Р Е
Ш Е Н
И Е № 260408
гр. Хасково, 18.10.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският районен съд
в публичното заседание на двадесет и четвърти септември
през две хиляди двадесет и първа година в състав :
СЪДИЯ: Христина Жисова
Секретар: Галя Ангелова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Хр.Жисова гр.д. № 644 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Д.Т.Я. против „Водно
строителство – Хасково“ АД, ЕИК ********* обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 128, т.2, чл. 222, ал. 3, чл. 224, ал. 1 и чл.
245, ал. 2 от КТ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
следните суми: по иска с правно основание чл.128, т.2, вр. чл.242 КТ
сума в общ размер на 7618,25 лева,
представляваща неизплатени нетни трудови възнаграждения, както следва: главница
в размер на 46,46 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец
ноември 2019г., главница в размер на 51,20 лева, представляваща дължимо трудово
възнаграждение за месец декември 2019г., главница в размер на 624,83 лева,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец януари 2020г., главница
в размер на 624,82 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец
февруари 2020г., главница в размер на 624,82 лева, представляваща дължимо
трудово възнаграждение за месец март 2020г., главница в размер на 624,82 лева,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец април 2020г., главница в
размер на 624,82 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец
май 2020г., главница в размер на 624,82 лева, представляваща дължимо трудово
възнаграждение за месец юни 2020г., главница в размер на 628,61 лева,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец юли 2020г., главница в
размер на 628,61 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец
август 2020г., главница в размер на 628,61 лева, представляваща дължимо трудово
възнаграждение за месец септември 2020г., главница в размер на 628,61 лева,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец октомври 2020г.,
главница в размер на 628,61 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение
за месец ноември 2020г., главница в размер на 628,61 лева, представляваща
дължимо трудово възнаграждение за месец декември 2020г., ведно със законната
лихва върху тези суми от датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й
изплащане;
сума
в общ размер на 609.00 лв., представляваща мораторна лихва върху трудовото
възнаграждение за м. ноември 2019г. в размер на 71,75 лева за периода от
26.12.2019г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за
м. декември 2019г. в размер на 67,40 лева за периода от 26.01.2020г. –
23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за м. януари
2020г. в размер на 68,04 лева за периода от 26.02.2020г. – 23.03.2021г., мораторна
лихва върху трудовото възнаграждение за м. февруари 2020г. в размер на 63,01
лева за периода от 26.03.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото
възнаграждение за м. март 2020г. в размер на 57,63 лева за периода от
26.04.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за
м. април 2020г. в размер на 52,42 лева за периода от 26.05.2020г. –
23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за м. май 2020г. в
размер на 47,04 лева за периода от 26.06.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва
върху трудовото възнаграждение за м. юни 2020г. в размер на 41,83 лева за периода
от 26.07.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение
за м. юли 2020г. в размер на 36,67 лева за периода от 26.08.2000г. –
23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за м. август
2020г. в размер на 31,26 лева за периода от 26.09.2020г. – 23.03.2021г.,
мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за м. септември 2020г. в размер
на 26,02 лева за периода от 26.10.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху
трудовото възнаграждение за м. октомври 2020г. в размер на 20,61 лева за
периода от 26.11.2020г. – 23.03.2021г., мораторна лихва върху трудовото
възнаграждение за м. ноември 2020г. в размер на 15,37 лева за периода от
26.12.2020г. – 23.03.2021г. и мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за
м. декември 2020г. в размер на 9,95 лева за периода от 26.01.2021г. –
23.03.2021г.;
сума
в размер на 4 860,48 лева,
представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва
върху тези суми от
датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й изплащане както и мораторна лихва в размер на 31,06 лева за периода от 01.03.2021г.
до 23.03.2021г. и сума в размер на 619,65
лева, представляваща обещетение по чл.224, ал.1 от КТ, за неизползван платен
годишен отпуск за 17 работни дни за 2020г., ведно със законната лихва върху
тази сума от
датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва в размер на 3,96 лева за периода от 01.03.2021г. до
23.03.2021г.
(след допуснато изменение в размера на предявените
искове в съдебно заседание, проведено на 24.09.2021г.)
