Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 04.02.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на осми януари две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при
секретаря Христина Христова, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д.
№ 569 по описа на съда за 2018г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С
решение № 408/11.10.2018 г., постановено по гр.д. № 154/2018
г. на РС – Ловеч, по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е признато за
установено съществуването на вземане в полза на „В.” АД против Н.П.Ч. за сумата
от 12 000 лв., за което по ч.гр.д. № 1127/2014 г. на РС – Ловеч е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Със същото
решение съдът е осъдил Н.П.Ч. да заплати на „В.” АД 1020 лв. - разноски в исковото производство и 640
лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ответника К.Х. К., в която са направени
оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до материална незаконосъобтазност на първоинстанционния съдебен акт.
Според въззивника, по делото се установявало несъмнено съществуването на трайни
търговски отношения между страните, по които ищецът продавал на „ОП” ЕООД,
чиито управител е ответникът, количества велпапе и че издаденият от ответника
за запис на заповед, е с оглед обезпечаване сключването на договор за продажба
на нови количества велпапе, какъвто обаче не бил сключен. Във въззивната жалба
се прави искане за отмяна на обжалваното решение, за отхвърляне на предявения
установителен иск и за присъждане на разноските по делото за двете инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия „В.” АД е постъпил
писмен отговор на въззивната жалба, в който се дава становище за
неоснователност на жалбата и се моли за потвърждаване на обжалваното решение и
за присъждане на разноските за въззивното производство.
Въззивникът К.Х. К. взема участие в съдебното заседание чрез
процесуалния представител по пълномощие адв. В.Н.,
който поддържа въззивната жалба, като в хода на устните състезания излага
съображения за нейната основателност, моли за отмяна на атакуваното решение, за
отхвърляне на предявения иск за установяване на вземанията по издадената
заповед за незабавно изпълнение и за присъждане на разноските за двете
инстанции.
Въззиваемият не взема участие в съдебното
заседание – нито чрез представляващия го орган по регистрация, нито чрез
процесуален представител по пълномощие. В представена по делото писмена молба
от пълномощника адв. И.Ц. се поддържа становището и
исканията в писмения отговор на въззивната жалба.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият
състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във
въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е
образувано по иск от „В.” АД против Н.П.Ч., предявен по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на съществуването на вземане за сумата от
12 000 лв., за което по ч.гр.д. № 1127/2014 г. на РС – Ловеч е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В исковата молба се
твърди, че вземането по издадената заповед произтича от запис на заповед, издаден
на 17.06.2016 г. от Н.П.Ч. в полза на „В.” АД за сумата от 12 000 лв.,
както и че от длъжника по заповедта е подадено възражение по чл. 414 ГПК.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответника Н.П.Ч. е постъпил
писмен отговор, в който е направено правоизключващо
възражение. То е основано на твърдението, че записът на заповед е
издаден от ответника, за да обезпечи сключването на договор за продажба на
количества велпапе между „В.” АД и „ОП” ЕООД, чиито управител
е ответникът, и на довод за недължимост на сумата по
записа на заповед, поради на липсата на сключен договор за продажба на велпапе.
Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в
тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори и това се установява от приложения по дело документ, че на
17.06.2016 г. Н.П.Ч. (ответникът) издал запис на заповед, с
който се задължил безусловно и неотменимо и да плати на предявяване на „В.” АД (ищеца) или на негова заповед сумата от 12 000
лева. От записа на заповед е видно, че е подписан от Н.Ч. и е предявен
за плащане на 17.06.2016 г., като в него са означени мястото на
издаване и мястото на плащане.
Не се спори и това се установява от разпечатка на извлечение от търговския
регистър, че Н.П.Ч. е управител на „ОП” ЕООД.
Установява се от показанията на свидетелите Н.Ц.(служител на ищеца) и Р.Д.(приятел
на ответника), както и от приетите по делото документи (фактури, фискални
бонове, експедиционни листи приходни касови ордери), че до средата на 2016 г. дружеството
ищец „В.” АД е продавало на „ОП” ЕООД, чиито управител
е Н.П.Ч., велпапе. От показанията и на двамата свидетели се установява,
че търговските отношения между двете дружества се развивали нормално до 2016
г., до която година купувачът „ОП” ЕООД заплащал цената за
закупените количества велпапе. След това „ОП” ЕООД преустановило
да плаща цената на получаваното велпапе и натрупало задължения
към „В.” АД. С оглед гарантиране изпълнението им управителят на дружеството
ищец поискал от Н.П.Ч. да издаде в полза на „В.” АД запис на заповед за сумата
от 12 000 лв. Такъв запис на заповед за същата сума е издаден от ответника
на 17.06.2016 г.
От заключението на съдено–икономическата експертиза се установява, че в
счетоводството на ищеца по сметка 41101 „клиенти“, аналитична партида „ОП”
ЕООД, за периода 24.01.2014 г.-22.07.2016 г. за направени
счетоводни записвания за осъществени сделки по 68 броя данъчни фактури на обща
стойност 55023,02 лв. По тези фактури са направени и осчетоводени плащания от „ОП”
ЕООД в размер на 44561,83 лв., като към 22.07.2016 г. (вкл. и към датата на
проверката от вещото лице) по партидата на „ОП”
ЕООД дебитното салдо (неплатени продажби) е в размер на 10461,19 лв. От
заключението се установява, че всички документи относно сделките между ищеца и
ответника са надлежно осчетоводени от „В.” АД, а
счетоводството на „ОП” ЕООД е водено редовно
само по отношение на документите (фактури, ПКО и РКО), които са представени от
ответника Н.П.Ч., като те са завеждани в хронологичен регистър в деня на
представянето им при съблюдаване Закона за счетоводството и счетоводните
стандарти. Установява се от заключението, че не всички издадени от „В.” АД към
„ОП” ЕООД за осъществените сделки между дружествата, са
представени от Н.П.Ч. за осчетоводяване, поради което те не са
намерили счетоводно отразяване и за тях счетоводното отчитане на „ОП”
ЕООД е непълно. Последната осчетоводена фактура, издадена от „В.” АД, е от
22.07.2016 г. Фактурите за доставки (платени и неплатени) не са включвани в
дневник на покупките на „ОП” ЕООД, тъй като дружеството не е било
регистрирано по ЗДДС (от 01.12.2012 г. то е дерегистрирано
служебно по ЗДДС).
При съвкупния анализ на свидетелските показания и заключението на вещото
лице, съдът приема, че причината за издаване на процесния запис на заповед от
ответника е обезпечаване изпълнението на съществуващите задължения на „ОП”
ЕООД към „В.” АД. От показанията на свидетеля Ц., който работи в търговския
отдел при ищеца, се установява, че задълженията на „ОП” ЕООД към
ищеца са за около 12000 лв. и че ответникът издал записа на заповед именно за
да гарантира тяхното изпълнение, както свидетелят се изразява - за покриване на
задълженията. Същевременно се установява от експертизата, че към датата на
издаване на записа на заповед, а и впоследствие, такива задължения са налице и
то в размер, доближаващ се до този, по записа на заповед. При наличие на такива
задължения е житейски обяснимо и икономически обосновано да се приеме, че
записът на заповед е издаден от ответника, за да обезпечи изпълнението им, а не
за да се гарантира изпълнение по бъдещи правоотношения, чието възникване е
несигурно и малко вероятно, предвид общия размер на съществуващия до момента дълг
към ищеца. Обезпечаване на бъдещи доставки практически не е било необходимо на дружеството
ищец, защото неговият интерес налага тяхното незабавно преустановяване, предвид
размера на натрупаните към него задължения. Продължаването на доставките без
заплащане цената им съставлява загуба, каквато всеки се стреми да избегне. Ето
защо не е реалистично да се приеме, че при съществуващия дълг на „ОП” ЕООД към „В.” АД, ищецът ще приеме
издаването запис на заповед от ответника като обезпечение по бъдещи негови
отношения със същото дружество – нито като гаранция за възникването им, нито
като гаранция за изпълнение на бъдещи задължения, произтичащи от тях.
