№ 3159
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Надежда Св. Масова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513847 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20166152/01.08.2021 г. по гр. д. № 23317/2019 г. по описа
на СРС, 87 състав е отхвърлен предявения от Й. И. А., А. Й. А. и Ж. Й. А. иск
с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за
задълженията и договорите против С. С. А. за признаване за установено в
отношенията на страните, че С. С. А. дължи на ищците като наследници на Й.
А. А.ов сумата от 5000 лева, представляваща част от дължимата главница в
размер на 155650 лева по договор за заем от 10.02.2011 г., заедно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 19.10.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав, като на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответницата сумата от 200 лева,
предсталяваща направени по делото разноски.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. №
25137252/09.09.2021 г. от А. Й. А., Й. И. А. и Ж. Й. А., в която са изложени
1
съображения за неговата неправилност. Въззивниците поддържат, че
първоинстанционният съд правилно е оценил фактическата обстановка въз
основа на събраните по делото доказателства до момента, като е приел, че
между новия и стария длъжник по договора за заем от 10.02.2011 г. не
съществува вътрешна уредба в отношенията им по повод настъпилото на
22.02.2018 г. заместване в дълг. Неправилно съдът приел обаче, че
ответницата е оспорила, сключения от нейно име договор за заем от
09.02.2018 г., приемайки че е сключен без представителна власт. Посочва, че
с отговора на исковата молба договорът от 09.02.2018 г. не е оспорен от
ответницата, както и не се съдържат доводи за неговата недействителност.
Такова становище не било направено и във връзка с предоставената в съдебно
заседание възможност. Неправилно съдът е приел, че ответницата е оспорила
договора за заем от 09.02.2018 г., като такъв сключен без представителна
власт, както и че той е е недействителен. Това било в противоречие с
дадените разяснения с Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г., а именно, че
до ефект на потвърждение ще се стигне и когато мнимо представлявания не е
направил възражение в преклузивния срок по чл. 133 от ГПК. Поддържа, че
поради липсата на такова възражение, договорът от 09.02.2018 г. е сключен
без представителна власт. Поддържа, че дори съдът да е приел, че договорът
не е породил действие, то той е следвало отношенията на страните да се
уредят от института на неоснователното обогатяване. Моли решението да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде уважен. Претендира и направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия С. С. А., с който В отговора са изложени съображения за
правилност на първоинстанционното решение. Въззиваемата поддържа, че
поради обективна невъзможност да изпълнява задълженията си като
съдружник в „Б.Б.“ ООД е била накарана да „упълномощи“ сина на
управителя и собственик на дружеството, първоначален ищец с пълномощно
от 08.02.2018 г. да извършва всякакви сделки като съдружник, както и да
продаде дяловете й, представляващи 25 % от капитала на дружеството, като
взима всякакви решения, каквито намери за добре, а така също да прехвърли
нейното дялово участие в дружеството на баща си при цена и условия, които
намери за добре, както и за нейна сметка да договаря всякакви промени и
условия по договора от 10.02.2011 г. (т.е процесния договор). Въведени са
2
оспорвания на процесния договор за заем. Моли обжалваното решение да
бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:
Производството по гр.д. № 23317/2019 г. по описа на СРС, 87 състав е
образувано по искова молба, подадена от Й. А. А.ов (заместен на основание
чл. 227 от ГПК от А. Й. А., Й. И. А. и Ж. Й. А.) против С. С. А., с която е
предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите. Ищецът твърди, че на 10.02.2011 г.
ответницата С. А. сключила договор за заем с „Б.Б.“ ООД, по силата на който
й бил предоставен заем в размер на 155650 лева, която сума тя е трябвало да
възстанови сумата в срок от три години от получаване на сумата. Твърди, че с
Анекс от 28.12.2015 г. крайният срок на договора за заем бил продължен до
01.03.2018 г. Твърди, че с пълномощно с нотариална заверка на подписите и
съдържанието с рег. № 386 и рег. № 387 на Нотариус Д.Н. ответницата С. А.