В исковата молба ищецът твърди, че работел по
безсрочен трудов договор в ответното дружество на длъжност „автомонтьор на МПС“
за периода от 01.12.1982г. до 31.10.2018г., като на 31.10.2018г. трудовото
правоотношение помежду им било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. На 01.11.2018г. ищецът сключил нов договор с ответника (трудов договор № 17
от 01.11.2018г.) отново за длъжността „автомонтьор на МПС“ първоначално със
срок на действие за времето от 02.11.2018г. до 31.12.2018г., а впоследствие на
основание допълнителни споразумения към същия трудов договор, срокът бил
многократно удължаван с периоди от по 6 месеца. Последното допълнително
споразумение било № 30 от 26.06.2020г. и срокът на трудовото правоотношение бил
удължен до 31.12.2020г. включително. Със
заповед № 4 от 04.01.2021г. на ответника трудовото правоотношение между
страните било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, считано от
01.01.2021г. Тя била връчена на ищеца на 13.01.2021г. Ищецът твърди, че към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение ответникът не му бил
начислил и съответно заплатил дължимите към този момент трудови възнаграждения
за периода от м. октомври 2019г. до м. декември 2020г. включително, не му бил
заплатил дължимото обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения
поради придобито право на пенсия и не му бил заплатил дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 17 работни дни през 2020г. Изпратил на
18.01.2021г. изрична покана за заплащането на горепосочените суми, която била
входирана с № 5 от 18.01.2021г. След поканата на ищеца било заплатено
единствено възнаграждението за месец октомври 2019г. Ищецът счита, че
ответникът му дължи и обещетение при придобиване по време на трудовото
правоотношение право на пенсия от работника в размер на 6 брутни трудови
възнаграждения, тъй като трудовото му правоотношение било прекратено, считано
от 01.01.2021г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, след като бил придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за което уведомил ответника с
цитираната покана за доброволно изпълнение и представил разпореждане на НОИ № 9
от протокол № 01361 от 19.09.2018г. – 11/2018г., съгласно което от 02.05.2018г.
му била отпусната пожизнено лична пенсия и имал повече от 10 години трудов стаж
при същия работодател. Ищецът твърди, че работил в ответното дружество без
прекъсване от 01.12.1982г. и имал придобит трудов стаж 38 години. Доколкото
обезщетението не му било заплатено в срок до 28.02.2021г. (месецът, следващ
месеца на прекратяване на трудовото правоотношение), съгласно чл. 228, ал. 3 от КТ, ищецът претендира лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ от
01.03.2021г. до 23.03.2021г.
Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовото му правоотношение
работодателят му не му е заплатил обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск. Посочва, че за 2020г. е имал право на 22 работни дни платен отпуск, от
които е използвал само 5, следователно ответникът трябвало да му заплати
обезщетение в размер на останалите 17 дни или в съответния размер.
Доколкото обезщетението не му било заплатено в срок до 28.02.2021г.
(месецът, следващ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение), съгласно
чл. 228, ал. 3 от КТ, ищецът претендира лихва върху обезщетението по чл. 224,
ал. 1 от КТ от 01.03.2021г. до 23.03.2021г.
Ищецът твърди, че с неплащането от ответника на дължимото му трудово
възнаграждение, същият е изпаднал в забава - трудовото възнаграждение се дължи
месечно. Съгласно сключения между страните трудов договор ответникът следвало
да заплаща трудовото възнаграждение на ищеца до 25-то число на следващия месец.
Ето защо ищецът счита, че от 26-то число на съответния месец ответникът е
изпадал в забава и съответно дължи мораторна лихва.
Предвид
изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати посочените суми, както и направените по делото разноски.
В съдебно
заседание, ищецът не се явява, представлява се от адвокат Я..
Излага
твърдения, че през месец май 2021г. е получил суми от ответника, които са
съобразени при изменение на исковите претенции. Поддържат се предявените искови претенции след изменението в размерите им
съобразно заключението на вещото лице и се моли са постановяване на решение, с
което иковете да бъдат уважени. Претендира
разноски по делото и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът, чрез процесуалния си
представител, оспорва предявените искове по размер. Не оспорва обстоятелството, че има незаплатени трудови възнаграждения в
полза на ищеца, но твърди, че те са в различен размер от претендирания.
Същевременно посочва, че трудовото възнаграждение за м. ноември 2019г. и за м.
