№ 1107
гр. Варна, 29.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на осми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Златина Ив. Кавърджикова
Членове:И.ка Д. Дрингова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Златина Ив. Кавърджикова Въззивно
гражданско дело № 20213100501250 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба вх. № 58920/12.08.2019г. от ЕМ.
М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н. ТР., чрез адв. Ст.И., против решение № 3324/18.07.2019г.,
изменено в частта за разноските с определение № 12692/30.09.2019г. , поправено с
определение № 3142/24.02.2020г., постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС, в частта, в която e признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ. ПЛ. Т. и
ИВ. АНГ. Т. от една страна и тях, ответниците АТ. Н. ТР., Д. М. ТР. и ЕМ. М. ТР. от друга
страна, че ищците са собственици на реална част с площ от 127 кв.м.отразена с жълт и зелен
цвят на скица намираща се на л.482 от делото и представляваща неразделна част от
решението, която част е част от имот с идентификатор *** по плана на гр.Варна, м-ст
Ваялар, на осн. чл.124 от ГПК, в частта, в която е признато за установено в отношенията
между ищците ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. от една страна и тях, ответниците АТ. Н. ТР., Д. М.
ТР. и ЕМ. М. ТР. от друга страна, че реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен
цвят на скица намираща се на л.482 от делото и представляваща неразделна част от
решението, която част е част от имот с идентификатор *** по плана на гр.Варна, м-ст
Ваялар във времето от 28.07.1989г. до 7.09.2016г. не е била път/улица предназначена за
обществено ползване, на осн. чл.124 от ГПК, както и в частта, в която АТ. Н. ТР., Д. М. ТР.
и ЕМ. М. ТР. са осъдени да заплатят на ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. сумата от общо 1494.24лв.
разноски по делото на осн.чл.78 от ГПК.
1
Съдебният акт с който е уважен срещу тях отрицателния установителен иск е
неправилен, поради допуснати процесуални нарушения при установяване на
правнорелевантни факти и обстоятелства във връзка с анализа и обсъждането на
доказателствения материал, противоречие с материалния закон и необоснованост. Молят се
за отмяна в тази част.
Актът, с която е уважен положителният установителен иск за собственост, относно
увеличения с 6 кв.м. размер е процесуално недопустим, поради формирана СПН с решение
по в.гр.д. № 2271/2017г. на ВОС, с което е отменено решението по гр.д. № 7360/2015г. на
ВРС и е уважен иск с правно осн. чл. 108 от ЗС, като е прието за установено по отношение
на наследодателя на ответниците и ищците по настоящото дело, че последните са
собственици на реална част с площ от 6кв.м. по силата на договор за покупко-продажба,
обективиран в НА № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К., обозначена в
зелен цвят на изготвената от вещото лице по делото комбинирана скица, приложена на л.
302 по гр.д. № 730/2015г. на ВРС от имот с идентификатор 10135.2723.597, която реална
част съвпада напълно с направеното от ищците увеличение на иска с тези 6 кв.м., на
първоначално заявените 121кв.м. Повторно разглеждане на спора е недопустимо, а в
останалата част искът е неоснователен. Въпреки, че първоинстанционният съд е
констатирал липсата на оспорване от страна на ответниците, че ищците са собственици на
процесната част, съдът е уважил иска, като основателен, въпреки липсата на правен интерес.
Ищците са мотивирали интереса си от подадените установителни искове за собственост с
оглед отправените обвинения пред държавен орган, че са затворили процесната част и
възпрепятствали ползването на този път, заключен между точки 1, 2, 3, 4, като вследствие на
това им е съставен протокол за полицейско предупреждение. Молят се за обезсилване на
решението в увеличената част от иска и прекратяване на производството в частта. В случай,
че съдът не уважи искането за обезсилване, то молят за отмяна и отхвърляне на
положителния установителен иск в цялата част от 127кв.м.
При уважаване на отрицателния установителен иск, съдът е спазил указанията на
ВКС, но не е съобразил възраженията им, че защрихованата в жълт цвят част, заключена
между точките 1, 2, 5 и 6, като общинска собственост е отразена, като път/улица за
обществено ползване, видно от скица № 15-447226-12.09.2016г. на СГКК-Варна.
Защрихованата част, заключена между 1, 2, 3 и 4 до 2015г. е била единствен достъп до имот
1149, собственост на ответницата Ц., както по силата на одобрен ПУП-ПУР за СО
„Траката“, СО „Ваялар“ и СО „Горна Трака“, приет с решение № 551-6/26,27.07.2012г. на
Общински съвет-Варна /отм./, така и по силата на учредено в полза на нейния праводател
право на преминаване със заповед № 19/14.01.1982г. на Зам.председателя на Общински
съвет-Варна и договорка, постигната между М. Т., праводателя на Ц. и тогавашния
собственик на имота на ищците за отстъпване на част от имотите си и осигуряване на
достъп за обслужване и застрояване на имоти 783 и 1149. Претендираната част до влизане в
сила на заповедта за одобряване на ПНИ, винаги е фигурирала като път.
Молят се първоинстанционното решени да бъде обезсилено, съответно отменено и
2
постановено друго, с което първият иск да бъде оставен без разглеждане, а вторият-
отхвърлен. Претендират присъждане на сторените разноски.
В писмен отговор АНТ. В. Ц., чрез адв. Н.И. изказва становище за допустимост и
основателност на въззивната жалба на ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н. ТР. и се присъединява
към нея. Налице са сочените от въззивниците пороци на обжалвания съдебен акт. Решението
в обжалваните части е недопустимо, евентуално неправилно, като постановено в нарушение
на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при
необоснованост. Моли се за отмяната му и за присъждане на сторените разноски.
Смята, че решението на ВРС е недопустимо и по двата предявени и уважени иска, а
не само по иска за собственост.
Не следва пререшаване на спора в увеличената част на иска за собственост на 6кв.м.
от процесната реална част, по която има влязло в сила решение на съда по гр.д. №
2271/2017г. на ВОС. Оспорваното решение е недопустимо. Споделя и доводите на
въззивниците за неправилност на съдебното решение поради необоснованост, предвид
събраните по делото доказателства, в това число и приетото заключение на вещото лице.
Основателно е оплакването, че ответниците не са оспорили правото на собственост на
ищците по отношение на реалната част. Поради това решението на ВРС е недопустимо.
Липсва нарушено материално право на ищците, нуждаещо се от защита. Съставеният срещу
тях предупредителен протокол не сочи на спор за материално право. Освен това по силата
на заповед № 19/14.01.1982г. за ответниците е съществувало и продължава да съществува
учредено право на преминаване през имота на ищците за достигане до имота им и начинът
на това ползване е „път“. На следващо място основателни са и възраженията на
въззивниците ,че решението в частта на уважения отрицателен установителен иск е
неправилно, поради допуснати процесуални нарушения при установяване на
правнорелевантни факти и обстоятелства, във връзка с анализа и обсъждането на
доказателствата, поради противоречия с материалния закон и необоснованост. Счита, че
обжалваното решение в тази част страда от по-съществен порок: липсва накърнено право на
ищците, нуждаещо се от съдебна защита. На това основание същото е недопустимо. В
условията на евентуалност намира, че е неправилно и следва да бъде отменено, като искът
бъде отхвърлен, като неоснователен. ВРС не е съобразил правния режим на процесната част,
според предвижданията на съответните планове за конкретната територия. Съдът не е
коментирал всички събрани доказателства и направените възражения. Решението е
неправилно в тази част.
В писмен отговор ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т., чрез адв. Б.Х. изказват становище за
неоснователност на въззивната жалба. Уточняват, че размерът на иска е увеличен с 6кв.м.
във връзка с отрицателния установителен иск ,че за посочения в исковата молба период,
цялата процесна реална част, включваща и спорните 6кв.м. не е била път за обществено
ползване, а е представлявала реална част от имот, собственост на физически лица. В случая,
съдът не е пререшил решен вече спор, а се е съобразил със СПН по обуславящия въпрос,
касаещ правото на собственост на ищците. Обжалваното решение не е нито недопустимо,
3
нито неправилно. То е допустимо, правилно и законосъобразно. Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба за размера на спорната реална част. Настояват, че площта
на реалната част съгласно решение № 14507/03.12.2014г. на ВАС, решение №
799/15.06.2016г. на ВОС и решение № 257/16.02.2018г. е точно 127кв.м. Според вещото лице
площта, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 е 114кв.м., а увеличената част-8кв.м. или общо
122кв.м., като разликата от 5кв.м. не е съществена и се дължи на различните способи за
изчисление и измерване. Освен това площта на даден имот не е негов индивидуализиращ
белег, каквито са неговите местонахождение и граници Определящо значение имат
границите. Разлика в границите в случая няма. Сочи, че КК има констативно, но не и
конститутивно действие. Липсата на изменение в КК досежно частта, заключена между
точки 1,2, 6 и 5 не е доказателство, че тази част от земната повърхност е общинска
собственост, съответно отредена за второстепенна улица, още повече, че е приложено
решение № 799/15.06.2016г. на ВОС, от което е видна принадлежността на правото на
собственост върху частта, заключена между точки 1, 2, 6 и 5. Относно възражението на
ответниците Т.и, че не оспорват, че ищците са собственици на процесната реална част и за
липсата на правен интерес, вече се е произнесъл ВКС и ако беше констатирал такива факти,
не би върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците
оспорват правото на собственост на ищците, като считат, че спорната реална част е
обществен път. Неоснователно е и възражението на ответниците, че по силата на одобрен
ПУП-ПУР на СО „Траката, СО „Ваялар“ и СО „Горна Трака“, приет с решение № 551-
6/26,27.07.2012г. на Общински съвет-Варна, защрихованата част, заключена между точки 1,
2, 3 и 4 е отразена като обществен път и сочат, че съгласно решение № 14507/03.12.2014г. на
ВАС, ПУП-ПУР е отменен, като незаконосъобразен.
Молят се, въззивната жалба да бъде отхвърлена.
Постъпила е и въззивна жалба вх. № 59791/15.08.2019г. от ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т.,
чрез адв. Б.Х., против решение № 3324/18.07.2019г., изменено в частта за разноските с
определение № 12692/30.09.2019г. , поправено с определение № 3142/24.02.2020г.,
постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС, в частта, в която е отхвърлен
предявения от тях от една страна срещу ответниците АНТ. В. Ц., АТ. Н. ТР., Д. М. ТР. и
ЕМ. М. ТР. от друга страна, иск за приемане за установено, че в полза на ответниците не
съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и
зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от
решението, която част е част от имот с идентификатор *** по плана на гр.Варна, м-ст
Ваялар, на осн. чл.124 от ГПК и АНТ. В. Ц. е осъдена да им заплати разноски в размер на
1494.24лв., а АТ. Н. ТР., Д. М. ТР. и ЕМ. М. ТР. са осъдени да им заплатят разноски по
първоинстанционното дело в размер на 1494.24лв. или общо 2/3 от целия размер, вместо
целия размер, за който са представили доказателства от общо 4482.74лв., на осн. чл. 78, ал. 1
от ГПК и те са осъдени да платят на АНТ. В. Ц. разноски в размер на 608.33лв., а в полза на
АТ. Н. ТР., Д. М. ТР. и ЕМ. М. ТР. -в размер на 641.66лв., на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Считат решението в обжалваната част за недопустимо, неправилно и
4
незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят се решението в обжалваната част
да бъде обезсилено, в условията на евентуалност отменено и вместо него постановено
друго, с което искът да бъде уважен, като им бъдат присъдени разноски в пълен размер.
Претендират присъждане на разноски за въззивното производство. Правят изявление за
прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение, с искане за
намаляване до размерите по Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, какъвто не е предявяван от тях.
Бил им е вменен с указанията, дадени от ВОС с определение № 675/10.03.2017г. по ч.гр.д. №
356/2017г., което не е подлежало на обжалване. Никъде в исковата си молба не са навеждали
твърдения за наличието на сервитут или право на преминаване в полза на ответниците и не
са искали произнасяне от съда по такъв иск. Единствено А.Ц. е възразила, че съществува
сервитут на преминаване, учреден върху процесната реална част. Такива възражения има
наведени и от ответника М. Т. в отговора на исковата молба. Представени са и
доказателства за това. Искът, предявен от тях е за собствеността на процесната реална част,
на която твърдят, че са собственици. Със задължителните указания на ВОС им е вменен
принудително и без тяхно искане и съгласие иск, който не са предявявали. Опитвайки се да
възразят още след връщане на делото от ВКС и с нарочна молба от 09.10.2018г., са
поддържали, че не са предявявали иск за установяване липсата на учредено или договорено
в полза на ответниците сервитутно право, но възраженията им са били отхвърлени.
Принудени са били изрично да заявят, че този иск, който не са предявявали, желаят да бъде
разгледан в условията на евентуалност. Така е докладван от първоинстанционния съд в о.с.з.
на 20.11.2018г. Приетият по делото доклад обвързва съда. Решението на ВРС, което излиза
извън рамките на доклада е неправилно. Произнасяйки се по този иск, без да е сбъднато
условието за неговото разглеждане, отново води до недопустимо решение в частта.