„В.” АД е подало заявление по чл.
417 ГПК (вх. 6686/20.06.2017 г.), по което е образувано ч. гр.д № 1127/2017г.
на РС Ловеч и въз основа на приложения към заявлението запис на заповед от 17.06.2016 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист срещу Н.П.Ч. за сумата от 12 000 лв. и за законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането. В срока
за възражение от Н.П.Ч. е постъпило възражение срещу
вземанията по заповедта.
При така установените факти настоящата инстанция прави
следните правни изводи:
Предмет на делото по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, е вземането по заповедта за изпълнение. В хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, предмет на установяване е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект (в случая запис на заповед). При предявен иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане по заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, доказателствената тежест за съществуването на редовен от външна страна менителничен ефект се носи от ищеца. Когато от ответника-издател на ефекта е заявено относително възражение, обуславящо несъществуването на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже връзката между каузалното правоотношение и записа на заповед (ТР-4-14-ОСГТК, т, 17). Ищецът не е длъжен да доказва наличие на каузална причина за издаване на записа на заповед. С оглед преодоляване защитата на ответника, той би имал интерес да поддържа твърдение за конкретната причина за издаване на записа, но и в този случай евентуалното недоказване на поддържаното от него каузално правоотношение или на връзката му със записа на заповед, не би могло да доведе до погасяване на вземането, произтичащо от менителничния ефект. Това е така защото при предявен иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане по заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, ищецът не дължи доказване на каузалното правоотношение – както при неоснователност на относителното възражение на ответника, така и при липса на заявено такова (ТР-4-14-ОСГТК, т, 17).
В настоящия случай ищецът търси установяване на парично
вземане от 12 000 лв. на основание издаден от ответника запис на заповед,
ангажиран като документ по чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на който е издадена
заповедта за незабавно изпълнение. Конкретният запис на заповед съдържа
реквизитите по чл. 535 и чл. 536 ТЗ – издаден е на 17.06.2016 г.
в гр. Луковит и е подписан от издателя Н.П.Ч.;
с посочен падеж на предявяване; с означено наименование на поемателя
(„В.” АД), с посочено място на плащането (гр. Луковит); с
изписано безусловно обещание да се плати определена сума пари (12 000 лв.);
като в текста на документа на езика на който е написан се съдържа и наименованието
„запис на заповед“. В документа е удостоверена и датата на извършеното
предявяване (17.06.2016 г.), поради което следва да
се приеме, че е настъпила изискуемост на поетото със записа на заповед
задължение. С оглед съществуването на редовен от външна страна менителничен
ефект съдът приема, че от процесния запис на заповед е възникнало вземане в
полза на „В.” АД против Н.П.Ч. за сумата от 12 000 лв.
Съдът намира за неоснователно относителното възражение на
ответника, според което записът на заповед е издаден, за да се обезпечи
сключването на договор за продажба на количества велпапе между „В.” АД и „ОП” ЕООД, чиито управител е издателят Н.П.Ч. (ответникът). Причината за
издаване на процесния запис на заповед от ответника е обезпечаване изпълнението
на задълженията на „ОП” ЕООД към „В.” АД,
възникнали до издаването на записа, за които се установи, че не са изпълнени.
