РЕШЕНИЕ
№ 117
гр. Кърджали, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева
като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело
№ 20225100500070 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1/12.01.2022 г., постановено по гр. д. № 27/2021 г., А.
районен съд е осъдил „Л.“ ЕООД да заплати на „А.“ ООД следните суми:
1. сумата в размер на 12 600 лева - представляваща неплатен месечен
наем от 350 лева за всеки месец по договор за наем на дървообработващи
машини от 01.04.2011г. за ползване на оборудване - фреза за надлъжно
снаждане, фреза за клиновидни зъби и двулистов циркуляр, дължим се за
36 месеца за периода от 23.02.2018г. до 23.02.2021г. ведно със законната
лихва, считано от 23.02.2021г. - датата на предявяване на иска, до
окончателното изплащане на сумата; 2. сумата в размер на 1 745,79лв. -
лихва за забава за периода от 28.02.2018г. до 17.02.2021г., като е
отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата от 1 745,79 лева до
пълния предявен размер от 1 935,21 лева; 3. както и сумата в размер на 2
172,72 лева - разноски по делото. С решението „А.” ООД е осъдено да
заплати на „Л.“ ЕООД направените по делото разноски в размер на 15,51
лева.
Въззивният съд е сезиран с жалба, подадена от „Л.“ ЕООД, чрез
представител по пълномощие, против посоченото решение на А. районен
съд, в осъдителната му част, което се обжалва като неправилно и
необосновано. Иска се отмяната му в атакуваната му част, вместо което
1
да се постанови ново решение, с което исковата претенция на „А.“ ООД
да бъде изцяло отхвърлена.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия „А.“
ООД, в който се сочи, че същата е неоснователна, за което се излагат
подробни съображения.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание
страните чрез процесуалните си представители поддържат становищата,
изложени във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, като настоящият състав намира,
че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми.
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от
„А.“ ООД, гр. Х., против „Л.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор от 01.04.2011 г. за наем на дървообработващи машини -
фреза за надлъжно снаждане, фреза за клиновидни зъби и двулистов
циркуляр, които били в държане на ответника. Страните уговорили срока
му на действие - до 01.04.2012г. (една година от датата на подписването
му, чл.10, ал. 1 от договора), като след тази дата ответникът продължил да
използва наетите вещи със знанието и без противопоставяне на
наемодателя. На основание чл.10, ал. 2, договорът се считал за продължен
за неопределен срок. Страните изрично предвидили, че същият се
прекратява по взаимно съгласие /в чл.11, т.1/, при изтичане на срока /в
чл.11, т.2/ и едностранно с писмено предизвестие до другата страна,
направено поне два месеца по-рано /в чл.11, т.3/, както и едностранно без
предизвестие при неплащане на наемна вноска в срока по чл. 8, ал. 3 от
договора /чл. 8, т.4/.
Ищецът твърди, че от 16.12.2013г. ответното дружество не
изпълнява задължението си по чл.5, ал.1 и 2 от договора да заплаща до
30-то число на следващия месец месечната наемна вноска от 350 лв.,
поради което претендира ответникът да бъде осъден да му заплати 12 600
лв. - главница, дължима се за 36 месеца за периода от 28.02.2018г. до
23.02.2021г. и 1 935,21 лв. - лихва за забава за периода от 28.02.2018г. до
17.02.2021 г.
2
От фактическа страна се установява следното:
С доклада си по делото първоинстанционният съд е признал за
безспорно наличието на процесния договор за наем; и че
дървообработващите машини, предмет на договора, са в държане на
ответника.
Установява се от доказателствата, че с Нотариална покана от
13.10.2020 г., ищецът уведомил ответното дружеството, че на основание
чл.11, ал. 4 от договора, прекратява същия от деня на връщане на
процесните машини и отправил покана за връщането им и осигуряване на
достъп до тях на 16.11.2020 г. Поканата била получена от ответника на
14.10.2020 г. В отговор ответникът поискал конкретизация на машините
по фабрични и инвентарни номера, като посочил още, че на 16.11.2020г.
