Р Е Ш Е Н И Е
гр. Лом, 6.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ломският
районен съд, гражданска колегия , трети състав в публично съдебно заседание на
11.02.2020 г., в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Боряна Александрова
при
секретаря Веселка Младенова, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 1637 по описа за
Производството е по реда на чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба от К.Т.М., чрез пълномощника си по
делото-адв.Р.Б. ***, с която е предявен отрицателен установителен иск
за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника
сумите в размер на 506.10 лв.
представляваща стойността на консумираната
, но незаплатена вада, доставена за обект на потребление, находящ се в гр.***, сумата в размер на 61.25 лева – обезщетение за забава за периода от 07.03.2013г. до 10.12.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.12.2015г. до окончателното
плащане, както и сумата в размер на 25 лева - деловодни
разноски, за които вземания е издаден изпълнителен лист от 29.02.2016 . по ч.гр.д. № 2322/2015 г. по описа на ЛРС и въз основа на
който е образувано изп.д. 215/19г. при ДСИ -ЛРС.
В исковата молба се излагат твърдения, че
посочените вземания са погасени по давност от 29.02.2016 г. до 29.02.2019 г., като през този
период давността не е спирана и прекъсвана.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответното
дружество. Счита иска за недопустим. Твърди се, че преди образуване на изпълнителното дело има постъпили плащания от ищеца, то няма интерес за установяване на недължимост на
цялата сума по изпълнителния лист. Счита, че с извършените плащания е
прекъсната давността и че ищеца се е отказал от
нея. Иска се прекратяване на
производството като недопустимо, евентуално отхвърляне на иска като
неоснователен. Претендират се разноски.
Относно възраженията за недопустимост на предявения
иск съдът не ги споделя, същите поставят въпроси по същество на спора, а не по
неговата допустимост.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск
с правна квалификация чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК.
В тежест на ищеца е да установи, че
срещу него е издаден изпълнителен лист за посочените суми, че ответното
дружество се е легитимирало като кредитор за процесните вземания, както и да
докаже твърдените от него положителни факти, в т.ч. правопогасителното си
възражение – че е изтекла предвидената в закона погасителна давност за остатъка
от дължимата главница. В тежест на ответника е да докаже съществуването на
задължението, респ. спирането или прекъсването на предвидения в закона
давностен срок.
Безспорно между
страните, че срещу ищеца в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 29.02.2016 г. по ч.гр.д. № 2322/2015 г. по описа на ЛРС и въз основа на
който е образувано изп.д. 215/19г. ДСИ
при ЛРС.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е
потребител на предоставяните от ответника услуги – в случая питейна вода.
Между страните няма
спор, че Заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 2322/2015 г. по описа на ЛРС е влязла в законна сила най-късно на 29.02.2015
г., на която дата е издаден изпълнителен лист.
Спорът по делото се свежда до това изтекла ли е
предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесните вземания.
Задълженията на потребителите на
услугите на ответното дружество, представляват задължения за периодично
плащане, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време
еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж, поради което и по
отношение на тях е приложима давността по чл. 111,
б."в" ЗЗД – кратката тригодишна давност. В този смисъл са
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на
ОСГТК на ВКС.
В исковата молба не са изложени твърдения давността
за вземането да е изтекла преди образуване на изп. производство, поради което
съдът следва да обсъди спирането и прекъсването на давността от момента на издаване на
изпълнителния лист и образуване на изп. производство, на което именно се
позовава ищеца по делото.
Съгласно
чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от
предприемането на кое и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно решение примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, както
и действията, с които давността не се прекъсва.
Съдът приема, предвид разясненията,
дадени в
мотивите по т.10 от ТР№2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, че първото изпълнително действие, довело до прекъсване на давността за
вземанията по изпълнителния лист е подадената от „ВиК” ООД молба за образуване на изпълнение срещу ищеца, доколкото в нея кредиторът е възложил на ДСИ извършване на
всички изпълнителни действия.
В тази връзка,
съдът счита, че не води до прекъсване на давността, подадената плащанията от страна на длъжника към ответната
дружество, доколкото те не са изрично признание
на дълга. Признанието на задължението от длъжника, по смисъла на
чл.116,б.”а” ЗЗД следва да обективира изрично потвърждаване съществуването към
момента на конкретния размер на задължението /респ. на остатъка от дълга/,
частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане не съставлява признание
за съществуването на целия непогасен остатък. В този смисъл Определение № 440
от 19.10.2018 г. по т.д. № 697/2018 г. на ВКС, ТО.
Наред с това, за да
породи ефекта си да прекъсне давностния срок признанието следва да е адресирано
до кредитора, а не до трето лице, включително и длъжностно такова: ДСИ/ЧСИ. В този смисъл Решение № 26 от 24.07.2018
г. по т.д №. 1853/2017 г. на ВКС, ТО.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
по силата на закона, изпълнението се счита за прекратено, когато в продължение
на две години взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия, без за
това да е необходимо изрично постановление на ДСИ. Прекратяването на изп.
производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК, а ДСИ може само да прогласи в постановлението си вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй
като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването
на изпълнението става по право.
В настоящият
случай, съдът намира, че считано от 29.02.2019 г. вземането е прекратено по
силата на закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
В този случай
новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване , всички
предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право . В този смисъл
т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Действително в периода от
Непогасени задължения по изпълнителния лист са
останали 323.76 лева – главница и 24.61 лева
лихва
Така извършените
от ищеца плащания, преди
образуване на изп.дело съдът намира за ирелевантни за спорното право, факти. Те нямат никакво правно действие по отношение
на изтеклата давност.
На първо място не се
установява по делото, че плащанията са извършени лично от длъжника доброволно,
а не чрез прилагането на принудителен способ за изпълнение. Дори и да са
направени от длъжника, съдът не приема, че са извършени доброволно.
По изложените
съображения съдът не приема, че тези плащания представляват отказ от изтекла
давност. Наред с това липсва изрично изявление на длъжника в тази насока, както
и мълчаливо такова.
Предвид изложените съображения съдът намира, че
искът е доказан , но не изцяло а до размера 323,76 лв., главница и 24,61 лв.
лихва, и до този размер следва да бъде уважен.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода
на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски се пораждат за ищеца,
който е направил своевременно искане в тази насока. Ищецът доказа слените разноски – 50.00 лева, платена държавна такса, и
300 лв. разноски за адвокат, или общо 350 лв.
Водим от горното, съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К.Т.М.,
ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „***“ ООД, ЕИК *** сумата в размер на 323.76 лева, представляваща стойността на консумирана вода, доставена за обект на потребление, находящ се в гр.*** и сумата в
размер на 24.61 лева – обезщетение за забава , ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 18.12.2015г. до окончателното
плащане, както и сумата в размер на 25 лева - деловодни разноски, за които вземания е издаден
изпълнителен лист от 29.02.2015 . по ч.гр.д. № 2322/2015г. по описа на ЛРС и въз основа на който е образувано изп.д.215/19 по описа на ДСИ при ЛРС.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ НА К.Т.М. сумата в размер на 50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „***” ООД ДА ЗАПЛАТИ НА адв.Р.Б. сумата
в размер на 300 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл.38
ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :