№ 2925
гр. София, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100511239 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20269382/07.12.2020 г., постановено по гр. д. № 20980/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 90 състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. З. В. /конституирана на
основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ответник Г.И. В./ обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 150, ал.
1 ЗЕ, че ответницата Д. З. В. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД следните суми: 637,49 лева –
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. –
30.04.2017 г., за следния топлоснабден имот: апартамент № 122, находящ се в гр. София,
ж.к. ****, абонатен № 236533, ведно със законната лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на
вземането; 12,00 лева – главница, представляваща цена за извършена услуга за дялово
разпределение за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., за същия топлоснабден имот, ведно
със законната лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55673/2018 г. по описа на
Софийски районен съд.
С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. З. В. искове, както следва: искът за обезщетение за забава
върху главницата за доставена топлинна енергия за сумата от 58,09 лева за периода
15.09.2017 г. – 07.08.2018 г.; искът за заплащане на главница за цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., за разликата над уважения
размер от 12,00 лева до пълния претендиран размер от 22,00 лева, и искът за обезщетение за
забава върху цената за извършена услуга за дялово разпределение в пълния му предявен
размер от 4,97 лева – за периода 15.09.2017 г. – 07.08.2018 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответницата са възложени сторените от
ищцовото дружество разноски в исковото и в заповедното производство в общ размер на
764.06 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
1
ищеца – „Б.“ ООД.
Срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част е подадена въззивна
жалба от ответницата Д. З. В.. Излагат се оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваната част поради постановяване на същото в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Релевират са доводи за липса на
доказателства по делото, че ответницата е собственик или вещен ползвател на процесния
недвижим имот, от което се прави извод, че ищцовото дружество не е изпълнило
възложената му доказателствена тежест да установи качеството на потребител на ТЕ по
смисъла на ЗЕ. В този смисъл се поддържат наведените в първоинстанционното
производство възражения, че между страните не съществува валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот. Твърди се,
че по делото не са установени реалното количество доставена топлинна енергия и
изправността на уредите за измерване на топлинна енергия. Счита се, че неправилно
районният съд е кредитирал безрезервно заключението на изслушаната съдебно –
техническа експертиза /СТЕ/, изготвена въз основа на документи, които не са били събрани
като доказателства по делото, макар искане за тяхното събиране да е било своевременно
направено в отговора на исковата молба. Оспорва се по основание и размер претенцията за
заплащане на цена за услугата дялово разпределение. Счита се, че ищецът не е
материалноправно легитимиран да претендира цената на тази услуга, тъй като те се
предоставя от третото лице – ФДР. Оспорва се и акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава за цената на услугата за дялово разпределение поради липса на
предвиден и съобщен на клиентите ред и начин на заплащане на услугата дялово
разпределение съгласно изискванията на чл. 36, ал. 2 от Общите условия. При така
изтъкнатите аргументи моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 20.09.2022 г. последният моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба, като му присъди разноски пред настоящата инстанция,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца – „Б.“ ООД, в законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 ГПК, не е взело становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е
влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е приложено заповедно дело № 55673/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, III Гражданско отделение, 90 състав, от което се установява, че на 20.08.2018 г.
„Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Г.И. В. за следните суми: 1./ 637,49 лева – главница, представляваща цена
на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2017 г., ведно със законната
лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането; 2./ 58,09 лева – лихва за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 07.08.2018 г; 3./ 22,00
лева – главница, представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение за
периода м.05.2016 г. – м.04.2017 г., ведно със законната лихва от 20.08.2018 г. до изплащане
на вземането, 4./ 4,97 лева – лихва за забава върху цената за извършена услуга за дялово
разпределение за периода 15.09.2017 г. – 07.08.2018 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че
длъжницата е ползвала доставена от ищеца топлинна енергия през периода м.05.2016 г. –
м.04.2017 г. за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 122, находящ се в гр.
София, ж. к. ****, абонатен № 236533. Претендират се разноски в заповедното
производство, вкл. и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С разпореждане от 03.09.2018 г. по ч. гр. д. № 55673/2018 г. по описа Софийски
2
районен съд, III Гражданско отделение, 90 състав, съдът е постановил издаване на исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски: 25,00 лева – държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу
постановената заповед за изпълнение. Във възражение е заявено, че претенцията е
недоказана и не съществуват облигационни отношения между заявителя и соченото за
длъжник лице.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
С определение от 12.02.2020 г., като трето лице – помагач на страната на ищеца е
конституиран „Б.“ ООД.