декември 2019г. е изцяло заплатено на ищеца. Ответникът твърди, че останалите
неплатени нетни трудови възнаграждения на ищеца са за м. януари 2020г. – 563,37
лева, за м. февруари 2020г. - 563,37 лева, за м. март 2020г. - 563,37 лева, за
м. април 2020г. - 563,37 лева, за м. май 2020г. - 563,37 лева, за м. юни 2020г.
- 563,37 лева, за м. юли 2020г. - 566,77 лева, за м. август 2020г. - 566,77
лева, за м. септември 2020г. - 566,77 лева, за м. ноември 2020г. - 566,77 лева
и за м. декември 2020г. - 566,77 лева или общо в размер на 6 780, 84 лева.
Ответникът счита, че не може да се претендира законна лихва върху мораторна
лихва върху посочените трудови възнаграждения, считано от 26.01.2020г. до
окончателното изплащане, тъй като това представлявало лихва върху лихва или
анатоцизъм, което било ограничено от чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.
Ответникът намира за неоснователно и искането за начисляване на мораторна
лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ. Счита, че за изпълнение на
задължението по чл. 222, ал. 3 от КТ са приложими разпоредбите на ЗЗД и тъй
като задължението било безсрочно следвало да има покана от кредитора, за да
изпадне длъжника в забава. Доколкото липсвала покана, лихва следвало да се
дължи от датата на завеждане на исковата молба. Същевременно ответникът
посочва, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ е начислено при предходното
прекратяване на трудовото правоотношение между страните – 31.10.2018г., когато
ищецът бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди, че
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ се дължи само веднъж.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, както и доводите на страните, съобразно чл.235 ал.2 и ал.3,
вр. чл.12 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между ищеца и ответника е съществувало непрекъснато трудово
правоотношение за периода от 01.12.1982г. до 31.10.2018г., видно от извлечение
от трудова книжка № 137 на Д.Т.Я., като
първоначално ищецът е заемал длъжността монтьор, а в последствие е бил преназначен
на длъжностите автомонтьор и автомонтьор на МПС.
С определение № 260734 от 19.05.2021г. по делото, съдът е обявил за
безспорни и за ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, относно съществуването на трудово
правоотношение между страните по силата на трудов договор № 17 от 01.11.2018г.,
като видно от това писмено доказателство ищецът е заемал длъжността автомонтьор
на МПС при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 550,00 лева,
което се изплаща на 25 число на следващия месец. Размерът на основния платен
отпуск е 22 дни, дневно работно време 8 часа. Договорът е сключен за определено
време – за 6 месеца.
От представените Допълнително споразумение № 38 от 18.12.2018г. към трудов
договор № 15 от 13.08.2018г.; Допълнително споразумение № 27 от 24.06.2019г.
към трудов договор № 15 от 13.08.2018г., Допълнително споразумение № 40 от
20.12.2019г. към трудов договор № 17 от 01.11.2018г. Допълнително споразумение
№ 30 от 26.06.2020г. към трудов договор № 17 от 01.11.2018г., сключени между
ищеца и ответника, се установява продължаването на срока на договора, като в последното от тях е
посочен срок 31.12.2020г., основно месечно трудово възнаграждение в размер на
550,00 лева, на пълно работно време 8 часа, основен платен отпуск – 22 работни
дни.
Не се спори по делото и че трудовото правоотношение межу страните е
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ със заповед № 4 от
04.01.2021г., на ответника, считано от 01.01.2021г. Видно от тази заповед като
основание за прекратяване на ТПО е посочено „изтичане на уговореното време“, а като
дата на получаването й от ищеца е посочена 13.01.2021г.
Безспорно и обявено за ненуждаещо се от доказване е и обстоятелството, че
не са били изплатени трудови възнаграждения за цялата 2020г., както и
придобиването от ищеца на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Относно
тези обстоятелства са представени от страните и Разпореждане № ********** от
28.09.2018г. за отпускане/изменяне/ на пенсия/и/, издадено от ТП на НОИ, гр.
Хасково на Д. Д. Я., според което на ищеца е
отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 02.05.2018г.