упълномощила А. А. да договаря от нейно име и за нейна сметка всякакви
промени и условия по сключения Договор за заем от 10.02.2011 г. Във връзка
с това пълномощникът сключил Споразумение за заместване в дълг от
22.02.2018 г. между „Б.Б.“ ООД, С. А. и Й. А.ов, по силата на което А.ов
заместил отвентицата в заемния дълг със съгласието на кредитора. Й. А.ов
погасил цялото задължение по договора за заем на падежа – 01.03.2018 г.,
което задължение към този момент било в размер на 152228,67 лева. Твърди,
че А.ов не е имал дарствено намерение, а във вътрешните им отношения
страните приели А. да се издължи най – късно до 01.09.2018 г. В хода на
първоинстанционното производство процесуалният представител на ищеца е
уточнил, че задължението за връщане на платената сума е възникнало по
силата на Договор за заем от 09.02.2018 г. Моли да бъде признато за
установено, че С. А. дължи сумата от 5000 лева, представляваща част от
сумата от 152228,67 лева, за която сума била издадена заповед за изпълнение
по гр.д. № 67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав. Претендира направените
по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който С.
С. А. заявява, че оспорва предявения иск. Твърди, че с Й. А. А.ов е била
3
съдружник в „Б.Б.“ ООД, притежаващ 25% от дяловете на дружеството към
момента на сключване на договора за заем, като по лични причини
упълномощила ищеца А. А. да продаде дяловете й. Изрично заявява, че не е
давала съгласие (липсвало съгласие) Й. А. А.ов да погаси дълга й към
дружеството, поради което и няма основание същото да не се смята с
дарствено намерение. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. №
67508/2018 г. по описа на СРС, 87 състав. По заявление от 19.10.2018 г.,
подадено от Й. А. А.ов е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.01.2019 г., с която е разпоредено на С. С. А. сумата от 5000
лева, представляваща част от сумата от 152228,67 лева, ведно със законната
лихва от 19.10.2018 г. до изплащане на вземането и 600 лева – разноски по
делото. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да
предяви иск за установяване съществуването на на вземането. В изпълнение
на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства и са приети основно и допълнително заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, от които се установява следното:
Не е спорно между страните, а и се установява, че на 10.02.2011 г.
между „Б.Б.“ ООД и С. С. П. (А.), по силата на който дружеството е
предоставила на заемателя парична сума, представляваща заем в размер на
155650 лева по ред срещу задължението на длъжника да върне сумата в срок
до три години, считано от получаването й. Уговорено било, че
заемополучателя дължи годишна лихва в размер на 7 % върху получената
сума. Съгласно чл. 2 заемодателят се задължава в срок до 15.02.2011 г. да
предостави цялата сума при поискване. С Анекс от 28.12.2015 г. към договора
за заем страните са уговорили, че падежът на задължението се променя, като
заемополучателят се задължава да върне сумата до 01.03.2018 г., както и че
считано от 01.01.2016 г. договорната лихва се променя на 3 %.
С Пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието рег.
№ 386 и 387, т. I, акт 40 от 06.02.2018 г. на Нотариус Д.Н. с район на
действие Софийски районен съд, вписана в НК под № 037 С. С. А. е
упълномощила А. Й. А. да договаря от нейно име и за нейна сметка всякакви
промени и условия по сключен договор за заем от 10.02.2011 г. в качеството й
4
на длъжник по същия с кредитора „Б.Б.“ ООД в това число да подписва
споразумения по същия договор каквито прецени, както и с други
правомощия, свързани с разпореждане с дялове от „Б.Б.“ ООД.
На 22.02.2018 г. между „Б.Б.“ ООД, С. С. А., представлявана от А. Й. А.
и Й. А. А.ов е сключено споразумение за заместване в дълг, с което страните
приемат, че към тази датата задължението на А., ведно с начислената лихва е
в размер на 152228,67 лева, като са се съгласили Й. А. А.ов да замести изцяло
С. А. като заемополучател. В т. 3 от споразумението е посочено, че
правоотношенията между С. А. и Й. А. А.ов, както и основанието за тяхното
решение за заместване в дълг по договора за заем не касаят по никакъв начин
кредитора „Б.Б.“ ООД.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че на база извършена проверка и изискани счетоводни
документи и информация експертизата приема, че счетоводно дружеството
заемодател е разполагало с необходимите финансови средства за
финансиране на процесния договор за заем от 10.02.2011 г., сключен между
„Б.Б.“ ООД и ответницата С. С. А.. Установява, че документално сумата била
усвоена от ответника на база предоставен РКО № 7/10.02.2011 г.,
осчетоводена била по регистрите на дружеството – заемодател и била
декларирана в годишния финансов отчет на търговското дружество. След
проверка на балансите и ОПР-тата на „Б.Б.“ ООД вещото лице е
констатирало, че счетоводните записвания отговарят на предоставените
данни от дружеството – заемодател, а калкулациите в частта начисления на
лихви били коректно извършени и отговаряли на посоченото в представените
договори. Редът за погасяване на задължението бил в полза на
заемополучателя, тъй като с постъпилите суми се погасявала главницата. В
допълнително заключение на съдебно – счетоводна експертиза се установява,
че след сключване на споразумение за заместване в дълг след 22.02.2018 г. в
счетоводството на дружеството заемодател били отразени 2 плащания: на
27.03.2018 г. – частично погасяване на главница в размер на 72522,68 лева,
вкл. дължима лихва от 290,28 лева и на 02.02.2019 г. -пълно погасяване на
главницата в размер на 79996,27 лева и лихви в размер на 2696,13 лева.
Вещото лице посочва, че и двете плащания са в резултат на извършено
прихващане на дължими, съгласно приложени протоколи от ОС на
дружеството, но неизплатени от „Б.Б.“ ООД дивиденти на Й. А..
5
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По въведените с въззивната жалба доводи, съдът намира следното:
С исковата молба е предявен иск с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона
за задълженията и договорите - за установяване на съществуването на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 и сл. от ГПК по
гр.д. № 67508/2019 г. по описа на СРС, 87 състав. Със заявлението е
направено искане да бъде разпоредено на длъжника да заплати сумата от 5000
лева, представляваща част от сумата от 152228,67 лева, която сума била
платена от заявителя Й. А. А.ов в изпълнение на задължение по споразумение
за заместване в дълг от 11.02.2018 г., като длъжницата поела задължение да я
върне. При тези твърдения, е издадена заповед за изпълнение и след дадени
указания по чл. 415 от ГПК е предявен иск по чл. 422 от ГПК за установяване
съществуване на вземането. При изложените твърдения, както заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, както и обстоятелствената част на
исковата молба не са отговаряли на изискванията за редовност, предвидени в
чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК. Заявителят ищец не е изложил точно и ясно
основанията, на които основава исканията си. Независимо от това с исковата
молба е представен договор за заем от 09.02.2018 г. (описан в т. 4 от
доказателствената й част), като в съдебно заседание от 30.09.2020 г.
процесуалният представител на ищците при изясняване на фактическите им
твърдения посочва, че основава искането си на договор за заем от 09.02.2018
г. При така изложените твърдения е определена и правната квалификация на
предявения иск като такъв по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за
задълженията и договорите. Настоящият съдебен състав намира, че
независимо, че към момента на издаване на заповедта за изпълнение, както и
6
при подаването на исковата молба е била налице неяснота в твърденията
относно основанието, въз основа на което е възникнало задължението за
връщане на исковата сума, то след направеното уточнение на
обстоятелствената й част този порок е бил отстранен. Въз основа на
изложените в исковата молба твърдения първоинстанционният съд правилно
е определил правната квалификация.
Неоснователно е съображението на въззивниците, че след като е
установил, че не е налице договорно правоотношение между страните, то е
следвало да приложи института на неоснователното обогатяване. Съдът е
длъжен да се произнесе съобразно направените от страните твърдения и
искания като няма правомощието, ако констатира, че съществуват други
отношения между тях, да се произнесе извън определения от ищеца предмет
на делото. Нещо повече, в производството по разглеждане на иск по чл. 422
от ГПК е недопустимо да бъде изменяно основанието на предявения иск чрез
заменяне или добавяне на друго, различно от това, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Такова друго основание може да бъде предявено
само чрез осъдителен иск, съединен с установителния по чл. 422 от ГПК при
условията на евентуалност (в този смисъл т. 11б от Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Такова искане е направено едва с въззивната
жалба, което е процесуално недопустимо и не следва да бъде разглеждано от
въззивния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, когато длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението
заедно с обезщетение за забавата. Основателността на предявения иск е
поставена в зависимост от това по делото да се установи, че между страните
съществуват облигационни правоотношения, възникнали по силата на
договор за заем от 09.02.2018 г. Именно от този договор ищецът твърди, че е
възникнало задължението за ответника А. да върне сумата, тъй като
съобразно твърденията тя е предоставена в заем за погасяване на предходно
задължение на ответницата към трето на спора лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 240 от Закона за задълженията и
договорите с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
7
Следователно договорът за заем е реален, т.е. той поражда правно действие
след предаване на уговорената сума.
