РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. Монтана, 14.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и
седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Таня Живкова
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20241600500166 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 62 от 12.02.2024 г., постановено по гр. дело № 2142 по описа за 2023 г.
Районен съд-Монтана е осъдил Община *да заплати на П. М. с ЕГН ********** сумата от
20 000 лева, предявена частично от сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
10.04.2023 г. до изплащане на вземането.
Така постановеното решение е обжалвано от Община *, чрез процесуален
представител адв. В. Д. с доводи за неправилност и необоснованост. В жалбата се твърди, че
не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на общината. Сочи
се, че в случая увреждането е настъпило поради липсваща горна част на пожарен хидрант,
който е част от водопроводната мрежа, поради което отговорност следва да носи местният
ВиК оператор. В тази връзка се твърди, че задължението за поддръжка на елементите от
водопреносната мрежа е нормативно възложено на ВиК. Оспорва се и размера на
обезщетението като несъобразен с принципа за справедливост. Иска се отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск, ведно с присъждане на
сторените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на
въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез своя процесуален представител адв. Р. Ч.,
изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съдът да присъди разноски.
1
При въззивното разглеждане на делото не са искани и допускани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното обжалване
съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид събраните по делото
доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано лице, имащо
правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт.
Решението на районен съд - Монтана е валидно и допустимо постановено в
производство с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. С обжалваното
решение съдът е уважил предявеният осъдителен иск, като е приел, че на 10.04.2023 г.
ищцата, вървейки по тротоара на ул. „*“ №*, срещу бившия *, се спънала в метална тръба,
която стърчала от тротоара и паднала, вследствие на което получила счупване на дясната
подбедрица. Прието е, че задължението за поддръжка на тротоарите е вменено на общината,
а съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „а“ ЗВ водоснабдителната мрежа, част от която е процесният
компроментиран пожарен хидрант, е публична общинска собственост. Съдът е отчел
сключения през 2016 г. договор между Асоциацията по ВиК и оператора ВиК - гр. *, с който
е предоставено право на последния да стопанисва, поддържа и експлоатира ВиК системите и
съоръженията, като за осъждане на ответника се е позовал на разпоредбата на чл. 191, ал. 1,
т. 2 ЗВ, предвиждаща, че контролът върху изграждането, поддържането и експлоатацията на
водностопанските системи е възложен на общината, чрез кмета й. Въз основа на това съдът
е приел, че сключеният договор не освобождава общината от вменените й със закон
задължения, като същата е следвало да изисква от ВиК - гр. *да осъществява възложените му
дейности по поддръжка на ВиК съоръженията, включително и да приведе хидранта в
съответствие с нормативните предписания.
Така постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество
решението на МРС е и правилно.
Решението е постановено от първостепенния съд при правилно установена, предвид
събраните по делото доказателства, при спазване процесуалните правила фактическа
обстановка със съответното приложение на материалния закон, като направените
фактически и правни изводи, съдържащи се в мотивите изцяло се споделят от въззивния съд,
към които препраща с оглед предоставената му от чл. 272 ГПК процесуална възможност.
По наведените от въззивника доводи МОС намира следното:
Между страните няма спор относно установената с обжалваното решение фактическа
обстановка, а именно, че на 10.04.2023 г. около 10 часа сутринта П. М., вървейки по
тротоара на ул. „*“ № *, срещу бившия * в гр. *, се спънала в стърчащ от тротоара
компрометиран пожарен хидрант, вследствие на което паднала и получила счупване на
дясната подбедрица.
Доводът на жалбоподателя, че в случая не той, а ВиК – гр. * следва да носи
отговорност е неоснователен.
На първо място, от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 2 във
2
вр чл. 3, ал. 2, т. 1 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/ във вр. § 7, т. 7 ПЗР на
ЗМСМА се налага извода, че водоснабдителната система, която обслужва територията на
съответната община е публична общинска собственост. Същият извод се налага и от
нормата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „а“ от Закона за водите /ЗВ/, която гласи, че
водоснабдителните системи, както и уличните разпределителни водоснабдителни мрежи в
урбанизираните територии са публична общинска собственост. От съдебно-техническата
експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се установява, че процесния
пожарен хидрант е част от ВиК мрежата на населеното място. Хидранта е силно увреден,
като надземната му част напълно липсва. В тази връзка чл. 191, ал. 1, т. 2 от ЗВ вменява
задължение на кмета на общината да контролира изграждането, поддържането и
експлоатацията на водностопанските системи по чл. 19,т. 4. Сключеният на 31.03.2016 г.