С определение от 29.07.2020 г., Софийски районен съд е конституирал като ответник
по делото Д. З. В., на основание чл. 227 ГПК, на мястото на починалия първоначален
ответник и неин праводател Г.И. В. /починала на 30.04.2020 г./.
По делото е представена, неоспорена от ответната страна, молба от Държавна
спестовна каса /ДСК/ до I нотариус при Народен съд – гр. София за вписване съгласно чл. 24
от Закона за Държавната спестовна каса на законна ипотека, обезпечаваща изплащането на
отпуснат заем за жилищно строителство на Г.И. Заекова, с ЕГН *********, по отношение на
процесния недвижим имот, с оглед на сключен договор между ДСК и Г.И. Заекова на
28.11.1990 г.
Видно от представения по делото протокол от проведеното на 01.12.2001 г. Общо
събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, кв. „****,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Б. България“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на ТЕ в сградата в режим на етажна
собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с
подписите си са удостоверили горното решение. В списъка за ап. № 122 е посочено лице с
фамилия В. и ЕГН ********** /съответстващо на ЕГН на ответницата Г.И. В./, срещу което
е положен саморъчен подпис, неоспорен от ответната страна.
На 11.12.2001 г. е сключен договор между „Б. България“ ООД и етажната
собственост с адрес: гр. София, кв. „****, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на
топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни
след приключване на годишното отчитане за показанията на топломера.
По делото е приложен списък на броя на живущите по апартаменти в жилищна
сграда, находяща се в бл. № 43, ж. к. „Банишора“, вх. Д, съставен на 12.10.1982 г., в който
ап. № 122 е вписана Г.И. З., с ЕГН ********** /съответстващ с ЕГН на ответницата Г.И. В./,
с посочен брой членове на домакинство – двама.
Пред СРС е ангажиран договор № 312/08.07.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител, и „Б.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на ТЕ по чл. 139в, ал. 2 от Закона за енергетиката /ЗЕ/. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на ТЕ, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ – 024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя
да заплаща договореното възнаграждение.
По делото е прието съобщение към фактура № **********/31.07.2017 г. за
отоплителен сезон 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., на обща стойност 637,49 лева с вкл. ДДС, и
извлечение от счетоводството на ищцовото дружество за аб. № 236533 със задължения към
07.08.2018 г. в общ размер на 722,55 лева, от които 659,49 лева – главница, и 63,06 лева –
лихви.
От третото лице – помагач „Б.“ ООД, с молба от 26.02.2020 г. са представени 1 бр.
3
индивидуална справка за използвана ТЕ в имот с абонатен № 236533 за процесния период, 1
бр. констативен протокол за извършен отчет (протокол за неосигурен до имота достъп за
отчет на уредите за ДР на ТЕ), и документи за връчване на изравнителни сметки. В
приложените документи като клиент за абонатен № 236533 е посочено лицето Г.И. З..
От ищцовото дружество, с молба от 10.03.2020 г., са представени 6 бр. свидетелства и
протоколи за проверка годността на средството за измерване /топломера/ в абонатната
станция.
От заключението на вещото лице инж. Б.Т. по изслушаната пред районната
инстанция съдебно – техническа експертиза /СТЕ/ се установява, че измерването на
потребеното количество топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се в
гр. София, ж. к. „****, в процесния период, е извършвано от общ топломер, монтиран в
абонатната станция. Данните от общия топломер са снемани по електронен път чрез
преносим „терминал“ към 00:00 часа на първо число на всеки месец. Технологичните
разходи в абонатната станция са изчислявани съгласно изискванията на Наредба № 16-
334/16.04.2007 г. и са отчислявани от ТЕ преди нейното разпределение между абонатите
съгласно действащите разпоредби. Технологичните разходи за абонатната станция са
отчислявани за сметка на топлопреносното дружество. До процесния имот в периода
01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. не е осигуряван достъп за извършване на проверка от служители
на ФДР, поради което е съставен констативен протокол за неосигурен достъп. В имота има
щранг – лира за отопление в банята, за която е начислявана служебно топлинна енергия,
отдадена от щранга съгласно НТ. По данни на ФДР в имота се ползва топла вода и с оглед
липсата на водомер за топла вода, разходът за топла вода се е изчислявал на база 2 бр.
