Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.02.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14292 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №407506 от 15.05.2018г., постановено по гр.д.№41391/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, както следва: искове за установяване вземания спрямо ответниците - Р.Д.К. и К.Д.М. при условията на разделност за всяка от тях за следните суми: за главница за разликата над 370.36 лв. до пълните предявени размери от 597.60 лв., стойност на топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к."****** бл.**********, с аб.№214230; както и за законна лихва за забава за разликата над 48.16 лв. до пълните предявени размери от 73.13 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.10.2014г. до 21.11.2016г., както и в частта на неприсъдените в цялост разноски.
Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението
на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи
изцяло предявените искове в размерите, посочени в исковата молба. Претендира
сторени разноски пред двете съдебни инстанции. Прави възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендирани от въззиваемите страни разноски
за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна - К.Д.М., депозира писмен отговор, в
който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди съдебното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - Р.Д.К., не депозира писмен отговор, в
подадена молба от 26.11.2019г. взема становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба по изложени в същата аргументи. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди съдебното решение в
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Д.К. и К.Д.М. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба предмет на въззивен контрол е постановеното решение в
частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното първоинстанционно съдебно
решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1
от ЗЗД, като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №68750/2016г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление
за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 29.11.2016г.
и е постановена на 13.12.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Р.Д.К. и К.Д.М. за заплащане на сумите, посочени в
заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от всяка от длъжниците - Р.Д.К. и К.Д.М. възражение, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
както и е допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал
правилна правна квалификация/.
Настоящият състав следва да
обсъди доводите на жалбоподателя досежно незаконосъобразността на съдебното
решение в обжалваните части.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която
са отхвърлени предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че
вземанията, предмет на установителните искове, са дължими до размерите, до
които са уважени исковете поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са
изпаднали в забава, тъй като задължението им за заплащане на цената на
топлинната енергия е срочно. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, респективно в размерите, за които са
отхвърлени като неоснователни, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се
добави и следното:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответниците се явяват ползватели на
доставяната в имота топлинна енергия през процесния период, както и не се
оспорва обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот
топлинна енергия. Единственият наведен конкретен
довод във въззивната жалба досежно порочността на съдебното решение в
обжалваната част касае оспорванията на констатациите на вещото
лице-топлотехник, изготвил приетата по делото СТЕ, който въззивният съд счита
за неоснователен. В конкретния случай с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че правилно първоинстанционният съд е установил дължимия размер за
потребеното количество топлинна енергия досежно имота на ответниците за периода 01.05.2014г. -
30.04.2015г., който възлиза на сумата от 1111.09 лв., чиято стойност е изчислена в заключението на СТЕ на база
реално потребената топлинна енергия, съобразено изготвените от фирмата за
топлинно счетоводство изравнителни сметки за процесния период. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Следователно
правилно предявените установителни искове с правно основание чл.124, ал.1
от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД са отхвърлени за всяка от ответниците,
която притежава 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху топлоснабдения имот,
за разликата над сумата от 370.36 лв. до пълните предявени размери от 597.60 лв.,
стойност на незаплатена топлинна енергия, за исковия период. Първоинстанционният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в частта в
която са отхвърлени предявените искове за мораторна лихва и като такова следва
да бъде потвърдено. Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на постановения съдебен акт, в частта, в която са отхвърлени
спрямо всяка от ответниците предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 48.16 лв.
до пълните предявени размери от 73.13 лв., обезщетение за забава върху
главницата за периода от 30.10.2014г. до 21.11.2016г.. В тази връзка съдът препраща към изложените от първостепенния съд
мотиви, които са законосъобразни, постановени при правилно
приложение на материалния закон.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на неприсъдените
разноски, но конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в
тази част не са изложени. Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемите страни. Направеното от въззивника-ищец
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК се явява неоснователно доколкото
претендираните и реално сторени от всяка от въззиваемите страни разноски за
платено адвокатско възнаграждение е в минимален размер, регламентиран в Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въззивникът-ищец следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да
заплати на всяка от въззиваемите страни сумата от по 300 лв., реално сторени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №407506 от 15.05.2018г.,
постановено по гр.д.№41391/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на Р.Д.К., с ЕГН **********, с
адрес: ***, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на К.Д.М., с ЕГН **********, с
адрес: ***, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./