достъп до цех на фирмата няма как да бъде осигурен.
В хода на първоинстанционното производство, с приемо-
предавателен протокол от 09.10.2021 г., процесните вещи са предадени от
ответника „Л.“ ЕООД на ищеца „А.“ ООД.
От заключението по назначената експертиза, което не е оспорено от
страните и изцяло се възприема от съда като пълно, обективно и
компетентно изготвено, е установено, че за всеки от месеците в периода
от м. април 2011 г. до м. декември 2013 г. включително, с изключение на
м. март 2012 г., са били съставени фактури с основание: наем на машини
на обща стойност 350 лева с ДДС, а от м. януари 2014 г. до предявяване
на иска не са издавани фактури и липсва плащане по процесния договор
за наем. Всяка от издадените фактури в този период била включена в
дневника за продажби към СД по ЗДДС, с начислен и внесен ДДС. В
счетоводството на ищеца не били съхранени на хартиен носител
счетоводни справки - оборотни ведомости за финансови години 2011 г. –
2013 г., главна книга на финансови години 2011 г. – 2013 г., хронологичен
регистър на счетоводна сметка 411 /вземания от клиенти/ - по партидата
на ответника. Плащането било извършвано в брой срещу касови фонове
от фискално устройство. Законната лихва върху дължимия наем от 350
лева, за периода от 03.02.2018 г. до 23.02.2021 г. е в размер на 1 745,79
лева.
От свидетелските показания на В. Б. Р. - бивш управител на
ответното дружеството, се установява, че в началото на 2011г. бил
сключен договор за наем с „А.“ ООД за процесните машини, с които се
произвеждали слепени части. Наемът бил заплащан редовно и били
получавани фактури. Договорът бил безсрочен и не били водени
разговори за прекратяване на договора.
От свидетелските показания на Т. Н. Г. - продавач- консултант в
едно от дружествата на Я. Ч. - управител на ответника, се установява, че
от 2013 г. не били представяни фактури от „А.“ ООД, тъй като договорът
се считал за прекратен.
При тези данни, от правна страна съдът намира следното:
3
По делото не е спорен факта на възникване на облигационно
правоотношение, основано на договор за наем между страните,
действащи в качеството си на търговци, за срок от една година, и
продължаването му след този срок, за неопределено време, съгласно
постигнатото от страните съгласие за това, облечено в текста на чл.10,
ал.2 от същия. Безспорно е предоставянето на вещите от наемодателя на
наемателя, както и фактът, че към датата на предявяване на исковата
молба вещите са се намирали във владение на наемателя /ответника/.
Безспорно се установява и твърдението на ищеца, че от м.януари 2013г.
ответникът е спрял да заплаща месечен наем за машините.
С оглед установеното, че след изтичане на договорения срок
ответникът – наемател е задържал у себе си процесните машини /като за
спора е ирелевантно дали ги е ползвал по предназначение/, то несъмнено,
както по силата на сключения между страните договор, така и по силата
на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, процесният договор е придобил
характер на безсрочен такъв. Не се установява която и да е от страните да
е предизвестила другата за прекратяването му, поради което договорът е
бил валиден към датата на предявяване на иска. Тук следва да се допълни
и, че нормата в чл. 236, ал. 1 ЗЗД не урежда и не се прилага за
хипотезите, при които наемен договор е преустановил действието си,
поради разваляне или предсрочно прекратяване, а само когато е изтекъл
срокът на действие, за който е сключен. Само в този случай, ако
наемателят продължи да държи вещта със съгласието на нейния
наемодател, срочното наемно отношение продължава действието си като
безсрочно, както е в настоящия казус.
С оглед въведено с въззивната жалба възражение за приложението
на чл. 229, ал.1 от ЗЗД, следва да се посочи, че то не е надлежно сторено с
отговора на исковата молба; но освен това, по съществото си е
неоснователно, доколкото забраната в случая е неприложима, тъй като
процесният договор за наем е търговска сделка. Неоснователно е
възражението, основано на забраната по ал.2 и ал.3 на същия текст,
доколкото договореният от страните срок за наем на машините е за 1
година.