потребители при норма 140 литра на потребител за едно денонощие съгласно чл. 69, ал. 2
НТ. Констатирано е, че отопляемата кубатура на ап. № 122 съгласно акт за разпределение на
кубатура в жилищна сграда от 12.10.1982 г. е 98 куб. м. За периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017
г. количеството ТЕ, отдадена от сградна инсталация в сградата – етажна собственост, е
изчислена от ФДР по формула съгласно приложението към чл. 61, т. 6.1.1. от Наредба № 16-
334/2007 г. Вещото лице е констатирало, че за процесния имот е изчислявана ТЕ за
отопление на имот /отдадена от щранг – лирата в банята/, ТЕ, отдадена от сградна
инсталация, и ТЕ за загряване на вода. Изчисленията са извършени съгласно методиката за
дялово разпределение към действащата наредба за топлоснабдяването. За исковия период
ФДР е изготвила изравнителна сметка, с която е установена сума за доплащане в размер на
92,09 лева. Задълженията за разглеждания период по пера са: 48,64 лева – ТЕ, отдадена от
сградна инсталация, 51,93 лева – ТЕ за отопление на имот, 536,92 лева – ТЕ за подгряване
на вода. Вещото лице е установило, че извършените начисления на суми за топлинна
енергия до имота са в съответствие с изискванията на действащата Наредба за
топлоснабдяването и ЗЕ. Констатирал е, че топлопреносното дружество съхранява
документи, удостоверяващи, че топломерът, монтиран в абонатната станция на процесния
адрес, е преминавал през проверки през всеки две години, относими към исковия период
/2014 г., 2016 г. и 2018 г./.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза. Съгласно изготвеното
експертно заключение, след извършена справка в счетоводството на ищцовото дружество, се
установява, че начислените суми за ТЕ и за дялово разпределение за периода м.05.2016 г. –
м.04.2017 г. на стойност 649,49 лева не са заплатени. По пера дължимите суми са: 144,62
лева – общо отопление, 400,78 лева – БГВ. Изготвената от ФДР изравнителна сметка е
въведена в информационната система на „Т.С.“ ЕАД през м. 07.2017 г. – с отбелязана сума
за доплащане от 92,09 лева. На въпрос на съда експертът е отговорил, че счетоводството на
ищеца е водено редовно.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
4
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. По отношение неговата правилност, предвид релевираните
оплаквания във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ – иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлинна енергия
за битови нужди за имот в сграда – ЕС, и за сума за предоставена услуга за дялово
разпределение на ТЕ. Решението на СРС е влязло в сила като необжалвано в частите, в
които са отхвърлени исковете за обезщетение за забава върху стойността на доставената ТЕ
и върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение на ТЕ, поради което
последните са извън предмета на разглеждане от въззивната инстанция.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от
2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а
според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се
извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за
доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в
разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ потребителите на топлинна
енергия за битови нужди.
В процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният недвижим имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира имотът/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Във въззивната жалба се релевират доводи за необоснованост на изводите на
първоинстанционния съд досежно наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за продажба на ТЕ, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за
титулярството на ответницата в правото на собственост или друго вещно право върху
процесния недвижим имот. Въззивният съд счита оспорването за неоснователно по
5
следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства, неоспорени от ответната
страна, които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначният извод, че тя е
титуляр на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Този извод се
налага при съобразяване на представения списък на етажните собственици към протокол от
общо събрание на етажната собственост на сграда, находяща се в гр. София, ж. к. „****,
проведено на 01.12.2001 г., в който за апартамент № 122 е вписана В., с ЕГН ********** –
съответстващо на ЕГН на първоначалната ответница Г.И. В., удостоверено в служебно
извършената за същата справка за лице в Национална база данни „Население“, която с
полагането на саморъчен подпис е удостоверила съгласието си, в качеството си на
собственик на процесния апартамент № 122, за сключването на договор с третото лице –
ФДР. Доколкото този частен документ не е оспорен от неговия автор и в приложение на
нормата на чл. 180 ГПК, следва да се приеме, че изявленията в него са направени от лицето,
посочено за негов автор. Този документ съдържа изявление, което представлява
извънсъдебно признание на Г.И. В., че е титуляр на правото на собственост върху
топлоснабдения недвижим имот. Това обстоятелства съдът установява косвено и от данните,
съдържащи се в молба от Държавна спестовна каса /ДСК/ за вписване на законна ипотека.