От приложените по делото от ответника
фишове и ведомости за заплати за процесния период е видно, че на фиша за
заплата на ищеца за месец октомври 2018г. е отбелязано начислено за изплащане
обезщетение по чл.222 в размер на 4329.60 лева. Липсват данни обаче също да е
платено на ищеца. Такова плащане не се и твърди от ответника да е извършено.
Признават се и фактите, че ответното дружество е получило покана за доброволно
плащане на парични задължения с вх.№ 5 от 18.01.2021г. от ищеца, както и че
ищецът е получил на 05.05.2021г. от ответника сума в размер на 1044.80 лева,
видно и от платежно нареждане от същата дата., прието като доказателство по
делото, с посочено основание „РЗ (работна заплата) – месец 11.2019г. 522.40
лева , месец 12.2019г. – 522.40 лева“.
За правилното изясняване на
делото, по искане на ищеца, съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице Е.Д. посочва какви са били брутните и нетни размери на неизплатените от ответника
трудови възнаграждения, дължими на ищеца Д.Т.Я. за м. ноември 2019г., м.
декември 2019г., м. януари 2020г., м. февруари 2020г., м. март 2020г., м. април
2020г., м. май 2020г., м. юни 2020г., м. юли 2020г., м. август 2020г., м.
септември 2020г., м. октомври 2020г., м. ноември 2020г. и м. декември 2020г.,
изчислени на база изготвените ведомости на работните заплати при ответното
дружество и на база установената за страната минимална работна заплата за
съответния период, т.нар. в експертизата първи и втори вариант.
Така за периода от м. 11.2019г. до м. 12.2020г. вкл., брутните и нетните
размери на начислените възнаграждения на Д.Т.Я., са изчислени както следва: Общо
брутно трудово възнаграждение 10
084.79 лв.; Общо начислени удръжки 2 259.15 лв.; Нетно възнаграждение 7 825.64 лв. Размерът на неизплатеното нетно трудово
възнаграждение на ищеца, за периода м. 11.2019г. - м. 12.2020г. вкл. (изчислено
на база на разчетно - платежните ведомости на дружеството) е в общ размер на
6780.84 лв., подробно описано в констативната част на експертизата по месеци.
За периода м. 11.2019г. - м. 12.2020г. вкл., брутните и нетните размери на
дължимите възнаграждения на ищеца, изчислени на база установената за страната
минимална работна заплата за съответния период, били както следва: Общо брутно
трудово възнаграждение 11163.98 лв.; Общо начислени удръжки 2500.95лв.; Нетно възнаграждение 8 663.05
лв. Размерът на неизплатеното нетно трудово възнаграждение на ищеца Д.Т.Я., за
периода м. 11.2019г. - м. 12.2020г. вкл. (изчислено на база установената за страната
минимална работна заплата) е в общ размер на 7618.25 лв., подробно описано в констативната част на експертизата
по месеци.
При тези констатации и на база на тези изчисления е определен от вещото
лице и размера на мораторната лихва върху незаплатените нетни трудови
възнаграждения за периода от 26-то число на последващия месец след месеца, през
който е положен трудът до 23.03.2021г. - денят, предхождащ датата на подаване
на исковата молба в Районен съд гр. Хасково, а именно за периода от 26.12.2019г.
до 23.03.2021г. включително отново в два варианта: на база разчетно -
платежните ведомости на дружеството – ответник Мораторната лихва за забавено
плащане на неизплатените възнаграждения е в общ размер на 551.13 лв., а във втория вариант мораторната
лихва за забавено плащане на неизплатените възнаграждения изчислени на база
установената за страната минимална работна заплата (МРЗ) е в общ размер на 609.00 лв., подробно описано в
констативната част на експертизата и по месеци.
Вещото лице сочи и размера на дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ,
вкл. и на мораторната лихва върху него, в два варианта: на база разчетно -
платежните ведомости на дружеството същото е изчислено в размер на 4382.40
лева, лихва – 28.00 лева, а на база установената за страната минимална работна
заплата (МРЗ) е в размер на 4860.48 лева, лихва – 31.06 лева. Лихвата е
изчислена в периода от 01.03.2021г. до 23.03.2021г. (денят, предхождащ
предявяване на исковете).