Евентуално се твърди неправилност на обжалваното решение. Първото съображение
е за задължителността на приетия доклад. На второ място смятат, че решението противоречи
на императивни материалноправни норми. Ако са искали праводателите им да учредят
право на преминаване върху имота си, то е следвало да го сторят с НА и впишат същия в
АВ, но не са. Устна уговорка е недействителна поради липса на форма и на съгласие на
съсобственика Ж.Ж.. Произнасяне на съда по това тяхно твърдение няма. Ответницата А.Ц.
е възразила, че праводателят Т.С.Ж., той и баща на праводателя им С. Т. С. се е бил
разпоредил с правото си на собственост, учредявайки ограничено вещно право в полза на
нейния праводател. Видно обаче от НА № 89/1988г. същият Т.С.Ж. и съпругата му Ж.Ж. са
се разпоредили с правото си на собственост в пълен обем в полза на двете си деца-С. и
Ангелинка, спазвайки установената от закона форма и вписвайки акта в СВ. Правата, които
твърди, че е придобила А.Ц. са им непротивопоставими, като правоприемници на С. Т. С..
Произнасяне на съда по тези техни възражения също липсва. Навеждат оплаквания за
допуснати от ВРС съществени процесуални нарушения, в резултат на приемане за
5
установени факти, които не са се осъществили, поради нищожност. Дори и да се приеме, че
е учредено право на преминаване през имота на наследниците на И.Х.Д. със заповед №
19/14.01.1982г., то налице e смесен/сложен фактически състав, който е нищожен поради
нищожност на единия му елемент- сделката между Т.С.Ж. и В.Ж.С. ,предхождаща
издаването на административния акт. Възможността за преминаване през единия служещ
имот-този на И.Х.Д., съгласно заповед № 19/14.01.1982г., не осигурява достъп до главния
имот на В.Ж.С., т.к. не е налице валидно учреден сервитут на преминаване. Дори и да са
влизали ответниците в имота на праводателите им С. Т. С. и К. и Д.ЙО., те са извършвали
търпими действия, а не фактическа власт. Съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, допуснато от ВРС е, че основава решаващите си изводи на заповед №
543/11.10.2016г. на Кмета на Район „Приморски“, но тя е издадена от некомпетентен орган.
Би следвало да бъде издадена от Кмета на Община Варна, а не на района. На следващо
място, ВРС не е разгледал и обсъдил твърденията им и представените със Становище от
26.09.2017г. доказателства.
Решението на ВРС е и необосновано, с оглед събраните по делото доказателства.
Смятат, че може да бъде прието, че за исковия период не е имало учредено или
договорено сервитутно право на преминаване през процесната реална част от имота им.
В писмен отговор АНТ. В. Ц., чрез адв. Н.И. оспорва въззивна жалба вх. №
59791/15.08.2019г. като неоснователна. Счита, че не са налице сочените от Т.и пороци на
обжалваното решение.
Не споделя становището на Т.и във въззивната жалба за недопустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната част, при твърдения, че никога не е
съществувало право на преминаване на ответниците през процесната част от имота на
ищците, понеже АА, на който се основат, не е валиден вече. В тази част съдът се е съобразил
изцяло с наведените в исковата молба и дадените от по-горните инстанции указания.
Оплакванията за недопустимост на решението са несъстоятелни, понеже противоречат на
приетото с определение № 131/03.07.2018г. по ч.гр.д. № 2100/2018г. на ВКС. ВКС е указал
произнасяне по предявения отрицателен установителен иск, че не съществува право на
преминаване на ответниците върху процесната част, който е допустим, както е приел и
въззивния съд. Несъстоятелен е и доводът, че този иск е бил предявен в условията на
евентуалност. Въпреки предоставената им от въззивния съд възможност, ищците не са
уточнили дали се отказват или оттеглят този иск. Сегашните им твърдения противоречат на
направените от тях изявления по време на съдебното дирене пред първата инстанция.
Предявени са три иска. Видно, спори се за това съществува ли право на преминаване през
процесната част, което се отрича от ищците и са предявили отрицателен установителен иск.
ВРС е постановил допустимо и валидно решение в атакуваната част. То е и правилно, в
частта, в която е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск за съществуването
на право на преминаване. Тя нито оспорва правото на собственост на ищците, нито твърди,
че процесната част е път/улица по смисъла на ЗДвП. Твърденията й са свързани единствено
с претендираното от нея право на преминаване, учредено със заповед № 19/14.01.1982г. на
6
зам.председателя на ОбНС-Варна по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗОСИ, което право ищците й
оспорват. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Последното не е и основание за
отмяна на първоинстанционно решение. Ищците са инициирали производството по гр.д. №
2180/2014г., завършило с влязло в сила решение № 620/22.02.2016г., с което жалбата им с
твърдения за нищожността на заповед № 19/14.01.1982г. на 1982г. на зам.председателя на
ОбНС-Варна е отхвърлена. Неоснователни са поддържаните в настоящото производство
нищожност на заповедта, поради издаването й от некомпетентен орган. Недопустимо е да се
навеждат доводи за нищожност и на заповед № 543/11.10.2016г. на Кмета на Р-н
„Приморски“ едва във въззивната жалба. Неоснователни са оплакванията във въззивната
жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, но конкретни
такива не са цитирани. Не е и необосновано. Неоснователно е и изричното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от нея. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от въззивниците адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н. ТР., чрез адв. Ст. И., в писмен отговор оспорват
въззивната жалба срещу решението на ВРС, в частта, в която е отхвърлен предявения иск за
приемане за установено в отношенията между тях и ищците, че в периода от 28.07.1989г. до
07.09.2016г. в тяхна полза не съществува право на преминаване през процесната реална
част, понеже в тяхна полза не е било учредявано или уговаряно сервитутно право и в частта,
съдържаща възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Не
споделят изнесените оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, поради
произнасяне по непредявен отрицателен установителен иск за приемане за установено, че
не съществува учредено право на преминаване. Насочват вниманието на съда към
указанията на ВКС при връщане на делото за ново разглеждане. Правилно и процесуално
законосъобразно ВРС се е произнесъл по всички предявени искове. Смятат за беспорно
установено по делото, че право на преминаване е предоставено със заповед № 19/1982г.на
ОбНС-Варна. Въведеното оплакване за нарушаване на производствените правила също е
неоснователно, доколкото ВРС е обсъдил доказателствата за липсата на съдебно установен
порок-нищожност на посочената заповед. Обжалваното решени е и обосновано. Молят
въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане, като недопустима, евентуално при
разглеждане, да бъде отхвърлена. Претендират присъждане на сторените разноски.
Постъпила е и въззивна жалба вх. № 62403/27.08.2019г. от АНТ. В. Ц. , чрез адв.
Н.И., против решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС, в
частта, в която са уважени двата предявени от ищците искове за признаване за установено,
че ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. са собственици на реална част с площ 127кв.м., отразена с жълт
и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело, която част е такава от имот
с идентификатор № *** по плана на гр. Варна, м. „Траката“, на осн. чл. 124 от ГПК и за
признаване за установено между страните, че реална част с площ 127кв.м., отразена с жълт и
зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело, която част е такава от имот с
идентификатор № *** по плана на гр. Варна, м. „Траката“ за периода от 28.07.1989г. до
7
07.09.2016г., не е била път/улица// на осн. чл. 124 от ГПК и съобразно с това е осъдена да
заплати на ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. разноски в размер на 2988.49лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от
ГПК.
Счита първоинстанционното решение в обжалваните части за недопустимо,
евентуално неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при необоснованост. Моли се за
отмяната му и за присъждане на разноски за всички инстанции.
ВРС е приел, че ищците са собственици на процесната реална част. Ц. не оспорва
собствеността им. Твърди ,че има право на преминаване през нея. Тя не смущава владението
на ищците, нито им го е отнела, нито претендира да е собственик. Не тя, а ищците й пречат
да упражнява правото си на преминаване с ограждането и поставянето на катинар ,в
нарушение на заповедта по чл. 36, ал. 3 от ЗОСИ, поради което е принудена да защитава
правата си. Искът на ищците за собственост, насочен срещу нея е недопустим, поради липса
на правен интерес от провеждане. Първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено и производството по делото прекратено в тази част. Евентуално следва
първоинстанционното решение да бъде отменено и искът срещу нея отхвърлен. Съдът е
възприел становището й, но не го е обсъдил. Като не оспорва собствеността на ищците,
съдът е постановил необоснован акт. Освен това не е дала повод за завеждане на иска срещу
нея. Дори и да се приеме, че този иск е допустим и се уважи, разноските следва да се
възложат на ищците. По отрицателния установителен иск за приемане за установено ,че
процесната реална част не е била път/улица в периода от 28.07.1998г. до датата на
предявяване на иска-07.09.2016г. ,А.Ц. не е имала друго твърдение-че е бил обществен път,
а достъп, предоставен й до нейния имот по силата на сервитутно право по силата на заповед
№ 19/14.01.1982г. Процесната реална част търпи тежест, представляваща учредено в полза
на ответниците сервитутно право. Само праводателят на останалите ответници-М. Т. е
твърдял, че процесната реална част е път. Няма мотиви защо искът е уважен спрямо нея.
Освен това с влязло в сила решение № 620/22.02.2016г. по гр.д. № 2180/2014г. на ВРС,
съдът е отхвърлил жалбата на настоящите ищци срещу заповед № 19/14.01.1982г. на
зам.председателя на ОбНС-Варна, с която е предоставено правото на преминаване. Ако тази
заповед няма действие по отношение на ищците, те нямат правен интерес да твърдят
нейната нищожност. Неоснователно са завели иск за собственост. С предявените от ищците
три иска те целят да заобиколят цитираното по-горе влязло в сила съдебно решение и
отрекат правото й на преминаване. Пак се позовава на издадената заповед № 19/14.01.1982г.
на зам.председателя на ОбНС-Варна ,изд. на осн. чл. 36, ал. 3 от ЗОСИ. Тя няма вещно-
правно действие и предявените искове са недопустими, евентуално неоснователни.
Неоснователно ищците се позовават на съдебната делба по гр.д. № 3048/1988г. на ВРС, 7-ми
състав. Следва да се има предвид императивната разпоредба на чл. 37 от ЗОСИ. Освен това
наследодателят й е заплатил на праводателите на ответниците сума пари, по силата на
споразумение от 21.05.2004г., с цел да гарантира правото си на преминаване, учредено със
заповед № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна. Налице е и споразумение от 21.12.2006г. ,
8
сключено между праводателите на страните, с което купувачът на имот № 3246 /нов № 783/
се задължава да осигури достъп до имот № 1745. През 2007г. имотът бил закупен от Е. и
И.Т.и. Ц. и съпругът й ги запознали със случващото се и че се води административно дело за
имота им-обжалване на ПНИ. За да започнат Т.и да строят къщата си, Ц. и съпругът й
оттеглили жалбата си, при уверенията на Т.и, че няма да имат проблеми с „пътя“. Въпреки
това, Т.и обжалвали заповед № 19/14.01.1982г., като нищожна. И.Т. заградил и заключил с
катинар т.н. „път“. И до момента нямат достъп по друг начин до имота си. Възникналият
сервитут няма вещно-правно действие. И предявеният от Т.и иск да се признае за
установено, че в посочения в исковата молба период тази част не е път/улица е
неоснователен. Неоснователно ищците се позовават на решение № 14507/03.12.2014г. на
ВАС, постановено по жалба срещу ПУП-ПУР, по което не е взела участие, защото не е била
уведомена или конституирана, въпреки, че по спора е пряко засегната. От друга страна е
отхвърлена жалбата на Т.и срещу заповед № 19/14.01.1982г. , по силата на която имат
достъп до имота си. Тя е действаща. Със заповед № 543/11.10.2016г. на Кмета на Р-н
„Приморски“ отново е отказано на Т.и да бъде отменена заповед № 19/14.01.1982г.
Неоснователно е също така позоваването на Т.и на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от КРБ. Те
нарушават с действията си конституционните й права на достъп до имота й. Като не е
оспорвала правата на Т.и на собственост, тя не е надлежно материално-правно легитимирано
лице да отговаря по исковете им. Те са неоснователни. Решението на следващо място, смята
Ц. е постановено при нарушение на задължението на съда по чл. 7 от ГПК да съдейства на
страните за изясняване на делото. Не е посочил чия е доказателствената тежест, като
бланкетно я е разпределил. ВРС не е обсъдил всички наведени доводи и възражения на
страните, а ако беше, щеше да стигне до други изводи. Дадени са и бланкетни указания към
страните в доклада, който е изготвен в нарушение на чл. 146 от ГПК. Няма как да доказва, че
процесната част е път, след като дори не го твърди, а се позовава единствено на правото си
на преминаване. Решението на ВРС е необосновано. Противоречи на приетите писмени и
гласни доказателства. Обжалва решението и в частта за разноските.
ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т., чрез адв. Б.Х. оспорва докладваната въззивна жалба. Смята
,че оплакванията за недопустимост, евентуално неоснователност на исковите претенции,
основани на твърденията ,че Ц. не оспорва правото им на собственост и по отношение на
спорната реална част и същата не е била път/улица са неоснователни. Тя оспорва правото им
на собственост и неоснователно претендира, че процесната реална част не принадлежи към
имота им, доколкото е отчуждена от техния имот още преди да придобият собствеността
чрез правна сделка и е път за обществено ползване. Не е било учредено право на
преминаване в полза на А.Ц., доколкото устната уговорката между Т.С.Ж. и В.Ж.С. е
нищожна поради липса на форма. Разпоредбата на чл. 37 от ЗОСИ не намира приложение,
доколкото праводателят на Ц. не е участвал като съделител в съдебната делба, на която се
позовават в исковата си молба. Сочат, че с влязла в сила на 11.08.2004г. заповед № Г-
384/03.07.2003г. на Кмета на Район Приморски е одобрен ПУП-ПРЗ, по силата на който
достъпът до имота на Ц. се осъществява чрез тупик от южната му страна. Именно този
достъп тя ползва до имота си. Съгласно решение № 14507/03.12.2014г. на ВАС по адм.д. №
9
2173/2014г. ,ПУП-ПУР е отменен като незаконосъобразен. Двата обособени нейни имота не
съответстват на изискванията на чл. 19 от ЗУТ за минималните размери на лицето на имота
от 16м., намалено най-много с 1/5. С разделянето на имота на две се цели противоправен
резултат.
Постъпила е частна жалба вх. № 73107/09.10.2019г. от ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н.
ТР., чрез адв. Ст.И. против определение № 12692/30.09.20219г., поправено с определение №
3142/24.02.2020г., двете постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС, в
частта, с която е отказано присъждане на разноски в тяхна полза и намаляване на
присъдения в полза на ищците размер на разноските, представляващи пътни разходи за
самолетни билети. Молят се жалбата им да бъде уважена.
В писмен отговор от АНТ. В. Ц., чрез адв. Н.И. намира частната жалба вх. №
73107/09.10.2019г. от ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н. ТР. за допустима и основателна. Моли
се да бъде уважена подадената частна жалба.
В писмен отговор ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т., чрез адв. Б.Х. оспорват частната жалба
вх. № 73107/09.10.2019г. от ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н. ТР., считайки я неоснователна.
Молят се да бъде оставена без уважение.
Подадена е и частна жалба вх. № 75575/16.10.2019г. от ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ.
Т.,чрез адв. Б.Х., против определение № 12692/30.09.20219г., поправено с определение №
3142/24.02.2020г., двете постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС, в
частта, с която са осъдени да заплатят на АНТ. В. Ц. разноски в размер на 641.66лв., на осн.
чл. 78, ал. 3 от ГПК по повод отхвърления евентуален иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК. С
въззивната си жалба са поискали обезсилване на решението на ВРС, като искат обезсилване
и на определението по чл. 248 от ГПК в тази част.
В писмен отговор АНТ. В. Ц., чрез адв. Н.И. оспорва частната жалба вх. №
5575/16.10.2019г. от ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т., като моли да бъде оставена без уважение.
Подадена е още и частна жалба вх. № 77865/24.10.2019г. от АНТ. В. Ц., чрез адв.
Н.И., против определение № 12692/30.09.20219г., поправено с определение №
3142/24.02.2020г., двете постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС в
частта, в която е осъдена да заплати разноски на ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. в размер на
1494.24лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, поради това, че е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Моли за отмяна на обжалваното определение и за уважаване на подаденото
искане за изменение на решението в тази част.
В писмен отговор на частна жалба вх. № 77865/24.10.2019г. от АНТ. В. Ц., ЕЛ. ПЛ. Т.
и ИВ. АНГ. Т., чрез адв. Б.Х. оспорват и тази частна жалба. Молят да бъде оставена без
уважение.
В о.с.з. по въззивното дело на 01.02.2022г. въззивниците ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т.,
чрез процесуалния си представител адв. Б.Х. заявяват пред съда, че предявените от тях
искове са тези, разгледани от ВРС. Същото становище поддържат и в о.с.з. на 08.03.2022г., с
10
изключение на положителния установителен иск за собствеността на 6кв.м., обозначени на
скицата на л. 482 от първоинстанционното дело със зелен цвят, която е идентична по площ и
конфигурация с площта, която е отразена със зелен цвят на л. 302 от гр.д. № 7360/2015г. на
ВРС, като правят отказ от иск в тази част, защото има влязло в сила решение, а за
останалите 121кв.м. поддържат иска си.
Страните претендират присъждане на разноски. Въззивниците правят възражение за
прекомерност на заплатеното от наследниците на М. Т. адвокатско възнаграждение.
Последните също възразяват за прекомерност на заплатеното от Е. и И.Т.и адвокатско
възнаграждение. Същото възражение срещу заплатеното от Е. и И.Т.и адвокатско
възнаграждение прави и А.Ц..
За да се произнесе ВОС съобрази следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ.
Т., чрез адв. Б.Х., уточнявана многократно, насочена срещу АНТ. В. Ц. и М. П. Т.,
последният поч.на 10.04.2019г. и заменен от наследниците си по закон АТ. Н. ТР., Д. М. ТР.
и ЕМ. М. ТР., с която са предявени при условията на кумулативност искове с правно
основание чл.124, ал. 1 от ГПК, с искане да бъде прието за установено по отношение на
ответниците, че те са собственици на реална част, заключена межда точки 1, 2 3 и 4,
индивидуализирани с конкретни координати част, и повдигната с жълт и зелен цвят на
скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00кв.м. от имот с
идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна , иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК ,
с искане да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че тази реална част,
заключена между т. 1, 2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от
първоинстанционното дело с площ от 127.00кв.м. от имот с идентификатор *** по КК и КР
на гр. Варна не представлява път/улица за обществено ползване и иск с правно осн. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, с искане да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че в
тяхна полза не съществува право на преминаване през реалната част, заключена между т. 1,
2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело
с площ от 127.00кв.м. от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна.
Твърдят, че ответниците ги обвиняват пред надлежните органи на властта, че са
затворили пътя между т. 1, 2, 3 и 4. А.Ц. смята, че имотът й граничи с източния край на
пътя-т.3-т. 4 и имотът й има врата към този път, която те-ищците са затворили, а М. Т.
претендира, че са затворили пътя и от западния му край-т. 1-т. 2 и по този начин
възпрепятстват общественото ползване на пътя.
Сочат, че са придобили имота по силата на покупко-продажба, съгласно НА № 73, т.
1, рег. № 1130, дело № 71/30.03.2007г. на нотариус Юл.К.-К.. В тяхна полза е постановено
решение № 799/15.06.2016г. по в.гр.д. № 754/2016г. на ВОС. Те се легитимират като
собственици на имот с идентификатор ***, отразен графично на скица № 165-
182910/05.05.2015г., при граници: имот 10135.2723.597 на М. Т., имот 10135.2723.601 на
А.Ц., 10135.2723.974, 10135.2723.596, ***-улица, публична общинска собственост. Имотът е
възникнал по силата на съдебна делба на ПИ № 1746 по КП на м. „Траката“ от 1987г.
11
Съгласно решение от 15.02.1989г. по гр.д. № 3048/1988г. на ВРС, съдът е постановил да се
допусне делбата на ПИ 1746 по КП от 1987г. с площ от 1196кв.м. между С. Т. С. и А. Т. К.
при равни квоти. С решение от 05.12.1989г. по гр.д. № 3048/1988г. на ВРС е извършена
делбата, като делбеният имот е разпределен в два дяла. На 21.12.2006г. С. Т. С. е продал
придобития по силата на съдебната делба имот, при същите граници, при които е била
извършено, на К. Б.ЙО., а той и съпругата му на 30.03.2007г. го е продал на тях-ищците.
Собственият им имот № 783 попада в границите на СО „Ваялар“ и представлява
урбанизирана територия. ПУП-ПУР на СО „Ваялар“ за имота им е влязъл в сила на
03.12.2014г. , с влизане в сила на решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. № 2173/2014г. на
ВАС, с което е отменена предвидената през имота им улица –тупик, заключена между точки
3, 4, 5 и 6, предвидена за пръв път с посочения ПУП-ПУР на СО „Ваялар“ от 2012г.
В писмен отговор М. П. Т., чрез адв. Ст.И. заявява, че счита, че ищците не са
изложили ясно и изчерпателно обстоятелствата на които основават исканията си и не са
формулирали ясен петитум, което прави исковите претенции недопустими. Освен това
липсва правен интерес от заявените претенции. По отношение на имота на ищците и техния
е влязъл в сила ПНИ, одобрен със заповед № РД-00-770-6-321/29.11.2006г. на Областния
управител на Варна и е издадена заповед РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, с която са
определени границите на имотите. Евентуално излагат съображенията си по
неоснователността на исковите претенции. Оспорват основателността на иска за
установяване че защрихованата в жълт цвят част, заключена между точки 1, 2, 5 и 6 върху
скица № 15-447226/12.09.2015г. на СГКК-Варна, никога не е било обществен път. До 2015г.
частта, заключена между точки 1, 2 3 и 4 е осигурявала единствения достъп до имот № 1149,
собственост на А.Ц., както по силата на ПУП-ПУР за СО „Траката“, СО „Ваялар“ и СО
„Горна Трака“, приет с решение № 551-6/26,27.07.2012г. на ОбС-Варна, както и по силата на
учредено в полза на нейния праводател право на преминаване със заповед № 19/14.01.1982г.
на зам.председателя на ОбНС-Варна и договорка между него М. П. Т., праводателя на А.Ц. и
тогавашния собственик на имота на ищците, за отстъпване на част от имотите си и
осигуряване на път за обслужване и застрояване на имоти № 783 и 1149. В описанието на
имота му до ПНИ винаги е фигурирала спорната част като път. Ищците са решили в един
момент да си върнат отстъпената от праводателя им част от имота. Към този момент обаче е
влязъл в сила ПНИ и срокът за обжалването му е изтекъл. Не е оспорено учреденото право
на преминаване през имот 782 до образувания имот 1149, не е оспорена и заповедта за
одобряване на КК и КР на гр. Варна за този имот. Моли се исковите претенции да бъдат
отхвърлени, ведно с присъждане на сторените разноски.
В писмен отговор АНТ. В. Ц., чрез адв. Н.И. също смята исковата претенция за
недопустима. Нито е ясно какво е отправеното към нея искане, нито е налице правен
интерес от търсената защита. Не твърди, да е собственик на процесната реална част, която се
притежава от ищците. Не е отричала и с действията си правото им на собственост. Дори и да
е посочвала в някои свои жалби до компетентните органи, че процесната част е път, то тя е
употребявала това понятие в гражданското му значение, като място за преминаване, като е
12
имала предвид единствено предоставеното й право на преминаване до имота й, на осн. чл.
36 от ЗОСИ, от което се ползва за достъп до имота си. То не е прекратено и до момента.
Съдът е приел, че и понастоящем има действие и поради това, че уличната регулация,
осигуряваща достъп до ПИ с идентификатор 10135.2723.1149 и 10135.2723.1150 по КК на
гр. Варна е отпаднала, съгласно решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. № 2173/2014г. на
ВАС, в сила от 03.12.2014г. Тези два имота биха останали без достъп, без този по учредения
им със заповед № 19/14.01.1982г. на зам.председателя на ИК на ОбНС-Варна. Смята, че няма
и правен интерес от водене на иска, в случай, че е предявен отрицателен установителен иск
за собственост. Страните нямат конкурентни насрещни вещни права. Ищците твърдят право
на собственост по отношение на реалната част, което тя на отрича. Заявява обаче, че има
право на преминаване, без да е вещно такова. Нито смущава владението на ищците, нито им
го е отнела, нито претендира неоснователно да е собственик на процесния имот. Не тя, а
ищците й пречат да упражнява правото си на преминаване, като са преградили достъпа й до
собствените й имоти и са сложили катинар, извършвайки самоуправни действия, срещу
които е предприела защита, но в друго производство. Отрицателен установителен иск би
могло да се заведе и ако претендира да придобие имота на оригинерно основание, но такива
твърдения няма наведени в исковата молба. Искът е недопустим и ако ищците предявяват
положителен установителен иск за собственост, че са собственици на спорната реална част,
понеже тя, от своя страна има само право на преминаване, по силата на заповед №
19/14.01.1982г. на зам.председателя на ИК на ОбНС-Варна. Липсват и ясни твърдения,
които искат да установят с представените доказателства. Липсва надлежно изложение на
фактическите обстоятелства, на които се основава иска. Неясни са и твърденията, до степен
на противоречие на обстоятелствена част и петитум. Не може да се установи и колко на
брой са исковите претенции. Недопустима е исковата молба и предвид разпоредбата на чл.
124, ал. 4 от ГПК, доколкото липсва правна разпоредба в закона, даваща право на иск да се
установи дали даден имот е път или не.
