Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.10.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ, в.гр.дело
№ 6967 по описа за 2019 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Със съдебно решение № 21401 от 24.01.2019 г., постановено по гр.дело №
24077/2017 г. по описа на СРС, Г.О., 50 състав, е отхвърлен предявения от Л.И.К.,
с ЕГН **********, иск с правно основание чл.270, ал.2 във вр. чл.124, ал.1 от ГПК против „Б.П.Б.“ АД, с ЕИК ******* за прогласяване на нищожност на съдебен
акт- заповед № 1242, издадена на основание чл.417 от ГПК от 07.07.2014 г. на
Районен съд гр.Пазарджик, поради неразбираемост и неяснота. С решението на съда
е осъден Л.И.К., с ЕГН **********, да
заплати на „Б.П.Б.“ АД, с ЕИК *******, сторени разноски в размер на 200 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от Л.И.К., подадена чрез пълномощника адв.Н.Я. срещу постановеното решение на СРС, в която са
изложени оплаквания за неправилност, незаконосъобразност
и необоснованост на първоинстанционното решение. В тази връзка се моли съда да
постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и
незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде уважен
предявения иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК.
Въззиваемата страна – ответник „Б.П.Б.“ АД, ***, чрез своя процесуален
представител юрк.Й.Х.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата, като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Третото лице- помагач на страната на
ответника- „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк. В.Л.оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирана по делото писмена молба.
Моли съда жалбата, като неоснователна да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на
всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен
орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт
на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който
позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо –
не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита. Нищожното решение, за
разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това
е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира
чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл.270 ал. 2 ГПК. Разпоредбата на
чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното
решение да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност
да е поставена под условие, актът да не е претърпял инстанционен контрол. Това
самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от
тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива
актове. Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е
допустимо и когато атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен
контрол /в този смисъл Решение № 114 от 13.10.2014 г. по гр. дело № 1954/2014
г., ІІ ГО на ВКС/.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна
инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Л.И.К. срещу
ответника „Б.П.Б.“ АД, *** иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК във вр. чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността на заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.дело № 2202/2014 г. по описа на Районен съд- гр.Пазарджик
и постановеното въз основа на нея разпореждане за незабавно изпълнение/
обективирано в заповедта за изпълнение/,
и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Едно съдебно
решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно
е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в
теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде
прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното
решение като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е
задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса
кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от
незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната
власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост /вж. Решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по гр. дело №
1790/2009г., I ГО, ВКС; Решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по гр. дело
№ 5113/2014 г., III ГО, ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е
нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на
надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от
ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената
форма на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно
неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване; решението предписва
страните да изпълнят невъзможна престация от обективна гледна точка или
дискриминационно поведение на ответника.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде
засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността,
но в правната теория и в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по
тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр. дело №
706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по
т. дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г., ІІІ г.о. на
ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на
понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно
властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се
разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не дава
възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис
или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо
до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че
нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на
държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението на материалния
закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален
порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на
валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност,
която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните
срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.
На следващо
място, съдът приема, че заповедта за изпълнение няма характер на съдебно
решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи
на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор. Влязлата в сила заповед
за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за
разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и
доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е издадена,
със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено осъдително
съдебно решение. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК визира изрично само
съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде
установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или
другите издавани от него актове /разпореждания, заповеди и т.н./. Тези актове
обаче също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на
правните им последици /например да са издадени от лице, което няма качеството
на съдия, да не са издадени в писмена форма и др./. Същевременно всеки от тези
актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен орган
със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат
изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска
установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството
предвижда изрично за един от видовете съдебни актове /решенията на съда/.
Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при
аналогично приложение на разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК на основание чл.46
ал.2 изр.1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на заповед за
изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде установявана по
иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които
нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.
Настоящият въззивен състав намира, че заповед № 1242
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
издадена на 07.07.2014 г. по ч.гр.дело № 2202/2014 г. по описа на Районен съд-
гр.Пазарджик и постановеното въз основа
на нея разпореждане за незабавно изпълнение/ обективирано в заповедта/ е валиден
съдебен акт.
Не е налице нито една от посочените по-горе
хипотези за нищожност на процесната заповед за изпълнение – същата е в писмена
форма, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен
състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и волята на съда е
изразена по начин, който позволява да се изведе волята на съда. Процесната
заповед за изпълнение на парично задължение е напълно разбираема. Напълно
разбираемо е и постановеното въз основа
на нея разпореждане за незабавно изпълнение/ обективирано в заповедта за
изпълнение/.
В настоящия случай, съдът приема, че нито едно от
посочените от страна на ищеца
основания за нищожност на процесната заповед за изпълнение не води до нейната нищожност. Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на
Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на
съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а
обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния
контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и
касационна жалба.
По изложените съображения, съдът приема,
че предявения иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК е неоснователен и като
такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за въззивното
производство. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с
чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-
ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото
юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира,
че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция
на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото,
следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическо лице е било защитавано
от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
ответницата в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско
възнагражение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв. за въззивната инстанция. На следващо място искането на
третото лице- помагач за присъждане на разноски по делото, съдът намира за
неоснователно. По силата на разпоредбата на чл.78, ал.10 от ГПК на третото
лице- помагач не се присъждат разноски, независимо дали е встъпило в процеса по
своя инициатива по реда на чл.218 от ГПК, или е било привлечено от някоя от
главните страни по делото по реда на чл.219 от ГПК. Разпоредбата на чл.78,
ал.10 от ГПК отрича правото на третото лице- помагач на разноски по делото.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
21401 от 24.01.2019 г., постановено по гр.дело № 24077/2017 г. по описа на СРС,
Г.О., 50 състав.
ОСЪЖДА Л.И.К.,
ЕГН **********, да заплати на „Б.П.Б.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
115Е, сграда „Е“, на основание
чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК,
сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията н.
чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса
на „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ***, като трето лице – помагач на ответника „Б.П.Б.“ АД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.