Молбата е подадена на основание чл. 24 от Закона за ДСК за вписване на законна ипотека
върху недвижим имот, представляващ ап. № 122, находящ се в гр. София, ж. к. „****, ет. 7 –
процесния топлоснабден имот, за обезпечаване изплащането на отпуснат на 28.11.1990 г. на
Г.И. Заекова, с ЕГН **********, заем за жилищно строителство. Удостоверените от
длъжностното лице /директор на Държавна спестовна каса/ факти не са оспорени от
ответницата, включително и относно обстоятелството, че същата е страна по договор за заем
за жилищно строителство за придобиване на собствеността върху описания имот.
Въззивницата не твърди, нито установява, че след придобиване на собствеността върху
имота през 1990 г., се е разпоредила с правото на собственост или вещното право на
ползване върху същия за исковия период. Следва да се има предвид, че предмет на
предявения в настоящото дело иск не е спор за собственост върху имот, поради което
непредставянето на нотариален акт за признаване или за прехвърляне на вещни права върху
имота, не обосновава извод за неоснователност на предявения иск. В случая е предявен иск
за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на цена на доставена в имота
ТЕ, при заявени от ищеца твърдения за съществуването между страните на презюмиран
договор, възникнал с оглед на качеството на ответницата – собственик на топлоснабден
имот в сграда в режим на етажна собственост. Ето защо извънсъдебното признание относно
титулярството в правото на собственост, обсъдено наред с удостоверените в молбата на ДСК
обстоятелства, в своята съвкупност са достатъчни за формиране на извод относно
възникването на облигационно правоотношение между ищеца и ответницата в качеството
на собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост. Поради това
на етапа на въззивното производство съдът следва да изходи от установеното в
производството пред СРС обстоятелство относно титулярството в правото на собственост
върху процесния имот в патримониума на праводателката на ответницата, конституирана по
реда на чл. 227 ГПК. С оглед изложеното се налагат следните правни изводи:
Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от
14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и Общите
условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
"Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
6
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В конкретния случай ответницата не твърди, а и не се установява да е
упражнила това право срещу ОУ на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият състав намира, че
същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 от ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл. и
относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставка на топлинна енергия за битови нужди относно процесния топлоснабден имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия
в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по смисъла на чл. 139а от ЗЕ.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148)
и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007
г.). Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на ТЕ,
отдадена от сградна инсталация, ТЕ за отопление на общите части, и ТЕ за отопление на
имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ
за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
В случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 01.12.2001
г., списък към него, договор от 11.12.2001 г., представената индивидуална справка за
използвана ТЕ, а и с оглед на изложеното от вещото лице в констативната част от
заключението по съдебно – техническата експертиза, се установява, че етажните
собственици в сградата, находяща се в гр. София, ж. к. „****, са възложили извършването
на индивидуално измерване на потреблението на ТЕ и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач – „Б.“ ООД.
Въззивницата релевира довод, че ищецът не е изпълнил възложената му с доклада по
делото доказателствена тежест да установи стойността на реално потребената в имота
топлинна енергия, както и изправността на средството за измерване на топлинна енергия.
За установяване факта на предоставяне на ТЕ в обема, съответстващ на
претендираната цена, по делото е прието заключение на вещото лице по съдебно –
техническата експертиза (СТЕ), което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, следва да
бъде кредитирано. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по
делото, а и на допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводство документи, с
оглед на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответницата
ТЕ през процесния период в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е констатирало, че количеството постъпила ТЕ в сградата – ЕС, находяща се на
адрес: гр. София, ж. к. „****, е измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване –
общ топломер, който е отчитан в началото на всеки месец, като технологичните разходи са
били приспаднати от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и
са за сметка на топлофикационното дружество. През процесния период в имота на
ответницата са начислявани суми за отопление, битово гореща вода и сградна инсталация,
като детайлно е посочил как се формират те, възприемайки крайния извод, че това е ставало
съобразно с изискванията на действащата нормативна уредба /дяловото разпределение било
извършвано на база "служебен отчет" поради неосигурен достъп за отчет, а потреблението
на топла вода – на база "служебен отчет", при нормативно определен разход за денонощие в
размер на 140 л./. От техническа гледна точка ФДР също е изготвяла индивидуални
изравнителни сметки в съответствие с нормативните изисквания, с оглед на което вещото
лице изяснява, че е било отразено реално доставеното количество ТЕ и е извършено
изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата сума. Констатирано е, че
общият топломер в абонатната станция е бил преминал през съответните метрологични
7
проверки на всеки две години, относими към исковия период.