Искът е и неоснователен. Не отрича правото им на собственост, но има право на
преминаване през имота им. Позовава се на заповедта на ОбНС от 1982г. Праводателят й
В.Ж. е закупил от И.Х. право на преминаване за площ от 75кв.м. и 3м. ширина на пътя. По
силата на заповедта В.Ж. и Т. С. са получили достъп до имотите си, като Т. С. за да ползва
пътя, заплатен от В.Ж., се е задължил да осигури достъп през северната част от имота си,
като отдели площ от 48.00кв.м., които да се свържат със закупените от В.Ж. квадрати и да се
изгради път до имоти № 783 /стар 1746/ и № 1149 /стар 1745/, през имота на И.Х.Д.. През
1989г., чрез промяна в заснемането на имот № 783, направено от собствениците му, пътят,
през който преминавали , бил включен в границите на този имот. За да се гарантира
безсрочното им право на преминаване, баща й В.С.Ж. заплатил на праводателя на ищците
сума пари, като подписали договор и декларация-потвърждение от И.Х.Д. от 12.10.2005г.
Подписано е било и споразумение от 21.12.2006г. от праводателите на страните за
осигуряването на достъп до стар имот № 1745. През 2007г. имотът си закупили Е. и И.Т.и.
Ц. запознала Т.и с воденото от тях адм.д. по жалбата им срещу ПНИ. С оглед
добросъседските си отношения и за да могат да започнат строителството на къщата си Т.и,
13
те си оттеглили жалбата, като получили уверенията на Т.и, че няма да имат проблеми с пътя
до имота си. През 2014г. обаче Т.и завели иск за нищожност на заповед № 19/14.01.1982г.
на ОбНС-Варна, по което са конституирани като заинтересована страна, отхвърлен с
решение № 620/22.02.2016г. по гр.д. № 2189/2015г. на ВРС. Със съпруга й разбрали, че две
години са текли дела през Адм.С-Варна и ВАС за този т.н. път до имота им между Т.и и
Община Варна, но те не са взели участие като заинтересована страна.
От 34 години ползват този път за достъп до имота си. До имота им няма друг достъп.
От м.февруари пътят, съответно правото им на преминаване е преустановено, т.к. е заграден
от И.Т. и заключен с катинари. Правото им на преминаване по реда на чл. 36 от ЗОСИ им е
предоставено по административен ред и няма вещноправен характер, но представлява
според нея особен вид сервитутно право. Няма основание да се приеме, че правото им е
прекратено. Още няма приложена улична регулация. Освен това след 34 години ползване са
придобили описания път по давност.
Ищците се позовават на решение № 14507/03.12.2014г. на ВАС, постановено по
жалбата на Т.и срещу ПУП-ПУР, но те самите не са били конституирани по делото, по
въпрос и с предмет, от който са пряко заинтересовани. Стар имот с идентификатор
10135.2723.601 не съществува, а са обособени като самостоятелни, имоти с идентификатор
10135.2723.1149 и 10135.2723.1150 по КК и КР на гр. Варна. Решението по адм.д. не
поражда правни последици за тези два имота.
Със заповед № 543/11.10.2016г. кметът на Район „Приморски“ е отказал да на Е. и
И.Т.и да отмени заповед № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна.
След постановяване на определение № 12963/30.11.2016г. за прекратяване на
производството по гр.д. № 10733/2016г. на ВРС и отменителното такова № 675/10.03.2017г.
по гр.д. № 356/2017г. на ВОС, ищците са направили редица уточнения.
С молба от 10.04.2017г. са посочили са, че ответниците се позовават на заповед №
19/14.01.1982г., с която по административен ред е определено трасе за преминаване поради
липса на достъп до вътрешните имоти към онзи момент, въз основа на споразумение между
бившите собственици. Заповедта е с временен характер и има действие до определяне на
пътища за обслужване на вътрешните имоти и до промяна в собствеността на обслужващите
и на обслужваните имоти. Повдигнатата на скица 15-1/82910/05.05.2015г. в жълт цвят част,
заключена между т. 1, 2, 3 и 4 площ е тяхна собственост. Ответниците никога не са
притежавали сервитутни права по отношение на процесната част, учредена с
административен акт или по гражданскоправен път.
М. Т. в писмен отговор е заявил, че никога не е твърдял, че има учредено вещно
право на преминаване през имота на ищците. Такова сервитутно право е учредено в полза на
праводателя на другата ответница, за което е издадена заповед № 19/14.01.1982г. от
зам.председателя на ИК на ОбНС-Варна. С влязло в сила решение по гр.д. № 2189/2015г. е
ВРС е отхвърлено искането на ищците да бъде прогласена нищожността на цитираната
заповед. Във връзка с неоснователността на иска сочат също, че до 2015г. спорната реална
част е била път за обслужване на имот 1149, собственост на А.Ц., както по силата на
14
цитираната вече заповед № 19/14.01.1982г., така и по силата на ПУП-ПУР на СО „Траката“,
СО „Ваялар“ и СО „Горна Трака“, приет с решение № 551-6/27.07.2012г. на ОбС-Варна.
АНТ. В. Ц. смята, че допълнителното уточнение не отстранява нередовността на
исковата молба. Излага, че дори и да се приеме, че действието на заповед № 19/14.01.1982г.
е временно и до отваряне на пътища за обслужване на вътрешните имоти, все още няма
такива, макар, че такова ограничение в действието й не е посочено в заповедта. Не владее
имота, собственост на ищците, но се ползва от предоставеното на праводателите й право на
преминаване, за да достига до имота си. За ищците липсва правен интерес от предприетата
защита, защото вече са реализирали, макар и безуспешно правата си да установят
нищожността на заповед № 19/14.01.1982г., като съдът се е произнесъл с решение №
620/22.02.2016г. по гр.д. № 2189/2015г. на ВРС. Съдът е приел атакуваната заповед за
действителен и валиден индивидуален административен акт. Учреденото със заповед №
19/14.01.1982г. право на осн. чл. 36 от ЗОСИ не е с прекратено действие. Необходимостта от
ползваното право не е отпаднала. Искът за установяване дали даден имот е или не е бил път
е недопустим.
В първото по първоинстанционното дело о.с.з. на 26.09.2017г. ищците уточняват, че
са предявили отрицателни установителни искове, че реалната част не е път и ответниците
нямат сервитутни права. Ответникът М. Т., чрез процесуалния си представител е заявил, че
реалната част се е ползвала за път. По отношение на тази площ има едни 6кв.м., които са
предмет на заведения от ищците ревандикационен иск по гр.д. № 7360/2015г. на ВРС.А.Ц.,
чрез своя процесуален представител поддържа, че не владее процесната реална част, но се
позовава на право на преминаване по силата на заповед № 19/14.01.1982г. за площ от
75кв.м., която заповед и до момента не е изгубила правното си значение. Единствено за да се
гарантира правото й на преминаване по този път, преминаващ и върху площ от 48кв.м. през
имот № 783 е сключен договор-споразумение от 21.05.2004г. и е заплатена от баща й
В.С.Ж. на предходния собственик, той и праводател на ищците сума пари за безсрочно
преминаване, потвърдено от И.Х.Д. и е подписано от праводателите на страните
споразумение от 21.12.2006г., с което купувачът на имот № 3246 /нов № 783/ и праводател
на ищците се е задължил да осигури пътен достъп до имот № 1745. С допълнителна молба
Е. и И.Т.и са възразили, че посочените споразумения не са били вписани в Сл.по
вписванията, а е трябвало. Така цитираните споразумения от 2004г. и 2006г. не са елемент
на фактическия състав за издаване на заповед № 19/14.01.1982г. според А.Ц. и затова не
представлява нарушение на закона това, че не са вписани в Сл.по вписванията-Варна. От
друга страна източникът на възникване на вещното право е договорен и доколкото касае
вещни права, договорът би следвало да е във формата на нотариален акт. При изричното
съгласие между собственици на имоти и при облекчена форма-писмена с нотариална
заверка на подписите.
В следващото о.с.з. на 21.11.2017г. първоинстанцииният съд е прекратил
производството по иска за установяване по отношение на страните, че част от имота, за
която ищците твърдят, че е тяхна собственост, не е бил път/улица, като недопустим.
15
С определение № 152/18.01.2018г. по ч.гр.д. № 11/2018г. на ВОС е потвърдено
протоколното определение от 21.11.2017г. за прекратяване на производството по иска за
установяване, че спорната реална част не е път/улица за обществено ползване, но е
забелязал, че ищците са предявили и отрицателен установителен иск за признаване за
установено на осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК между страните, че за ответниците не съществува
право на преминаване през процесната реална част от имота, тъй като в тяхна полза никога
не е било учредявано или уговаряно сервитутно право, а административната заповед, на
която се основават, вече не е валидна, като е указал да бъде докладван.
С определение № 131/03.07.2018г. по ч.гр.д. № 2100/2018г. същото е отменено в
частта по иска за установяване, че реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 и
повдигната в жълт цвят на приложената на л. 13 от първоинстанционното дело скица, с
площ от 121кв.м. от имот с идентификатор *** не представлява път/улица за обществено
ползване.
С молба от 09.08.2018г. Е. и И.Т.и са заявили, че предявяват само два установителни
иска, първият, че са собственици на спорната реална част, а втория, че същата не
представлява път/улица за обществено ползване. Твърдението им, че не съществува право на
преминаване в полза на ответниците върху процесната реална част е допълващо доводите
им за основателността на предявените два иска, съображение. М. П. Т. е изразил становище,
че следва да се изиска уточнение от ищците дали се отказват или оттеглят иска си за
приемане за установено, че не съществува право на преминаване в полза на ответниците,
като им бъдат присъдени разноски. АНТ. В. Ц. поддържа от своя страна, че с поредните
уточнения, става още по-неясно какви искове предявяват. Независимо от това, поддържат,
че за ищците липсва правен интерес от търсената защита.
С молба от 29.10.2018г. Е. и И.Т.и са доплатили указаната им от ВРС държавна такса
за третия установителен иск, както е прието в определението на ВОС и това на ВКС и са
заявили, че нито се отказват, нито го оттеглят. Исковата им молба първоначално е била ясна
и редовна и не се е налагало да бъде уточнявана. Ако все пак съдът приеме, че е бил
предявен такъв иск, то заявява, че го предявява в условията на евентуалност, спрямо
първоначално предявения главен иск за признаване за установено, че процесната реална част
не е път/улица за обществено ползване. Позовават се на практиката на ВКС, според която
когато са заявени няколко иска и ако съдът, с оглед предявените основания на претенциите
счете, че въведените основания не могат да съществуват едновременно, то следва да укаже
на ищеца да заяви поредността, при която следва съдът да разгледа исковете. Смятат, че
следва да бъде изготвен нов доклад.
В о.с.з. на 20.11.2018г., противно на твърденията до момента, ЕЛ. ПЛ. Т. е заявила
пред съда, че с ищеца И.Т. са предявили иск, че не съществува учредено или договорено
сервитутно право и съдът е докладвал и третия предявен от тях установителен иск, че за
ответниците не съществува учредено или договорено право на преминаване през процесната
реална част, който е предявен в условията на евентуалност, като главният иск е за
установяване, че спорната реална част не е път/улица за обществено ползване. окакто е било
16
поискано от ищците.
В о.с.з. на 05.03.2019г. ищците Е. и И.Т.и са поискали да бъде допуснато изменение
на исковете и в о.с.з. на 18.06.2019г. първоинстанционният съд е допуснал изменение на
осн. чл. 214 от ГПК, като се считат предявени за още 6кв.м., означени в зелен цвят върху
скицата на л. 482 от делото.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от НА № 82, т.5, дело № 1628/1969г. на варненски нотариус Т.С.Ж. е признат
за собственик по давност на празно място в м. „Ваялар“, в землището на гр. Варна, от
1000кв.м., при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д.С.Д..
Е. и И.Т.и са представили по първоинстанционното дело договор за дарение,
обективиран в НА № 89, т. 12, дело № 3977/1988 на варненски нотариус, с който Т.С.Ж. и
Ж.А.Ж. са дарили децата си С. Т. С. и Ангелинка Т. К. с придобития по давност по време на
брака им имот: лозе с площ от 1000кв.м. в м. „Траката“, във варненското землище, в зона за
здравни и курортни нужди, при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д.С.Д..
Видно от съдебно решение от 15.02.1989г. по гр.д. № 3048/1988г. на ВРС е
допусната, а с решение от 19.09.1989г. по същото гр.д. е извършена делба на недвижим
имот, находящ се в гр. Варна, м. „Траката“ с площ от 1196кв.м., при граници: път, М. И.ов,
Д.Х. Е. С., В.Ж. между съсобствениците С. Т. Славо и А. Т. К. и е отхвърлен иска за делба с
държавата, като в дял и собственост на С. Т. Ж. е поставено лозе от 600кв.м., заедно с
построената в него стопанска постройка, при граници: път, М. И.ов, дял втори /А. К./, В.Ж.,
заедно с подобренията. На окомерна скица към гр.д. № 3048/88г. на ВРС са посочени
нагледно дял първи и дял втори, обособени за двамата съделители. Видно, дял първи, който
е поставен в дял и собственост нта С. Т. С. е с предвиден достъп до път, посредством достъп
с шилина от 3м. и дължина 20.00м., през имота на М. И.ов.
С договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 107, т. 9, рег. № 12911, д. №
1570/2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. е продал на К. Б.ЙО. място с площ от 600.00кв.м.,
заедно с подобренията и насажденията, съставляващо ПИ № 3246, в кв. 98 по плана на
„Траката“, гр. Варна, при граници: ПИ № 1725, ПИ № 1726, ПИ № 1745, ПИ № 3245 и ПИ №
3341.
С договор по НА № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К., К.
Б.ЙО. и съпругата му Д.В.Й. са продали на ЕЛ. ПЛ. Т. място в гр. Варна, м. „Траката“,
представляващо ПИ № 3246, целия с площ от 600кв.м., при граници: ПИ №№ 1725, 1726,
1745, 3245 и 3341.
Ответникът М. П. Т. е представил НА № 89, т. 12, д. № 2031/1987г. на варненски
нотариус, И.Х.Д. е заменил, прехвърляйки на М. П. Т. собствения си недвижим имот, а
именно: Лозе, в м. „Горна и долна Трака“, в землището на гр. Варна, в зона за здравни и
курортни нужди с площ от 800.00кв.м. при граници: лозарски път, П.У., Т. Ж., получавайки
17
в замяна друг имот в с. Черноок, Варненски окръг.
С договор за доброволна делба, вписан в Сл.по вписванията-Варна с акт № 268, т. 11,
от 10.09.2001г. съделителите Х. И.ов Х.ов, С. и А.К. и М. П. Т. са прекратили
съсобствеността помежду си по отношение на имот № 1724, кв. 98 по плана на гр. Варна, с
площ по скица от 2000кв.м. при граници: имоти с №№ 1747, 3245 и 3246, а по действащ РП-
парцел XVI-1724, като последният от тях-М. П. Т. е получил в дял и собственост лозе-
овощна градина, представляващо част от имот с № 1724, кв. 98 по плана на гр. Варна,
съставляващ дял Първи, с площ от 800.00кв.м., при граници на дела: от две страни полски
път, имот пл. № 3246 и дял Втори.Представена е скица, на гърла на л. 68 от
първоинстанционното дело, на която е отразен дял Първи, получил № 3341, идентичен с 597.
Видно от КНА за собственост на недвижим имот № 4, т. 4, рег. № 5741, д. №
454/2013г. на нотариус Ж.Т. М. П. Т. и АТ. Н. ТР. са признати за собственици на двуетажна
сграда, построена върху ПИ с идентификатор № 10135.2723.597 по КК и КР на гр. Варна,
одобрена със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, м.
„Траката“. , М.“Ваялар“ с площ от 800кв.м. по документ за собственост и 777кв.м. по КК,
при граници: ПИ с идентификатори: 10135.2723.974, *** и ***.
АНТ. В. Ц. от своя страна е представила НА № 96, т. 47, д. № 12502/1996г. на
варненски нотариус, с който родителите й Д. Ж.а и В.Ж.С. й даряват 600/1100кв.м.ид.ч. от
празно дворно място, в м. „Ваялар“, Варненско землище, зона за земеделско ползване,
представляващо имот пл. № 1745 по плана на града, при граници: имоти пл. № 1744, 1748,
1747, 1746, 1726 и 1727. С НА № 198, т. 67, д. № 18435/1997г. на варненски нотариус В.Ж.С.
и Таня В.ева Матева са дарили на АНТ. В. Ц. общо 2/6ид.ч. от 500кв.м.ид.ч. от празно
дворно място, цялото от 1100.00кв.м., в м. „Ваялар“-Варненско землище, представляващо
имот № 1745 по плана на местността, при граници на целия имот: имоти пл. № 1744, 1748,
1747, 1746, 1726 и 1727. С НА № 92, т. 2, рег. № 3213, д. 245/2004г. на нотариус В.Д., В.Ж.С.
е прехвърлил на АНТ. В. Ц. срещу задължение за издръжка и гледане 250кв.м.ид.ч. от
празно дворно място, цялото от 1100.00кв.м., в м. „Ваялар“-Варненско землище,
представляващо имот № 1745, кв. 98 по плана на местността, при граници на целия имот:
имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727.
За доказване направените от АНТ. В. Ц. възражения, тя е представила заповед №
19/14.01.1982г. на ОБнС-Варна, изд. на осн. чл. 36, ал. 3, от ЗОСИ, като е определено право
на преминаване чрез открИ.е на път с ширина 3.00м. на Т.С.Ж. и В.Ж.С. в м. „Ваялар“,
започващ от съществуващия чер лозарски път надясно през имота на наследниците на
И.Х.Д. по границата със П.У. с дължина 25м., като ширината на пътя се мери от петата на
синора. От лявата страна в началото на пътя крайната точка е отрязаното дърво. След това
пътят влиза в имота на Т.С.Ж., през който преминава със същата ширина-3м. и /достига/ до
имота на другия молител В.Ж.С., между които има споразумение. Т.С.Ж. и В.Ж.С. са се
задължили да платят обезщетение на собственика на служещата земя в размер на 69.25лв.
или по 34.67лв. на молител.
Видно от договор-споразумение от 21.05.2004г. с нотариална заверка на подписите
18
на страните рег. № 5442/25.05.2004г. на нотариус Р.К., В.Ж.С. и Т.С.Ж. са потвърдили, че с
през 1982г. са се споразумели В.Ж.С. да заплати на наследниците на И.Х.Д. обезщетение от
54.25лв. Допълнително за да се съгласи да отстъпи от мястото си за път, В.Ж.С. да заплати
на И.Х.Д. сумата от 210.00лв.Посочено е, че тази сума е пратена през 1982г. В замяна на
това Т.С.Ж. отстъпва 48кв.м. /16 х 3/ от мястото си за път на В.Ж.С. ЗАВИНАГИ. През
1982г. е прокаран пътя, който съществува и до сега и се ползва от собствениците. Това
споразумение е посочено, че е в потвърждение на направеното на 14.01.1982г. устно
споразумение при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на ОбНС.
В декларация-потвърждение с нотариална заверка на подписите на И. Х.Д., Т.С.Ж. и
В.Ж.С. рег. № 8278/12.10.2005г. на нотариус П.П., И.Х.Д. е декларирал, че на 14.01.1982г.
по силата на заповед № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна се е съгласил и отстъпил и продал
част от земята си в размер на 75кв.м. /25 х 3/ за път , стигащ до имота на Т.С.Ж., бивш
собственик на имот № 1746–другият молител за път. Същия ден е получил 210лв. на ръка и
след няколко дни запис за 4.50лв. –сумата опредЕ. от комисията за земята по съставената
заповед Парите получил от В.Ж.С. . В замяна на това с другия молител за път Т.С.Ж. имали
споразумение, че Т. Ж. С. му отстъпва от имота си 48кв.м. /16 х 3/ за да може пътят да
продължи в същата посока до имота на В.Ж.С.-парцел 1745, за да ползват и двамата. Като
молител и свидетел се е подписал и Т.С.Ж..
В споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 11907/21.12.2006г. на
нотариус Д.С., С. Т. С. и К. Б. С. са се споразумели, че след покупката на ПИ № 3246, кв. 98
по плана на в.з. „Траката“, гр. Варна, купувачът се задължава да осигури път до ПИ 1745.
Със заповед № Г-788/15.06.2004г. на кмета на Район „Приморски“ е одобрен ПУП-
ПРЗ на УПИ XIV-1745 и XXII-1745, кв. 98 по плана на м. „Траката“-Варна, както е
посочено на ситуацията.
С определение № 4264/30.12.2015г. по адм.д. № 2529/2015г. на Адм.С-Варна е
оставена без разглеждане молбата на ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т., с искане за обявяване на
нищожността й. Това определение е оставено в сила с определение № 5063/27.04.2016г. по
адм.д. № 3612/2016г. на ВАС.
С решение № 14055/20.02.2016г. по адм.д. № 11935/2016г. на 5-членен състав на ВАС
е отхвърлено искането на Е. и И.Т.и за отмяна на влязлото в сила определение на ВАС №
5063/27.04.2016г. по адм.д. № 3612/2016г., с което е потвърдено определение на Адм.С-
Варна ,с което е оставена без разглеждане жалбата на Т.и срещу заповед № Г-
788/15.05.2004г. на Кмета на Район „Приморски“.
С решение № 620/22.02.2016г. по гр.д. № 2189/2015г. на ВРС е отхвърлена жалбата
на ИВ. АНГ. Т. и ЕЛ. ПЛ. Т., с искане за прогласяване на заповед № 19/14.01.1982г. на
председателя на ИК на ОНС-Варна, изд. на осн. чл. 36, ал. 3 от ЗОСИ за нищожна, по
посочените за това от Т.и основания, изброени в обстоятелствената част на решението в пет
пункта.
С влязло в сила на 26.08.2016г. решение № 799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2015г. на
19
ВРС е прието за установено по отношение на Община Варна, че Е. и И.Т.и са собственици
на реална част /защрихована в червен цвят/ върху приетата на л. 71 по делото, представена
на л. 12 от първоинстанционното дело, скица на имот с идентификатор *** по КККР на гр.
Варна, одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, с площ от 16кв.м.,
при граници на реалната час: на запад улица с идентификатор ***, от север-имот с
идентификатор 10135.2723.596, от изток-собствения на ищците имот с идентификатор *** и
от юг-имот с идентификатор 10135.2723.597 и улица ***.
С влязло в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. №
2173/2014г. на ВАС е отменено по жалба от Е. и И.Т.и решение № 3104/09.12.2013г. по
адм.д. № 4675/2012г. на АдмС-Варна и е отменено като незаконосъобразно решение № 551-
6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на осн. чл. 21, а. 1, т. 11 от ЗМСМА и
чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 от ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти
публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор *** по КК
и КР на гр. Варна, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК улица-
тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за
ново произнасяне. Данни за повторно произнасяне по делото няма.
С решение № 11774/03.11.2016г. по адм.д. № 8079/2016г. на 5-чл. състав на ВАС е
отхвърлена молбата на ИВ. АНГ. Т. и ЕЛ. ПЛ. Т. за отмяна на влязлото в сила определение
№ 13158/07.12.2015г. на ВАС по адм.д. № 12792/2015г., с което е оставено в сила
определение № 3318/07.10.2015г. по адм.д. № 2445/2015г. на АдмС-Варна, с което е
оставена без разглеждане жалбата им срещу заповед № 18-5714/23.07.2015г. на началника на
СГКК-Варна. С тази заповед е одобрено изменение на КК на имот, съседен на собствения на
жалбоподателите, поради липса на правен интерес.
С решение № 3157/31.07.2017г. по гр.д. № 7360/2015г. на ВРС е отхвърлен иска на
ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. срещу М. П. Т. и АТ. Н. ТР., с правно осн. чл. 108 от ЗС, за
осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на реална част с площ от 6кв.м.,
обозначена на приложената скица със зелен цвят от имот с идентификатор 10135.2723.597,
при съседи имоти с идентификатори 10135.27213.974, *** и ***. С решение №
257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС-ГО е отменено решението на ВРС и
постановено друго, с което исковата претенция е уважена. ВКС не е допуснал до касация
въззивното решение и на 06.12.2018г. е влязло в сила.
Пред ВРС са изслушани показанията на две групи свидетели: Я.М.В. и Г.Д.Г. водени
от ответниците и Й.Г. М.ов и И. В.С. , водени от ищците.
Св. В. сочи, че е комшия на спорните имоти. Собственик е на имот на 30м. по ул.
„Кестените“ от 1994г., а от 1998г. живее постоянно там. В спорните имоти има три къщи,
средната е построена най-късно. Преди имало един път, който сега затворили собствениците
на средния имот с най-новата къща, разположен между имота на бай М. и и имота на
госпожата-ответница. Пътят бил отъпкан, покрит със слегнат пясък. Широк е 3.5-4м. Коли
минават, но не могат да се разминават. Не само го затворили, но излезли и доста навън, до
самия път. Преди това имало нещо като джоб и можели да се разминат колите, движещи се
20
по „Кестените“, а сега има метална врата.
Св. Георгиев свидетелства, че познава само Н., съпругът на ответницата. Знае, че
имат място на Траката. Стига се до имота му, като има един път. Бил дал на Н. едни платна
и дошъл да ги вземе, за да ги върне в срок. Познава и М. Т. от строителството на Златни
пясъци. Имотът му е през едно място от този на Н. и Т.. Близки приятели са. В средата на
2015г. до имота на М. била поставена нова, по-луксозна врата. М. не можел да я отваря,
защото няма ключ. И Н. нямал ключ. Не знае Н. и Т. откъде влизат в имота си. Преди това
парче, затворено с катинар до имота на Н. и Т. се ползвало за път. Най-напред е разположен
парцела на М., после на новия собственик и в дъното на Н. е последният имот. . Този път
преди обслужвал и трите имота. Даже бетоновози влизали бетон-помпа заставала да залива.