Относно размера на обезщетението за неизползвания от ищеца платен годишен
отпуск за 2020г., експертизата отново изчислява в два варианта, вкл. и на
мораторната лихва върху него: на база разчетно - платежните ведомости на
дружеството същото е изчислено в нетен размер след приспадане на ДОД на 558.76
лева, лихва – 3.57 лева, а на база установената за страната минимална работна
заплата (МРЗ) е в размер на 619.65 лева, лихва – 3.57 лева. Лихвата е изчислена
в периода от 01.03.2021г. до 23.03.2021г. (денят, предхождащ предявяване на
исковете).
При така установената фактическа обстановка, съдът
достигна до следните правни изводи:
Исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 от КТ и
чл.245, ал.2 КТ, съдът намира за основателни, по следните съображения:
За да бъдат уважени предявените искове, в съдебното производство следва да
се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. страните да са
се намирали в трудово правоотношение през съответния период; 2.
работникът/служителят да е престирал труд; и 3. работодателят да не е изпълнил
задължението си за заплащане на трудовото възнаграждение на работника/служителя
за положения от него труд.
Не се спори по делото, а и от събраните в хода на производството
доказателства се установи, че през процесните месеци – от месец ноември 2019г.
до месец декември 2020г. вкл., страните по делото са се намирали в трудово
правоотношение, въз основа на трудов договор № 17 от 01.11.2018г. Трудовото
правоотношение между страните е прекратено със заповед № 4 от 04.01.2021г., на
изпълнителния директор на ответното дружество, считано от 01.01.2021г., на
основание чл. 325, ал.1, т.3 от КТ – поради изтичане на уговорения срок.
Установи се, че през тези месеци ищецът е престирал труд. Полаганият труд през
този период е бил възмезден, предвид естеството на всяко трудово
правоотношение. Срещу положения труд, с оглед императивното изискване на
закона, за работодателя е възникнало насрещното задължение да заплати на
работника трудово възнаграждение. Предвид презумпцията за добросъвестно
изпълнение на трудовите задължения (чл. 8, ал.2 от КТ), която не е оборена в
настоящия процес, съдът намира, че ищецът има право на трудово възнаграждение
за периода месец ноември 2019г. – месец декември 2020г включително, именно в
претендираните от ищеца размери.
Основният спор по делото е за размера на това възнаграждение – дали това да
бъде уговорения в трудовия договор с ищеца и съответно отразен в
разплащателните водомости на дружеството или изчисления от вещото лице на база
МРЗ за страната.
Съдът намира за юридически коректен втория предложен от вещото лице вариант
за определяне размера на вземането по чл. 128, т. 2 КТ, а именно – този,
основаващ се на минималната установена за страната работна заплата за 2019г. и
2020г. Принцип в трудовото право е, че поначало страните по трудовия договор
определят размера на основното месечно трудово възнаграждение, този размер е
проява на автономията на волята им и е израз на правомощието им да уредят
трудовите си правоотношения съобразно своите представи за взаимна изгодност, но
при съобразяване с минималните императивни закрилни прагове във връзка със
съдържанието и обхвата на трудовите права и задължения по индивидуалното
трудово правоотношение, вкл. и относно индивидуалната работна заплата. Такъв
минимален праг е и този, свързан с установяваната ежегодно от Министерския
съвет размер на минимална работна заплата за страната – арг. от чл. 245 вр. чл. 244, ал. 1 вр. чл. 1, ал. 3 КТ. По делото е безспорно, че
този размер е бил 560 лв. за 2019г., респ. 610 лв. за 2020г., съгласно
съответните постановления на МС, тоест – по-висок от уговореното в трудовия
договор основно месечно трудово възнаграждение в полза на ищецът-работник. Така исковата претенция в тази част и в общ
рамер на 7618.25 лева, според заключението на вещото лице съобразено и с платената
от ответника сума, следва да бъде уважена изцяло, а доводите на ответника
следва да бъдат определени като неоснователни.
С оглед основателността на главния иск, основателна се
явява и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху неплатения
размер на трудовите възнаграждения, считано от датата на предявяване на иска – 24.03.2021г.
до окончателното й изплащане.
По отношение на претенцията за заплащане на мораторна лихва върху
забавеното и неизплатено трудово възнаграждение с правно основание чл. 245, ал.2
от КТ съдът намира и този иск за основателен. Съгласно
разпоредбата на чл.270, ал.2 КТ, трудовото възнаграждение се заплаща
ежемесечно, поради което следва да се приеме, че с неплащането му след изтичане
на съответния месец, ответникът е изпаднал в забава, считано от 25-то число на
следващия месец, съобразно уговорения срок за плащане в трудовия договор.