При изграждане на изводите по фактите, съдът обясни защо не
приема за доказана твърдяната от ответника каузална причина за издаване на
записа на заповед. Освен тях, от правна страна следва да се добави, че издаването
на записа на заповед е по повод конкретно възмездно каузално правоотношение,
като с поемането на ефекта кредиторът по каузалната сделка придобива втора
претенция (престация) за едно и също вземане, за
чието удовлетворяване съществува улеснен ред за принудително изпълнение – по
изпълнителен лист, въз основа на заповед за незабавно изпълнение чл. 417, т. 9 ГПК. С осигуряване на тази втора претенция, кредиторът разполага с възможност по
облекчен ред да потърси нейното изпълнение, вместо да предявява осъдителен иск за
изпълнение на задължението по каузалното правоотношение. В това се проявява
едно от двете измерения на гаранционната функция на меителничните
ефекти (другото е солидарната отговорност на издателя и джирантите)
и с оглед него е несъвместима и необяснима заявената от ответника каузална
причина за издаване на записа на заповед, а именно: обезпечаване сключването на
договор за продажба на количества велпапе. В тази връзка не би могло да се сподели
и разбирането на въззивника за разпределяне на доказателствената тежест между
страните при направено от ответника възражение, че записът на заповед
обезпечава задължение по бъдещ договор, в какъвто случай издателят на записа трябвало
да докаже единствено преддоговорното отношение като
каузална причина за издаване на менителничния ефект.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че в
исковата молба от ищеца не се е твърдяло каузално отношение, по повод или във
връзка с което записът на заповед е издаден. Както се посочи, при предявен иск
по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане по заповед за незабавно
изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед (както е в случая), ищецът
не дължи доказване на каузалното правоотношение – било при неоснователност на
относителното възражение на ответника, било и при липса на заявено такова
(ТР-4-14-ОСГТК, т, 17). В тази връзка със или без заявени от ищеца твърдения за
каузална причина за издаване на записа на заповед, искът в случая е основателен,
защото е налице редовен от външна страна менителничен ефект, издаден от
ответника, а по делото се установи непогасени задължения към ищеца, произтичащи
от каузално правоотношение между него и управляваното от ответника търговско
дружество, чието изпълнение е гарантирано с издадения запис на заповед. В този
смисъл е без значение за крайния изход на спора, че установеното каузално
правоотношение е заявено от ищеца извън установените преклузивни
срокове. Оплакването на въззивника-ответник в тази насока не е основателно,
защото това твърдение на ищеца не е несвоевременно, както се поддържа във
въззивната жалба. Принципно са законосъобразни изводите на въззивника за
крайния момент, до който ищецът може да навежда твърдения за релевантни по
делото факти. В случая обаче, следва да се отчете, че в определението за
насрочване на делото съдът е приел, че писменият отговор на исковата молба е
подаден след изтичане на срока по чл. 131 ГПК и едва в първото по делото
заседание (16.05.2018 г.) е променил позицията си, приемайки своевременно
подаване на отговора. Ищецът не е присъствал в това съдебно заседания и до този
момент не му е връчван отговора на ответника. Призовавайки го за следващото
съдебно заседание (27.06.2018 г.), съдът е изпратил на ищеца копие от
протоколно определение от 16.05.2018 г., с което го задължил да уточни
обстоятелствената част на исковата молба, като посочи във връзка с какво
каузално правоотношение записът на заповед е издаден. Вменяването на такова
задължение от съда към ищеца е неправилно, защото не съответства на изложените
по-горе разбирания за предмета на предявения иск по реда на чл. 422 ГПК за
установяване на вземане по заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа
на запис на заповед, и произтичащото от него разпределение на доказателствената
тежест между страните. Въпреки това, ищецът е заявил, че вземането му се
основава на записа на заповед, а в съдебното заседание на 27.06.2018 г.
неговият процесуален представител е уточнил каузалната причина за издаване на менителничния ефект – за стари задължения на фирмите на
ответника. Уточнението в случая е направено единствено с оглед интереса от
преодоляване защитата на ответника, а не в изпълнение на процесуално задължение
за установяване на заявената от ищеца каузална причина, защото за нея той не
носи доказателствена тежест.
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява
неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на
първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото
направените от настоящия състав изводи по основателността на предявения иск
съвпадат с крайните такива на районния съд.
При този изход на въззивнка не се дължи присъждане на разноски. С оглед неоснователност на въззивната жалба разноски за въззивното производство следва да се присъдят в полза на въззиваемия, които са доказани до размер на 800 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 408/11.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 154/2018 г. на РС – Ловеч.
ОСЪЖДА
Н.П.Ч., с ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „В.” АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. *** сумата 800 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски във
въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.