Св. М.ов поддържа, че познава семейство Т.и покрай съседа си, с когото ходели на
обекта им. Достъпът се осъществява по т.н.улица, която е с „асфалт, леко така“. Помагал е
на съседа си И. С. от Галата, който се грижи за мястото, поне 7-8 пъти. Косил трева
последните 4-5-6 години. Съседът му има ключ за катинара, поставен на вратата с верига. От
улицата, която е тясна 3-4м. се влиза в дворното място. Помагал и при подмяна на вратата с
нова и при изграждането на водопроводната шахта. Като се завие от главния път се влиза в
проход, който е заграден от двете страни. Смята, че е част от имота на Т.и. Достигайки до
имота на Т.и, в дълбочина има малка вратичка широка около 80см , висока 1.80-2.00м. към
друг имот. Не познава съседните имоти и хората.
Св. С. излага, че познава Т.и и имота им на Траката. В съседство има улици
асфалтирани, а в имота на Т.и се влиза от едно широко 4-5 или 3-4 м. и се влиза в имота,
който е застроен и се обработва. Това широкото е отделено с порта, която правил и
монтирал той преди 4-5 години. На няколко метра по-навътре имало стара, некачествена
порта, която се заключвала със синджир. Новата монтирал където му посочили. Най-напред
направил две колони и на тях заварил пантите. Нямало стари колони. Ръкавът или отбивката
били заградени отгоре със стана от бутобетон, отдолу с паянтова ограда-мрежа на бетонни
колове. Направил на новата ограда сьорме и се заключва със синджир. След имота на Т.и
имало малка вратичка-50.00см.-1м. широка и от там започвала оградата на съседите, които
са навътре. Заявява, че от 10-12 години се грижи за имота. Коси тревата, сади домати, ходи
да ги полива, това му е работата. Познава Н., защото са железничари, работили на ЖП
гарата. Виждал е Н. и жена му да преминават първите години, много отдавна. Сега не влизат
от там-от 5-6години. От къде влизат не знае. Предният свидетел-Д. му помагал с
транспорта. Поставяйки новата врата не е имал впечатление, че затваря път, а, че огражда
имота на приятеля си.
Отново пред ВРС е изслушано заключение по допуснатата СТЕ и по допълнителната
такава. Вещото лице поддържа, че площта, заключена между т.1, 2, 3 и 4 е 127кв.м., като
43кв.м. попадат в имот с пл. № 1746 по плана на м. „Ваялар“ от 1987г. Щрихованата част на
фигура № 1 от фигурата 1, 2, 3 и 4 попада в имот с пл. № 3246, получен от делбата на имот
№ 1746. На фиг. 3 е очертана частта, заключена между точки А,B,C,D, с площ от 80кв.м. По
разписн5ите листи към плана от 1969г. собственици на имот № 918 са Д. Х.ов И.ов и И.Х.Д..
21
Имот 918 е записан на С. Д. Е., а имот 917-на д-р Сливненски. Имот с пл. № 917 е разделен
на 4 части, като разположените на север са с пл. номера 1169, 1170 и 1171. Имат 1169 е
записан на Т.С.Ж., а имот пл. № 1170-на В.Ж.С.. Съгласно заповед № 19/14.01.1982г. на
зам.председателя на ОНС, право на преминаване се учредява на Т.С.Ж. и В.Ж.С.,
собственици по разписния лист по плана от 1969г. на имоти пл. номера , съответно 1169 и
1170. Правото на преминаване е с ширина 3м. и преминава през имота на наследниците на
Х. Д., които според разписните списъци са Д. Х.ов и И.Х.Д., собственици на имот с пл. №
918. Зоната на това право на преминаване е с граници, съвпадащи с границата на имота на
П.У., за който вещото лице предполага, че е № 919, но като собственик на този имот в
разписните списъци е посочено лицето С. Е. Д.. В разписните списъци към плана от 1987г. е
вписано право на преминаване за собствениците на имот пл. № 1745-В.Ж.С. за сметка на
имот № 1746, съгласно цитираната заповед. Съгласно ПУП-ПУР за СО „Траката“, приет с
решение № 551-6/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, процесната част е предвидена за тупик,
публична собственост, между осови точки 192, 965 и 966 с цел осигуряване достъп до имот
601, в кв. 98. Липсват данни за прилагане на плана, което показва, че собствеността за
процесната част не е публична. Вида на процесната част е частна, според кадастралните
планове, кадастралната карта и заповедта за отстъпване на право на преминаване. В
изпълнение на поставената задача по допълнителната СТЕ, вещото лице е изготвило
комбинирана скица № 2, находяща се на л. 491 от първоинстанционното дело. Вещото лице
е изследвало дали процесната реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 на скица 15-
182910-05.05.2015г. е част от имот с идентификатор ***, като се вземат предвид решение №
799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2016г. на ВОС и решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. №
2271/2017г. на ВОС. Отговорило е, че част от територията, заключена между точки 5, 6, 7, 3,
4 и 9 с площ от 92кв.м. попада в имот с идентификатор *** по КК Останалата част,
заключена между точки 1, 2, 6 и 5 с площ от 22кв.м. попада в ПИ с идентификатор *** по
КК. Тази площ, посочена като 16.00кв.м. е площта, призната за собствена на Е. и И.Т.и по
гр.д. № 799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2016г. на ВОС. Решение № 257/16.02.2018г. по гр.д.
№ 2271/2017г. на ВОС касае спор между собствениците на имот 3341 и 3246, във връзка с
местоположението на северната граница на имот 3341 и територията на учреденото право
на преминаване. Частта от имот с идентификатор 10135.2723.598, заключена между
северната граница по одобрената КК и северната граница на имот с пл. № 3341 по прана на
Ваялар 1987г. вещото лице изчислява, че е с площ от 8кв.м., докато видно от решение №
257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС, същата е 6кв.м. Вещото лице обяснява
причините за несъответствието в квадратурата за площта на частта от 16кв.м., измерена от
него на 22кв.м. с определянето на местоположението на т. 2. Измереното от вещото лице е
4.5м. По заповед № 19/14.01.1982г. е 3м. При изчисление на площта при ширина 3м., то
площта е 17.00кв.м., което незначително се различава от посочените 16кв.м. и е в рамките на
точността. Обяснява, че не е в състояние да определи северната граница на трасето на
правото на ползване ,защото е невъзможно да бъде определено местоположението на петата
на синора, който служи в заповед № 19/14.01.1982г. за отправна точка. Петата на синора не е
означена условно на плана. Не може да бъде опредЕ. къде преминава северната граница.
22
Ако е вярна южната, то на 3м. преминава северната. Съществуващият на място проход
съответства на параметрите по заповедта. Само в началото е малко разширен, доколкото
между т. 1 и т. 2 измереното от вещото лице разстояние е 4.57м. На мястото на синора
съществува подпорна стена, но не може да бъде определено местоположението на петата.
Въз основа на така установената фактическа обстановка ,съдът прави следните
правни изводи.
Най-напред съдът взема предвид ,че в о.с.з. на 08.03.2022г. въззивниците Е. и И.Т.и,
чрез процесуалния си представител адв. Б.Х. са заявили, че предявените от тях искове са
тези, които са разгледани от ВРС.
По иска за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК .
Най-напред съдът следва да се произнесе по допустимостта на иска за собственост, с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В о.с.з. все пак ищците, настоящи въззивници са заявили пред съда, че се отказват от
иска си за установяване, че са собственици на процесните 6кв.м. от спорната реална част,
предмет на влязлото в сила решение № 257/16.02.2018г. по в.гр.д. № 2271/2017г. на ВОС-
ГО, след допуснатото изменение на иска в този смисъл в о.с.з. на 18.06.2019г.
Настоящият състав намира, че на осн. чл. 233 от ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде обезсилено в тази част и производството по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви
състав на ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО прекратено.
Настоящият състав намира за недопустим този иск, в частта, в която е насочен срещу
АНТ. В. Ц., поради липса на правен интерес. От представения от нея отговор на исковата
молба, поддържан в редовно проведените пред ВРС о.с.з., във въззивната жалба и
изявленията до приключване на устните състезания пред въззивния съд, тя последователно е
поддържала, че не оспорва правото на собственост на Е. и И.Т.и по отношение на спорната
реална част. Подаваните до прокуратура и полиция сигнали, издадения предупредителен
протокол срещу И.Т. и образуваното наказателно производство срещу него ,впоследствие
прекратено не са основание, което да мотивира правен интерес от воденето на този
установителен иск.
Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и производството
прекратено по отношение на АНТ. В. Ц..
Искът е допустим и по съществото си основателен по отношение на М. П. Т.,
съответно срещу наследниците му по закон ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР.. Същите са
оспорили собствеността на Т.и с възражението, че спорната реална част винаги е била и е
път за обществено ползване.
Ищците ЕЛ. ПЛ. Т. и ИВ. АНГ. Т. са се легитимирали като собственици на ПИ №
23
3246 по плана на м. „Траката“ с площ от 600.00кв.м.при граници: път, ПИ № № 1725, 1726,
1745, 3245 и 3341, съгласно договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 73, т. 1, рег.
№ 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К.. Видно, имотът е посочен с граници, една от
които е път. Видно от скица № 15-182910-05.05.2015г., изд. за имот с идентификатор *** по
КК и КР на гр. Варна, одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК имотът
има осъществен достъп до път, посредством проход, като същият, ведно с част от самия
имот с ширина 3м., считано от северната граница, формира спорната реална част, заключена
между точки 1-2-6-3-4-5-1. Няма спор, че ПИ № 3246 по плана на м. „Траката“ и ПИ с
идентификатор *** по КК са идентични. Праводателят на Т.и е закупил имота от С. Т. С., а
последният по силата на съдебна делба по гр.д. № 3048/88г. на :-ми състав на ВРС, , като
полученият в дял и собственост имот с площ от 600кв.м., находящ се в м. „Траката“, е при
граници: път, М. И.ов, дял втори /А. К.// и В.Ж., като според приложената скица, имотът има
същата конфигурация. От друга страна вещото лице по допуснатата по
първоинстанционното дело СТЕ е заявил, че спорната площ, заключена между т. 1-2-3-4-1
попада в имот с пл. № 3246, получен по делбата на имот 1746, т.е. собствения на ищците.
Искът, насочен срещу наследниците на М. П. Т.-ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР. е
основателен и следва да бъде уважен. Първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в тази си част.
По иска с правно осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено, че
процесната реална част не е път за обществено ползване.
Най-напред следва да бъде посочено, че настоящият състав намира за недопустим
иска, насочен срещу АНТ. В. Ц., понеже тя не оспорва собствеността на Е. и И.Т.а, нито е
възразява, че спорната част от имота им представлява път за обществено ползване,
поддържайки, че в нейна полза съществува учредено право на преминаване. При
обясненията й, че в подаваните сигнали и заведени преписки е наричала реалната част път,
употребявайки популярното му значение, като място за преминаване и достъп до път,
ищците не са в състояние да мотивират правен интерес от търсената срещу нея защита.
Първоинстанционното решение в тази си част следва да бъде обезсилено и производството
по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС и производството по в.гр.д. № 1250/2021г.
на ВОС-ГО прекратени.
Видно от определение № 131/03.07.2018г. по ч.гр.д. № 2100/2018г. на ВКС, съдът е
отменил обжалвания акт за прекратяване на производството по този иск и е върнал делото
на ВРС за установяване, че спорната реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 и
повдигната в жълт цвят на приложената на л. 13 скица, с площ от 121кв.м. от имот с
идентификатор ***, в гр. Варна, м. „Траката“ не представлява път/улица за обществено
ползване. Това означава установяване на правоотношение към настоящия момент. Съдът е
дал правилна квалификация на иска, с която е сезиран и е изпълнил в общи линии
24
указанията на ВКС, произнасяйки се обаче за липсата на правоотношение към момента, но и
за миналия период-от 28.07.1989г. до преди завеждане на иска по настоящото дело в съда-
07.09.2016г. В тази част, за миналия момент до завеждане на иска или от 28.07.1989г. до
06.09.2016г. съдът се е произнесъл по недопустим иск, доколкото установяването на права
към минал момент е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи, какъвто не е
настоящия. Решението в частта следва да бъде обезсилено, а производството по гр.д. №
10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС и производството по в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО
прекратени.
Искът за установяване на правоотношение към момента е допустим и основателен по
съществото си, като насочен срещу наследниците на М. П. Т.-ЕМ. М. ТР., Д. М. ТР. и АТ. Н.
ТР..
Видно от заключението на вещото лице, което е изследвало правния режим на
процесната реална част, се установява, че по всички КП и ПНИ до ПУП-ПУР за СО
„Траката“, приет с взетото от ОС-Варна решение № 551-6/26,27.07.2012г., процесната реална
част не е била път. Чак с цитираното решение на ОС-Варна е предвидена за тупик, публична
собственост между осови точки 192, 965 и 966, с цел осигуряване на достъп до имот с номер
601, в кв. 98. Според вещото лице липсват данни за прилагане на плана, което показва, че
собствеността по отношение на реалната част не е публична.
Освен това, с влязло в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д.