Неоснователно е и твърдението на въззивника, че нямало нито едно
доказателство, от което да се направи извод, че след изтичане на наемния
срок дружеството – ответник продължило ползването на наетите вещи.
Договорът за наем е консенсуален и възмезден, а правата, произтичащи
от него са лични. Правноирелевантно е реалното ползване на наетите
вещи от страна на наемателя, доколкото наемодателят е изпълнил
основното си задължение по договора – да предаде вещите, а въпросът
дали и как наемателят ще упражнява фактическа власт е предоставен в
негова дискреция /в този смисъл Решение № 238 от 4.09.2013 г. на ВКС
по т. д. № 123/2011 г., II т. о., ТК/. Както сам въззивникът посочва, няма
спор, че вещите са били в негово държане, а твърденията му, че искал да
ги предаде на наемодателя, но последният не желаел да ги получи, не са
подкрепени с доказателства.
По отношение на възражението на въззивника за това, че след
4
31.12.2013г. ищецът не издал нито една фактура, не начислил и не внесъл
дължимия се ДДС, не декларирал пред НАП тези доставки и не включил
стопанската операция в дневника за продажби и по този начин с
конклудентните си действия се съгласил облигационната връзка между
страните да бъде прекратена след тази дата, е абсолютно неоснователно.
Въззивникът се позовава в тази връзка на задължителната съдебна
практика на ВКС като цитира Решение № 242 от 10.02.2017 г. по т. д. №
3389 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение, което
обаче очевидно тълкува изцяло превратно. С решението си ВКС приема,
че „от предприетите действия на наемодателя по търсене на дължимата от
наемателя престация по договора за наем може да се заключи, че [фирма]
разглежда същия като действащ и не е съгласно с предсрочното му
прекратяване“. Именно в този смисъл следва да се тълкува и изпратената
на 13.10.2020г. от ищеца – наемодател до ответника по иска нотариална
покана за връщане на предоставените в наем машини, каквато покана
ответникът не отрича да е получил.
Впрочем, както правилно е посочил в обжалваното решение
първоинстанционният съд, не фактурата, а наемното правоотношение е
основанието за заплащане на наем от ответника. Неиздаването на
фактури за дължимия месечен наем не означава отказ от вземането с
настъпил падеж, а има значение единствено за отношенията между
наемодателя, като данъчно задължено лице, и фиска, както и
възпрепятства упражняването на правото на данъчен кредит за
получателя, но не влияе върху възникване на задължението.
По отношение на претенцията за мораторна лихва, с оглед
основателността на главния иск, основателен се явява и акцесорния иск за
лихви, който е доказан до размера, установен от експертизата, и в който
размер е уважен.
В обобщение, въззивната жалба се явява неоснователна, а
атакуваният първоинстанционен съдебен акт – правилен и
законосъобразен, и като такъв той следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на делото, на въззиваемия се следват деловодни
разноски за настоящото производство. Последният представя договор за
правна защита и съдействие /л.32/, видно от който „А.“ ООД е заплатило
в брой на адв. К. адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност, което е
основателно. Дължимите се на въззиваемата страна деловодни разноски
за адвокатско възнаграждение, сторени в настоящото производство,
следва да се определят в размер на 966, 60лв., изчислени по правилото на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и същите следва да се възложат в тежест на въззивника.
На основание чл.280, ал.3, т.1, предл.2 ГПК, с оглед цената на
исковете и доколкото настоящият спор е търговски такъв, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
5
Водим от изложеното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1/12.01.2022 г., постановено по гр. д.
№ 27/2021 г. по описа на А. районен съд.
ОСЪЖДА „Л.“ ЕООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр.А., ул.“И. В.“, Индустриална зона, Цех за добив и
преработка на дървесина „Л.“, да заплати на „А.” ООД, с ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление гр.Х., ул.“С.“ № *, деловодни разноски
за въззивното производство в размер на 966, 60лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6