ГПК,
същите следва да се поемат от дружеството – ответник, съразмерно на
уважената част от претенцията в обем на 1600 лв. – държавна такса за
първоинстанционното производство, 800 лв. – за въззивното производство и
106,53 лв. от платеното възнаграждение на експертите, по изпълнените пред
съда от първа инстанция експертизи.
На дружеството – застраховател се следват, пропорционално на
отхвърлената част от претенцията, разноски за защитата пред първата
инстанция, в размер на 2933,33 лв., от общо платените 3000 лв. – адвокатско
възнаграждение, и 1000 лв. – възнаграждения на вещи лица; както и 900 лв.
за защита пред въззивната инстанция, съразмерно на положителния за тази
страна изход от въззивното обжалване, от сторените – 1700 лв. – заплатена
държавна такса.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260069 от 15.06.2021 г. на Окръжен съд Я.
постановено по гр.д. 202/ 2020 г. по описа на същия съд, в частта, с която е
уважен предявеният от Т. Д. Т. , ЕГН **********, с адрес: гр. Я. ж.к. З. бл.*,
вх.*, ап.*, против „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А. и
В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, иск за
осъждане на застрахователя да му заплати обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на брат
му ЛД. Т., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП) от
28.10.2019 г., причинено от автомобил, управляван от водача КР. Г. Г.,
застрахован при ответника по застраховка Гражданска отговорност, ведно със
законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на
уведомяване на застрахователя с молба-претенция - 19.12.2019 г. до
окончателното плащане на сумата, над размера на 40 000 лв. до размера на 85
000 лв., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Д. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Я.
ж.к. З. бл.*, вх.*, ап.*, против „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на
14
управление: гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г.
П.В.Д. С. Н.А. и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни
директори, иск за осъждане на застрахователя да му заплати обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
смъртта на брат му ЛД. Т., настъпила в резултат на пътнотранспортно
произшествие (ПТП) от 28.10.2019 г., причинено от автомобил, управляван от
водача КР. Г. Г., застрахован при ответника по застраховка Гражданска
отговорност, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано
от датата на уведомяване на застрахователя с молба-претенция - 19.12.2019 г.
до окончателното плащане на сумата, над размера на 40 000 лв. до размера
на 85 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260069 от 15.06.2021 г. на Окръжен
съд Я. постановено по гр.д. 202/ 2020 г. по описа на същия съд в останалата
част.
ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А.
и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, да заплати
на адв. Р.М., с адрес: гр. С. ул. „Ц.А.“ № *, ет. *, сумата от 2076 лв. –
възнаграждение пред настоящата инстанция, с ДДС.
ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А.
и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, да заплати
на адв. Р.М., с адрес: гр. С. ул. „Ц.А.“ № *, ет. *, сумата от 2076 лв. –
възнаграждение пред първата инстанция, с ДДС.
ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А.
и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, да заплати
по сметката на Апелативен съд Бургас сумата от 800 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А.
и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, да заплати
по сметката на Окръжен съд Ямбол сумата от 1706,53 лв. – държавна такса и
разноски за експертизи.
ОСЪЖДА Т. Д. Т. , ЕГН **********, с адрес: гр. Я. ж.к. З. бл.*,
15
вх.*, ап.*, да заплати на „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр. С. район СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г.
П.В.Д. С. Н.А. и В.В.И., заедно от двама от четиримата изпълнителни
директори, сумата от 900 лв. – съдебно-деловодни разноски пред настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА Т. Д. Т. , ЕГН **********, с адрес: гр. Я. ж.к. З. бл.*,
вх.*, ап.*, „З.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С. район
СС. бул. „С.“ № *** представлявано от М.С.М. – Г. П.В.Д. С. Н.А. и В.В.И.,
заедно от двама от четиримата изпълнителни директори, сумата от 2933,33
лв. – съдебно-деловодни разноски пред първата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16