№ 2173/2014г. на ВАС е отменено по жалба от Е. и И.Т.и решение № 3104/09.12.2013г. по
адм.д. № 4675/2012г. на АдмС-Варна, като е отменено като незаконосъобразно решение №
551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на осн. чл. 21, а. 1, т. 11 от
ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 от ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ
за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор
*** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на
АГКК улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния
орган за ново произнасяне, а данни за повторно произнасяне по делото, още по-малко в
същия смисъл, няма.
Следва да се има предвид още, че територията, заключена между точки 5, 6, 7, 3, 4 и
9 с площ от 92кв.м. според вещото лице по допуснатата СТЕ, попада в имот с
идентификатор *** по КК, т.е. на Е. и И.Т.и. За останалата част, заключена между точки 1,
2, 6 и 5, която попада в ПИ с идентификатор *** по КК-общински път, според влязлото в
сила решение № 799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2016г. на ВОС, е прието за установено по
отношение на Община Варна, че собственици са Е. и И.Т.и. Следователно не е общинска
собственост и не е път за обществено ползване. Вярно, че вещото лице по допуснатата СТЕ
твърди, че тази площ е 22кв.м., а ищците са посочили, както е прието в цитираното
непосредствено по0горе решение, че е с площ 16.00кв.м., но вещото лице инж Хр.Д.
поддържа в заключението си, че става въпрос за една и съща площ, при разлика в
квадратурата, която е несъществена. По-важното е, че това именно е площта от прохода,
където същият излиза на обществения път с идентификатор *** и е частна собственост. И
25
частта от 8кв.м. според вещото лице или 6кв.м., както се сочи в исковата молба и е отразена
на скицата към решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС и е оцветена в
зелен цвят на скицата и на на л. 482 от първоинстанционното дело е собственост на Е. и
И.Т.и.
Налага се единствено възможният извод, че цялата спорна част е частна собственост
и собствениците са Е. и И.Т.и.
Искът, насочен срещу наследниците на М. П. Т.-ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР. е
основателен и следва да бъде уважен. Първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено и в тази част.
По иска с правно осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено, че по
отношение на процесната реална част не е учредено и не съществува право на
преминаване.
Искът е недопустим поради липса на правен интерес, в частта в която е насочен
срещу наследниците на М. П. Т.-ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР.. Те не са възразявали, че
в тяхна полза е учредено и съществува право на преминаване. В хода на производството
последователно са поддържали, че в полза на АНТ. В. Ц. съществува такова право.
Решението в тази част следва да бъде обезсилено и производството прекратено по гр.д. №
10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС и в.гр.д. № 1250/2021 на ВОС-ГО.
Съдът има предвид, че в о.с.з. на 20.11.2018г., първоинстанционният съд е приел за
разглеждане в условията на евентуалност, както е било поискано от ищците. Неоснователно
е оплакването, че този иск е разгледан, въпреки ,че главният иск е уважен. Другите два
установителни иска са насочени срещу наследниците на М. П. Т.-ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и
Д. М. ТР. в допустимата си част, а настоящият иск е насочен срещу АНТ. В. Ц.. Съдът
дължи произнасяне, като допустим в тази част .
В останалата част по иска, насочен срещу АНТ. В. Ц. искът е допустим, а според
настоящия състав и основателен, по следните съображения:
АНТ. В. Ц. се позовава на издадената заповед № 19/14.01.1982г. на зам.председателя
на ОНС-Варна, с която според нея в полза на праводателят й В.Ж.С. и съседа и праводател
на ищците Т.и-Т.С.Ж. е било учредено право на преминаване за достъп до имотите им.
Според вещото лице, по плана на м. Ваялар от 1969г., това са съответно имоти 1170 и 1169.
Правото на преминаване е с ширина 3м. и преминава през имота на наследниците на Х. Д.-
Д. Х.ов и И.Х. , собственици на имот 918. В разписния списък към плана от 1987г. е вписано
право на преминаване в полза на собствениците на имот 1745-В.Ж.С., за сметка на имот
1746, част от който е имотът на Т.С.Ж.-праводател на ищците Т.и. Според свидетелските
показания от 16.10.2018г. и 22.01.2019г., от 2015г. А.Ц. и съпругът й А.Ц. не преминават
през имота на Т.и, за да достигнат до своя имот. Подходът е преграден и затворен с метална
врата и заключен със синджир и катинар от Т.и и Ц. нямат ключ.
26
Действително в обстоятелствената част на заповед № 19/14.01.1982г., се говори за
право на преминаване чрез открИ.е на път и този път е описан по местонахождение. След
като заповедта е издадена на осн. чл. 36, ал. 3 от ЗОС, настоящият състав намира, че се
отнася за учредяване на право на преминаване за осигуряване на изход на собственика на
селскостопанска земя до обществен път, през съседни земи, а не за прокарване на път.
Учредено ли е действително право на преминаване на В.Ж.С. с тази заповед, в
какъвто смисъл са наведените възражения на АНТ. В. Ц. срещу насочената срещу нея
искова молба? Настоящият състав приема, че не.
С цитираната заповед се предоставя право на преминаване на Т.С.Ж. и В.Ж.С. през
имот през имота на наследниците на И.Х.Д. /вероятно се има предвид имота на
наследниците на Х. Д./, т.е. имот пл. № 1724 /пл. № 3341/. Описано е, че правото на
преминаване е с ширина 3м. от петата на синора по границата с П.У., като започва от чер
лозарски път, в лявата страна-от ствола на отрязаното дърво и е с дължина 25м. По-нататък
в заповедта е споменато, че след това пътят влиза в имота на Т.С.Ж., през който преминава
със същата ширина-3м. и върви до имота на В.Ж.С., между които има споразумение.
Дължимо обезщетение е предвидено само в полза на наследниците на И.Х.Д./ /вероятно на
Х. Д./ за земята от 25м. х 3м. х 0.06 = 4.50лв., за 13бр. бетонни кола, за 12.5 кг. бодлива тел,
за труд за монтиране на оградата и превоз на материали-общо 69.25лв. или по 34.67лв. за
всеки един от двамата молители. Обезщетение за учредено по този ред право на
преминаване в полза на В.Ж.С. през имота на Т.С.Ж. няма. Видно, заповедта препраща към
постигнато споразумение между Т.С.Ж. и В.Ж.С.. Такова споразумение не само, че не се
представя, а с договор-споразумение, подписано от В. С. и Т. Ж. с нотариална заверка на
подписите рег. № 5442/21.05.2004г. на нотариус Р.К., се твърди, че е в потвърждение на
устното им споразумение, което направили при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на
ОбНС-Варна. Няма как да е бил сезиран административния орган с устна молба. Няма как
при издаване на заповедта да е постигнато устно споразумение, без да е било взето предвид
при работата на комисията по чл. 36, ал. 2 от ЗОСИ, сформирана на 08.01.1982г. С
твърдението, че устното споразумение е било постигнато при издаване на заповедта-
14.01.1982г. се обяснява защо няма определено по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗОСИ обезщетение
за преминаването на В.Ж.С. през имота на Т.С.Ж., ако е било учредено със заповедта такова.
Освен това няма доказателства за плащане на определеното от ОбНС-Варна обезщетение от
69.25лв., а заповед № 19/14.01.1982г. предвижда използването на пътя /име се предвид
правото на ползване/ да стане след изплащане на предвиденото от комисията обезщетение
на засегнатата страна от ползвателите му. Дори и да се вземе предвид изявлението на И.Х.Д.
в декларация-потвърждение, подписана от И. Д., В. С. и Т. Ж., с нотариална заверка рег. №
8278/12.10.2005г. на нотариус П.П., че на 14.01.1982г. В.Ж.С. му е платил обезщетение от
4.50лв. Посочено е още, че той е платил и сумата от 210.00лв. За нея в договор-
споразумение обаче е посочено ,че е допълнителна, извън дължимото обезщетение,
изчислено от В. С. и Т. Ж. в споразумението им от 14.01.1982г. в размер на 54.25лв., за да се
съгласи И.Х.Д. да отстъпи от мястото си за път, дължима от В.Ж.С.. Защо е нужно
27
плащането на такава допълнителна сума, ако със заповедта № 19/14.01.1982г. на В.Ж.С. е
било учредено право на преминаване.
Следва да се има предвид още, че към 14.01.1982г. са действали ЗТСУ и ППЗТСУ. С
разпоредбите на чл. 183 от ЗТСУ и чл. 208, ал. 4 от ППЗТСУ е предвидено учредяване на
право на преминаване по администратевен ред, което става непременно със заповед на
кмета на общината, за разлика от нормата на чл. 192 от ЗУТ. Доколкото А.Ц. се е позовала
единствено на учреденото в полза на праводателя й право на преминаване, по силата на
издадената заповед № 19 от 14.01.1982г., направените по-късно изявления с нотариална
заверка на подписите на страните са без правно значение за изхода на спора. Да, при
наличието на съгласие, страните и към 1982г. биха могли да си учредят и безсрочно право
на преминаване, но с нотариален акт, при спазване изискванията на чл. 18 от ЗЗД и
вписване в Сл.по вписванията, на осн. чл. 112, б. „а“ от ЗС. Не се твърди учредяване по
нотариален ред на право на преминаване и видно от представената справка от Сл.по
вписванията-Варна, данни за вписан договор за учредяване право на преминаване няма.
Няма и вписване на споразумението от 21.05.2004г. и 21.12.2006г.
При нарочно запитване от страна на АНТ. В. Ц. до Община Варна, с искане да се
снабди с копие от графичната част към заповед № 19/14.01.1982г. е получила отговор, че не
се съхраняват преписки по издадените заповеди за право на преминаване, предоставяйки на
вниманието й извадка от КП на м. „Ваялар“ от 1969г. Същата е приложена на л. 308 от
първоинстанционното дело. Видно, няма отразяване за твърдяното право на преминаване,
нито разбира се на път.
Няма данни спорното право на преминаване, за което се възразява, че е учредено на
осн. чл. 36, ал. 1 от ЗОСИ, да е прекратено , на осн. чл. 38 от ЗОСИ, по реда на чл. 36 от
ЗОСИ-със заповед на кмета.
Правото на преминаване обаче се погасява при урегулиране на земеделската земя-с
влизане в сила на регулационен план, т.к. същия т задължително трябва да предвижда излаз
към улица за всеки УПИ, в какъвто смисъл е трайно установената практика на ВКС.
Видно от влязлото в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. №
2173/2014г. на ВАС, по жалбата на Е. и И.Т.и е отменено като незаконосъобразно решение
№ 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на осн. чл. 21, а. 1, т. 11 от
ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 от ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ
за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор
*** по КК и КР на гр. Варна, улица-тупик с посочени отправни точки и е върната
преписката на административния орган за ново произнасяне. Данни за повторно
произнасяне по делото няма. Вярно, че заповед № Г-788/15.06.2004г., с която е одобрен
ПУП-ПРЗ за УПИ XIV-1745 и XXII-1745, кв. 98 по плана на „Траката“ е действаща, въпреки
предприетото оспорване от страна на Е. и И.Т.и, видно от влязлото в сила посочено по-горе
решение на ВАС е отменен ПУП-ПУР, съгласно взетото решение № 551-6/10/26,27.07.2012г.
на ОС-Варна, относно предвидената да преминава през ПИ с идентификатор *** по КК и КР
на гр. Варна, улица-тупик, който обслужва достъпа на ПИ 601, от който са обособени XIV-
28
1745 и XIV-1745, който следва да бъде осигурен по друг начин.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и исковата претенция
уважена и в тази част.
По разноските
С оглед изхода на спора и направеното от двете страни искане за присъждане на
разноски, за определяне размера на разноските за първата инстанция, съдът има предвид
следното:
Не се налага намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено от
Т.и в полза на адв. Б.Х., като прекомерно. Цената на всеки един от предявените искове е
3568.70лв., изчислена от съда, според данните за данъчната оценка на имот с идентификатор
***, но за площ от 127.00кв.м. Според броя на проведените пред ВРС о.с.з. и сравнително
високата фактическата и правна сложност на спора, съдът прави горния извод. Приема, че
няма никакво основание да не бъдат присъдени преводните такси за заплащаните по банков
път суми. Неоснователно е оплакването и за недължимост на посочените в списъка по чл. 80
от ГПК на Т.и разноски, с изключение на сумите за транспортни разходи. Неправилно ВРС е
приел, че следва да бъдат взети предвид направените от ищците транспортни разходи за
пътуване по дестинацията С.-Варна-С., според представените доказателства за това.
Настоящият състав споделя трайно установената практика на ВКС, според която разходите
за придвижване от едно населено място до друго, дори и да са направени, не са разноски за
производството по смисъла на чл. 78 от ГПК. Те включват заплатените такси, разноските за
производството и възнаграждението за един адвокат, ако страната е упълномощила такъв,
но други разходи на страните, дори да имат отношение към воденото дело, не подлежат на
обезщетяване. /В този смисъл Определение № 60368/20.10.2021г. на ВКС по ч.т.д. №
2058/2021г., Второ ТО, Определение № 379/16.10.2018г. на ВКС, по ч.гр.д. № 3121/2018г.,
Трето ГО, Определение № 182/25.04.2019г. на ВКС по гр.д. № 4315/2018г., Трето ГО и др./.
