Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Габриела Лазарова
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №16426 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №257919
от 29.10.2019г., постановено по гр.дело №17912/2018год. по описа на СРС, ГО, 32
с-в, е признато за установено по предявените от „Т.С."ЕАД срещу С.В.Р.
искове по реда на чл.422 ГПК, че ответникът дължи на ищеца на основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ сумата 1247,32 лева- цена за доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот в гр.София, ж.к.“*****, абонатен №282851 за периода
от м.08.2014г. до м.04.2015г. и сумата 11,41 лева за дялово разпределение за същия
период, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.09.2017г. до
погасяването, като искът с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ е
отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 3479,31лв. и за периода от
01.05.2013г. до 31.07.2014г. Отхвърлени са и исковете с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземанията за лихва за забавено
плащане на цената на топлоенергията в размер на 825,37 лева за периода от 15.09.2014г.
до 25.08.2017г. и 3,16 лева- лихва за забавено плащане на таксите за дялово
разпределение за периода 08.08.2014- 25.08.2017г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№62245/2017г. по описа на
СРС, 32 състав. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца 244,69
лева разноски съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да
заплати на ответника 333,03 лева разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.и.“ООД.
Срещу решението в
отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че тези задължения на ответника са погасени по
давност. Съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008г.
купувачите на топлинна енергия следвало да заплащат дължимите суми в 30-дневен
срок след изтичане на периода за който се отнасят. Съгласно ОУ от 2014г., в
сила от 12.03.2014г. продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на
стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали обезещетение за
забава до изравняване на отчетния период, а задълженията по общата фактура от
31.07.2014г. станали изискуеми на 15.09.2014г. и от този момента започвала да
тече погасителната давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът в
подадения в срок отговор на въззивната жалба, моли решението на СРС да бъде
потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В случая се касае
за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна
погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо
и кога (ако изобщо) давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно
приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
е подадено на 07.09.2017г. По делото липсват данни за датата, на която са
публикувани на интернет страницата на ищеца- жалбоподател, фактурите за периода
след влизане в сила на ОУ от 2014г. /12.03.2014г./. Следователно относно
вземанията за периоди преди влизането в сила на новите ОУ погасителната давност
е започнала да тече от деня, следващ изтичането на 30-дневния срок след края на
периода, за който се дължат, а за вземанията за периоди след 12.03.2014г.- от
момента на възникването на задължението, което съвпада с крайната дата на
съответния период. Погасени по давност са всички вземания с настъпили падежи
преди 07.09.2014г. Вземането за м.07.2014г. е станало изискуемо на 01.09.2014г.
и оттогава е започнала да тече тригодишната погасителна давност, като същата е
изтекла на 01.09.2017г.- преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение. Същото се отнася и за предходните по
време задължения до м.05.2013г. включително. Издаването на обща фактура на
31.07.2014г. не е обстоятелство, което спира или прекъсва давността. Вземането
за лихва е акцесорно и предвид погасяването по давност на главното вземане,
също следва да се счита за погасено, а по отношение на периодите необхванати от
погасителната давност- за тези вземания не са представени доказателства за
публикуване на фактурите на интернет страницата на ищеца съгласно ОУ от 2014г.,
поради което ответникът не е изпаднал в забава и не дължи мораторна лихва.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно в обжалваната му част.
На ответника по
жалбата следва да се присъдят направените по делото разноски във въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение. Възражението на жалбоподателя за
прекомерност е неоснователно, доколкото заплатеното адвокатско възнаграждание е
към минималното съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. на ВАдвС.
На основание
чл.280, ал. 2 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №257919 от 29.10.2019г., постановено по гр.дело
№17912/2018год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД ЕИК******** да заплати на С.В.Р. ЕГН********** сумата от 350 лева (триста и петдесет лева)- разноски
във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „П.и.“ООД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/