В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период
нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената ТЕ по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през
процесния период ТЕ следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки
в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са
били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество ТЕ след
проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В случая, при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен
период, съдебно – техническата експертиза е приела, че реално доставеното до имота на
ответницата количество ТЕ за процесния период възлиза на стойност от 637,49 лева,
представляваща сбор между начислените суми по фактури – 536,92 лева, и сумата за
доплащане по изравнителната сметка – 92,09 лева.
При определяне на дължимите суми с изравнителна сметка е спазена нормативно
установената методология, тъй като разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването установява задължение за всички потребители да
осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на
отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредбата на потребителите, неосигурили
достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6. 5 –
от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Съответно според чл. 69,
ал. 2 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, изразходваното количество
гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а когато
такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за
разход на гореща вода 140 литра на обитател за едно денонощие на потребление. По делото
не са релевирани твърдения и не са ангажирани доказателства, че ответницата е осигурявала
достъп до имота през периода, в който са начислявани суми на база служебен отчет поради
неосигурен достъп.
Предвид гореизложеното съдът намира за доказана по несъмнен и категоричен начин
по делото потребената от ответницата топлинна енергия в претендираното количество, като
основание на предявените главни искове е възникналото облигационно правоотношение
между страните и доставката на ТЕ, а не нейното реално отчитане.
Неоснователно е също и възражението за недоказана изправност на общия топломер,
монтиран в абонатната станция на сградата ЕС поради непредставяне на свидетелствата за
метрологична проверка и сертификат. В първоинстанционното производство са представени
протоколи за проверка и свидетелства за извършени метрологични проверки на топломера,
монтиран в абонатната станция. Същите са представени с молба от 10.03.2020 г. – преди
първото открито съдебно заседание по делото, в изпълнение на указанията, дадени на ищеца
с доклада по делото, поради което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за
несвоевременното им представяне в първоинстанционното производство, респ. за
незаконосъобразното им съобразяване от вещото лице по СТЕ. От представените протоколи
и свидетелства, анализирани от вещото лице по приетата СТЕ, се установява, че топломерът
е преминавал изискуемите периодични метрологични проверки, и съответства на одобрения
тип.
Относно релевираните оплаквания за липсата на легитимация на ищцовото
дружество за вземанията за услугата дялово разпределение, въззивният съд намира
следното:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната
собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
8
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за
дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по
подходящ начин на клиентите.
С договора от 08.07.2011 г., сключен между ищеца и „Б.“ ООД страните са
договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2,
въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира след предаване на
изравнителните сметки. Ангажирани са и доказателства установяващи, че през процесния
период дяловото разпределение в топлоснабдения имот, находящ се в сграда – етажна
собственост, е осъществявано от „Б.“ ООД. Ето защо ищецът се легитимира като носител на
вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявените искове
за установяване на дължимостта ѝ са установени по основание.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която СРС се е произнесъл
по исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ГПК, поради което релевираните в жалбата
оплаквания, касаещи претенцията за обезщетение за забава върху главницата за цена на
услугата за дялово разпределение са извън предмета на въззивния контрол.
Неоснователни са и оплакванията, релевирани в молба от 21.09.2022 г., досежно
началния момент на законната лихва за забава върху уважените искови претенции. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК, при спазване на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК за предявяване на
установителния иск по цитираната разпоредба, какъвто е и настоящият случай, искът по чл.
422, ал. 1 ГПК се счита за предявен от момента на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, респ. законната лихва като последица от неговото уважаване също се
дължи от този момент.
Предвид съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния
такъв по отношение на основателността на исковете, решението на Софийски районен съд
като правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна. Предвид
обстоятелството, че в конкретния случай „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба и не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че същата не е защитавана във въззивното производство
от юрисконсулт, поради което се налага извода, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.
3 вр. с ал. 8 ГПК и не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
По обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените
искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20269382/07.12.2020 г. по гр. д. № 20980/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 90 състав, В ОБЖАЛВАНАТА
ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД срещу Д. З. В. /конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на
9
първоначалния ответник Г.И. В./ обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ, че ответницата Д. З. В. дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 637,49 лева – главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., за топлоснабден имот: апартамент
№ 122, находящ се в гр. София, ж. к. ****, абонатен № 236533, ведно със законната лихва от
20.08.2018 г. до изплащане на вземането; и сумата от 12,00 лева – главница, представляваща
цена за извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., за
същия топлоснабден имот, ведно със законната лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
55673/2018 г. по описа на Софийски районен съд.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10