договор между Асоциацията на ВиК и оператора ВиК - гр. * за стопанисване, поддържане и
експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги не освобождава общината от вменените й от закона задължения по
поддръжка на водостопанските системи. Допълнителен аргумент е за това е и приетото в т. 3
от Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, което гласи, че когато контролът на
работата принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от работниците на друго
предприятие, то отговорността за непозволено увреждане е на предприятието, чиято работа
се извършва.
На следващо място, следва да се отбележи, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. чл. 3, ал.
2, т. 1 от ЗОбС във вр. § 7, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място,
които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска
собственост. Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗОбС общината е длъжна да ги управлява в интерес на
населението и с грижата на добър стопанин, като това неминуемо включва и осигуряването
на безопасно движение на пешеходци по смисъла на понятието дадено в § 1, т. 14 от ДР на
Закона за пътищата /ЗП/. Именно в тази насока е и разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от ЗП, която
вменява задължение на общината да организира изграждането, ремонтът и поддържането
на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните
подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите
на урбанизираните територии. Освен това съгласно чл. 167, ал. 1 ЗДвП на лицата, които
стопанисват пътя е вменено задължение да го поддържат в изправно състояние, да
сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък
срок. В случая е безспорно е установено, че на процесното място от тротоара стърчи
компрометиран пожарен хидрант, който по разбиране на настоящия съдебен състав
представлява препятствие за нормалното използване на тротоара. По делото няма данни
работници или служители на общината да са предприели действия по обезопасяване или
привеждане на хидранта във вид, съобразен с нормативните изисквания. Също така не са
налице данни общината да е сигнализирала /уведомила/ ВиК операторът за повреденото
съоръжение на тротоара. Ето защо, следва да се приеме, че Община *противоправно, в
разрез с вменените й по закон задължения, е бездействала, тъй като не е обезопасила и не е
отстранила повредения хидрант, а както се спомена по-горе не е и уведомила ВиК
3
операторът за неизправното съоръжение.
Съобразно гореизложеното и доколкото в случая не е спорно, че именно хидранта е
причината за настъпване на вредоносния резултат, то следва да се приеме, че фактическият
състав на чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 45 ЗЗД е осъществен, съответно за общината възниква
задължение да обезщети П. М. за претърпените от нея вреди. В тази връзка МОС намира, че
жалбоподателят неоснователно твърди, че определеният размер на обезщетението не е
съобразен с принципа за справедливост. При определяне на справедливо обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни
увреждания, съдът следва да отчете възрастта на пострадалия, характерът и тежестта на
уврежданията, интензитетът и продължителността на претърпените физически и
емоционални болки и страдания, психическите и физически последици за пострадалия,
степента на възстановяване и икономическото състояние в страната към момента на
увреждането. В случая не е спорно, че въззиваемата М. е на 58 години и е получила
счупване на дясната подбедрица, като продължителността на възстановителния процес е
повече от 6 месеца. Към настоящият момент М. не се е възстановила напълно, тъй като не
може самостоятелно да кляка и става с десния крак, накуцва и ходи с помощно средство
(бастун). Тези факти се установяват от съдебно-медицинската експертиза, която съдът
кредитира като обективна и компетентно изготвена. Вещото лице пояснява, че получената
от падането травма е влошила и предшестващите съдови заболявания на М., които от своя
страна затрудняват възстановителния процес. Това е от съществено значение, тъй като
процесния инцидент е довел до трайни и необратими последствия за здравето на
пострадалата. По време на възстановителния период е било нужно М. да бъде подпомагана
от св. Б. П. в извършването на ежедневните си нужди. М. обективно не е могла да се грижи
сама за себе си. От показанията на св. П. и св. М., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172
ГПК, се установява, че инцидентът се е отразил негативно на М. в психически и социално-
битов аспект. Вземайки предвид тези факти, както и икономическото състояние в страната
към момента на увреждането, МОС намира, че справедливо обезщетение за претърпените от
въззиваемата неимуществени вреди е сумата от 20000 лева.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Община *следва да заплати
на П. М. направените от нея пред въззивната инстанция разноски в размер на 2000 лева
платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 62 от 12.02.2024 г. на Районен съд-Монтана,
постановено по гр. дело № 2142/2023 г., по описа на същия съд КАТО ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА Община *, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на П. М., ЕГН
**********, с адрес гр. *, ж.к. „*“ № *, вх. „*“, ет. *, ап. *сумата 2000 лева разноски за
въззивното производство.
4
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5