Във връзка с установяване на възникването на договорно
правоотношение ищците са представили договор за заем, сключен на
09.02.2018 между Й. А. А.ов и С. А., представлявана от ищеца А. А.. От името
на представляваната А. А. А. е поел задължение да върне сумата от 152228,67
лева, с която е погасено нейно задължение по предходен договор за заем в
срок до 01.09.2018 г. при едно плащане и в едномесечен срок от покана при
повече плащания на старото задължение. Представено е и пълномощно с
нотариална заверка на подписите и съдържанието, с което ответницата е
упълномощила А. Й. А. да извърши действия, свързани с уреждане на
участието й в дружеството „Б.Б.“ ООД, както и да договаря промени и
условия по сключен договор за заем от 10.02.2011 г. в качеството й на
длъжник по него с кредитора „Б.Б.“ ООД, в това число да подписва
споразумения по договора каквито прецени.
С отговора на исковата молба С. А. изрично е заявила, че „липсва
съгласието на ответника ищецът да „погаси“ дълга й към дружеството“, както
и оспорва твърдението, че е извършено реално плащане на твърдяната сума.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че в представителната власт на
А. А. не е било включено правомощието да сключва споразумение, с което
трето лице да поема задължения към кредитора й по договор за заем от
10.02.2011 г., а така също да подписва други договори за заем. При тълкуване
на волята на упълномощителя при условията на чл. 20, във връзка с чл. 44 от
Закона за задълженията и договорите може да се направи извод, че не са
включени правомощия на пълномощника да извършва действия, които да
водят до промяна на страна по договора, като изрично е посочено, че тези
промени могат да бъдат договаряни само с кредитора „Б.Б.“ ООД.
Следователно с подписване, както на споразумение за замяна на страна от
22.02.2018 г. и договор за заем от 09.02.2018 г. представителят е излязъл
извън пределите на определената му представителна власт.
Неоснователен е доводът на въззивниците, че неправилно
първоинстанционният съд не е съобразил, че не било направено оспорване на
представения договор за заем от 09.02.2018 г. и следователно било налице
потвърждаване на извършените без представителна власт действия.
8
Съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите лицето, от името на което е сключен договор без представителна
власт, може да го потвърди, като за потвърждаването се изисква същата
форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. В
конкретния случай и с оглед направеното с отговора на исковата молба
възражение, че не е било налице съгласие от страна на ответницата за
уреждане на предходното заемно правоотношение, чрез замяна на длъжника,
както и с оглед липсата на изрично потвърждение, както и липсата на други
твърдения или доказателства, че С. А. е предприела действия, с които по
несъмнен начин да е показала, че приема и е съгласна с поетите от нейно име
без представителна власт действия, правилно е прието в мотивите на
обжалваното решение, че пълномощникът А. А. е действал без
представителна власт. Съответно по отношение на ответницата А. договорът
за заем, въз основа на който се претендира исковата сума не е породил
действие и за нея не е възникнало задължение да върне исковата сума на
първоначалния ищец Й. А. А.ов.
Предвид на изложеното, искът с правно основание чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите се явява
неоснователен и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
Софийски районен съд, 87 състав, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивника следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 400 лева, представляваща
платено адвокатско възнаграждение.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20166152/01.08.2021 г. по гр. д.
№ 23317/2019 г. по описа на СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК А. Й. А., ЕГН-**********
от гр. София, ул. „**** , Й. И. А.а, ЕГН-**********, от гр. София, ж.к.
Дианабад“, бл. **** и Ж. Й. А., ЕГН-**********, гр. София, бул.
„Шипченски проход“ № **** да заплатят на С. С. А., ЕГН-**********, гр.
9
София, ул. **** сумата от 400 лева, представляваща направени по делото
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10