Видно цитираната практика на ВКС е и по-нова. Неоснователни са и възраженията на Т.и,
които оспорват дължимостта на присъдените от ВРС разноски в размер на 641.66лв., поради
отхвърлянето на „евентуалния“ им иск, защото такъв иск не са предявявали, но изявлението
им на въззивна инстанция, че първоинстанционният съд е разгледал предявените от тях
искове. Явно, не възразяват по размера.
Определение 12692/30.09.2019г., поправено с определение № 3142/24.02.2020г. по
гр.д. № 10733/2016г. г. следва да бъде отменено, както с оглед изложените по-горе
съображения, така и с оглед изхода на спора и преди всичко за яснота на страните.
Съдът ще се произнесе по разноските за първата инстанция с решението си, както
следва:
Сторените от Е. и И.Т.и разноски по първоинстанционното дело съдът изчислява в
29
размер на сумата от 3366.24лв., от които 1012.40лв. заплатени държавни такси и пощенски
разходи, 1454.10лв. заплатено възнаграждение за вещи лица и 900.00лв. адвокатско
възнаграждение. Разноските сторени от Т.и са в размер на 1925.00лв., както е приел ВРС и
няма жалба срещу размера. Разноските сторени от Ц. са в размер на 1825.00лв., както е
приел ВРС, според опредЕ.та от него сума за репарация в размер на 608.33лв., на осн. чл. 78,
ал. 3 от ГПК и прилагания метод на определяне и представения списък, от която 1800.00лв.
заплатено адвокатско възнаграждение е 25.00лв. заплатена държавна такса.
Според изхода на спора за първата инстанция А.Ц. следва да бъде осъдена да заплати
на Т.и 654.55лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР. също
следва да бъдат осъдени на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК за разноски в размер на 654.55лв. Този
резултат се получава, като се има предвид, че ищците са предявили три иска, или за всеки от
тях, разноските са по 1122.08лв. /1/3 от 3366.48лв./ Първият иск -за установяване, че Т.и са
собственици на реалната част, в едната си част, като насочен срещу Т.и е основателен, а в
другите си две части-за установяване на собствеността по отношение на 6кв.м. от реалната
част от 127кв.м. и за установяване на собствеността по отношение на А.Ц. са недопустими.
Според уважената част разноските са 374.03лв., получени по израза 1122.08 : 3. Вторият иск-
за приемане за установено, че реалната част не е път за обществено ползване, в едната си
част, като насочен срещу Т.и е основателен, но недопустим в останалите си две части-като
насочен срещу А.Ц. и за приемането за установено за миналия период. Според уважената
част разноските отново са 374.03лв. Третият иск за приемане за установено, че не е учредено
и право на преминаване, е основателен в едната си част, като насочен А.Ц., но недопустим
по отношение на Т.и. Според уважената част, разноските са 561.04лв., получени по израза
1122.08 : 2. Общият размер на разноските по чл. 78, ал. 1 от ГПК са 1309.10лв., получени по
израза 374.03 + 374.03 + 561.04. Така, всеки от ответниците следва да поеме половината, или
по 654.55лв.
А.Ц. е направила разноски в размер на 1825.00лв. По всеки един от трите иска
разноските са в размер на 608.33лв. Според прекратената част от първия иск, разноските на
осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК в съотношение 2/3 са 405.55лв. Аналогично и по втория иск,
разноските са 405.55лв. По третия иск който е основателен по отношение на Ц. и
недопустим, но по отношение на Т.и, разноски не й се следват. Разноските, които й се
дължат от Т.и са в размер на 811.12лв. общо, като сбор от 405.56лв. и 405.56лв.
Т.и са направили по първоинстанционното дело разноски от 1924.53лв. По всеки един
от исковете са направили следователно разноски от 641.51лв. Първия иск е основателен по
отношение на тях и недопустим за онези 6кв.м. от реалната част, следователно дължими са
разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК в размер на 320.76лв., сума получена по израза
641.51лв. : 2. Вторият иск е основателен по отношение на Т.и и недопустим, като
производството е прекратено по отношение на частта на претенцията за минал период.
Размерът на разноските е същият- 320.76лв. Третият иск е недопустим за ½ за Т.и.
Разноските, на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК са 962.28лв.
За въззивната инстанция съдът намира за основателно възражението на адв. Б.Х. за
30
прекомерност на заплатеното от ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР. в полза на адв. Ст.И.
адвокатско възнаграждение в размер на 850.00лв. за всеки един от тримата или 2550.00лв.
общо, като на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК намалява, доколкото защитата по отношение на всеки
един е еднаква, на 1000.00лв. общо за тримата. Адвокатското възнаграждение, заплатено от
А.Ц. и Е. и И.Т.и не са прекомерни. По съображенията изложени вече по-горе не следва да
бъдат включени в разноските разходите за транспорт, сторени от Т.и.
Така сторените от Е. и И.Т. разноски за въззивна инстанция са 1017.00лв. или за всеки
иск-по 339.00лв. Първият иск е основателен в едната си част и недопустим и прекратен в
другите две. Разноските са в размер на 113.00лв., определени по израза 339.00 : 3.
Аналогично и за втория иск. По третия, разноските са 169.50лв., защото е в едната си част е
основателен, а в другата недопустим. Разноските , на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК са 395.55лв.
общо или по 197.78лв. следва да бъдат възложени в тежест на А.Ц. и 197.78лв. в тежест на
ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР..
Сторените от А.Ц. разноски са в размер на 1440.12лв. За всеки от трите иска
разноските са по 480.04лв. По първия иск разноските са 480.04лв., както и по втория,
определени от съда по методологията, приложена при изчисляване на разноските за първата
инстанция. Общо размерът на разноските, на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК за въззивната
инстанция в полза на А.Ц. са 960.08лв.
Разноските направени от ЕМ. М. ТР., АТ. Н. ТР. и Д. М. ТР. възлизат на сумата от
1557.60лв. или по 519.20лв. по всеки иск.
Е. и И.Т.и следва да заплатят разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК ЕМ. М. ТР., АТ.
Н. ТР. и Д. М. ТР. в размер на 778.80лв. за въззивната инстанция, сума получена по израза
519.20 : 2 и х 3.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви
състав на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците
ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38
от една страна и ответниците А. Н. Т. ЕГН**********, Д.М. Т. ЕГН********** и ЕМ. М.
ТР.ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 от друга страна, че
ищците са собственици на реална част с площ от 121кв.м., отразена с жълт цвят на скица
намираща се на л.482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от
решението, която част е такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, на
осн. чл.124, ал. 1 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав
на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ.
ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от
една страна и ответницата АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100, от друга страна, че ищците са собственици на реална част с площ от 121кв.м.,
31
отразена с жълт цвят на скица намираща се на л.482 от първоинстанционното дело и
представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор
*** по КК и КР на гр. Варна, на осн. чл.124, ал. 1 от ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството
В ТАЗИ ЧАСТ по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на
ВОС-ГО.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав
на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ.
ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от
една страна и ответниците АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100 и А. Н. Т. ЕГН**********, Д.М. Т. ЕГН********** и ЕМ. М. ТР.ЕГН**********,
последните трима от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42, от друга страна, че ищците са
собственици на реална част с площ от 6кв.м., отразена със зелен цвят на скица намираща се
на л.482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението,
която част е такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, на осн. чл.124, ал.
1 от ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството В ТАЗИ ЧАСТ по гр.д. № 10733/2016г. на 31-
ви състав на ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви
състав на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците
ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38
от една страна и ответниците АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М. ТР. ЕГН********** и ЕМ.
М. ТР. ЕГН**********, последните трима от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 от
друга страна, че реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на скица
намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от
решението, която част е такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, не е
път/улица, предназначена за обществено ползване, на осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав
на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ.
ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от
една страна и ответницата АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100, от друга страна, че реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на
скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна
част от решението, която част е такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр.
Варна, не е път/улица, предназначена за обществено ползване, на осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК и
ПРЕКРАТЯВА производството В ТАЗИ ЧАСТ по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав
на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ.
ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от
една страна и ответниците АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100, АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М. ТР. ЕГН********** и ЕМ. М. ТР. ЕГН**********
последните трима от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 от друга страна, че реална част с
площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от
първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е
такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, не е била път/улица,
предназначена за обществено ползване, в периода от 28.07.1989г. до 06.09.2016г., на осн. чл.
32
124, ал. 1 от ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството В ТАЗИ ЧАСТ по гр.д. № 10733/2016г.
на 31-ви състав на ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО.
ОТМЕНЯ решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС, В ЧАСТТА в която е отхвърлен предявения от ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ.
Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 срещу АНТ. В. Ц. ЕГН**********
от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4, ап.100, иск за приемане за установено, че в полза на
ответницата не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв.м.
отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща
неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с
идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, на осн. чл.124 от ГПК и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищците ЕЛ. ПЛ. Т.
ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от една
страна и ответницата АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100, от друга страна, че в полза на ответницата не съществува право на преминаване през
реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482
от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е
такава от имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, на осн. чл.124 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав
на ВРС, В ЧАСТТА в която е признато за установено в отношенията между ищците ЕЛ.
ПЛ. Т. ЕГН********** и И.А. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 от
една страна и ответниците А. Н. Т. ЕГН**********, Д.М. Т. ЕГН********** и ЕМ. М.
ТР.ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42, от друга страна, че в
полза на ответниците не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127
кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се н л. 482 от делото и
представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от
имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, на осн. чл.124 от ГПК и
ПРЕКРАТЯВА производството В ТАЗИ ЧАСТ по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС и в.гр.д. № 1250/2021г. на ВОС-ГО.
ОТМЕНЯ решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС, В ЧАСТТА в която АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч.В." №2, вх.2, ет.4,
ап.100, АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М.чев Т. ЕГН********** и Е.М. Т. ЕГН**********,
последните трима от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 са осъдени да заплатят на Е.П.
Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38
сумата от общо 2 988.49лв. разноски по делото на осн.чл.78 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д.№ 10733/2016г. на 31-ви състав на
ВРС, В ЧАСТТА в която ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и
двамата с адрес гр.С., ул."К." №38 са осъдени да заплатят на АНТ. В. Ц. ЕГН********** от
гр.Варна, ул."Ч. в." №2, вх.2, ет.4, ап.100 сумата от общо 608.33лв. разноски по делото на
осн.чл.78, ал. З от ГПК..
ОТМЕНЯ определение № 12692/30.09.2019г, поправено с определение №
3142/24.02.2020г., постановени по гр.д. № 10733/2016г. на 31-ви състав на ВРС.
ОСЪЖДА АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч. в." №2, вх.2, ет.4, ап.100,
33
да заплати на ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с адрес
гр.С., ул."К." №38 разноски за първата инстанция в размер на 654.55лв, на осн. чл. 78, ал. 1
от ГПК.
ОСЪЖДА АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М.чев Т. ЕГН********** и Е.М. Т.
ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 да заплатят на ЕЛ. ПЛ. Т.
ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38
разноски за първата инстанция, в размер на 654.55лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК
ОСЪЖДА ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с
адрес гр.С., ул."К." №38 да заплатят на АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч. в."
№2, вх.2, ет.4, ап.100, разноски за първата инстанция в размер на 811.12лв., на осн. чл. 78,
ал. 4 от ГПК.
ОСЪЖДА ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с
адрес гр.С., ул."К." №38 да заплатят на АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М.чев Т.
ЕГН********** и Е.М. Т. ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42
разноски за първата инстанция в размер на 962.28лв., на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК.
ОСЪЖДА АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч. в." №2, вх.2, ет.4, ап.100,
да заплати на ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с адрес
гр.С., ул."К." №38 разноски за въззивната инстанция в размер на 197.78лв, на осн. чл. 78, ал.
1 от ГПК.
ОСЪЖДА АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М.чев Т. ЕГН********** и Е.М. Т.
ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42 да заплатят на ЕЛ. ПЛ. Т.
ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с адрес гр.С., ул."К." №38
разноски за въззивната инстанция, в размер на 197.78лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК
ОСЪЖДА ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с
адрес гр.С., ул."К." №38 да заплатят на АНТ. В. Ц. ЕГН********** от гр.Варна, ул."Ч. в."
№2, вх.2, ет.4, ап.100, разноски за въззивната инстанция в размер на 960.08лв., на осн. чл.
78, ал. 4 от ГПК.
ОСЪЖДА ЕЛ. ПЛ. Т. ЕГН********** и ИВ. АНГ. Т. ЕГН********** и двамата с
адрес гр.С., ул."К." №38 да заплатят на АТ. Н. ТР. ЕГН**********, Д. М.чев Т.
ЕГН********** и Е.М. Т. ЕГН********** всички от гр.Варна, жк.Ч., № 23, вх.А, ет.8, ап.42
разноски за въззивната инстанция в размер на 778.80лв., на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
34
2._______________________
35