Поради това и с оглед основателността на главния иск, доказан по основание се
явява и иска за заплащане на мораторна лихва върху присъдените суми за неизплатени
трудови възнаграждения за посочените в исковата молба периоди, възлизащ общо
на сумата 609.00 лева, според заключението на вещото лице. Ето защо, ще следва
и този иск да се уважи в пълния предявен размер, а като неоснователно да се
приеме възражението на ответника за наличие на анатоцизъм.
По отношение на иска по чл.222, ал.3 КТ: Съгласно разпоредбата на
чл.222, ал.3 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, след като
работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 6 месеца, ако е работил при същия работодател през последните 10
години. За да възникне правото на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ,
необходимо и достатъчно условие е при прекратяване на трудовото правоотношение
работникът да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
съгласно КСО. Съгласно чл. 228, ал. 3 от КТ обещетенията по чл. 222, ал. 3,
дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно
от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След
изтичането на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. Следователно с приемането на посочената
разпоредба се регламентира изпълнението на задължението на работодателя да
заплати обезщетението и същото става такова на определен ден. До изтичането на
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, задължението е изпълнимо, но не е изискуемо. Едва с настъпването на
срока задължението става изискуемо и едновременно с това работодателят изпада в
забава по аргумент на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, тъй като важи правилото, че срокът
кани длъжника.
По делото не се спори относно наличието на предпоставките по чл.222, ал.3 КТ и правото на ищеца получи следващото му се обезщетение при
пенсиониране. Страните не спорят, че ищецът е работил в ответното
предприятие през последните 10 години от трудовия му стаж и към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, като видно от представеното Разпореждане № **********
от 28.09.2018г. за отпускане/изменяне/ на пенсия/и/, издадено от ТП на НОИ, гр.
Хасково на същия е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст,
считано от 02.05.2018г. Спорът е отново относно размера на същото, като съдът
намира, че не се доказа от ответника да го е изплатил на ищеца, съобразно
начисляването му във фиша за заплата за месец октомври 2018г. на ищеца, нито
основателни се явяват възраженията на ответника за липса на покана от страна на
ищеца, предвид изложените по-горе правни изводи относно момента, в който това вземане
става изискуемо. Ето защо, относно размера и на това обезщетение, съдът намира,
че следва да възприеме отново втория вариант, предложен от вещото лице, а
именно: 6х810,08 лева или 4860.48 лева, съобразявайки размера на последното
дължимо брутно трудово възнаграждение на ищеца с МРЗ. Така, искът и по чл.222, ал.3 КТ, съдът счита за основателен и
доказан в претендирания размер от 4860.48 лв., поради което следва да бъде
уважен изцяло.
С оглед основателността на главния иск, основателна се
явява и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху неплатения
размер на обезщетението по чл.223, ал.3 КТ, считано от датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й
изплащане.
По отношение на претенцията за заплащане на мораторна лихва върху
забавеното и неизплатено обезщетение при пенсиониране и в контекста на
коментирания чл. 228, ал. 3 от КТ, същата се явява основателна и следва да бъде
уважена в предявения размер от 31.06 лева, в периода след изпадането на
ответника в забава – 01.03.2021г. до 23.03.2021г. (денят, предхождащ
депозирането на исковата молба в съда).
Относно иска по чл.244, ал.1 КТ касаещ обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение: От събраните по делото доказателства се установи, че при
прекратяването на трудовите правоотношения между страните, ищецът е имал
неползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни за 2020г., за които също му
се следва обезщетение на основание чл.224 от КТ. Отново не се спори относно
основанието за възникване и съществуване на правото на обезщетение, а единствено
за неговия размер. Съдът намира, че и в този случай претендираният от ищеца
размер, съобразен с изчисленията, базирани на МРЗ за страната и във връзка с
чл.245 ал.1 КТ, следва да бъде уважен като основателен. Според заключението на
вещото лице размерът на дължимото обезщетение в тази хипотеза възлиза на сумата
688.50 лева (брутен размер) и 619.65 лева (нетен размер), поради което искът се явява
основателен и доказан в пълния предявен размер от 619.65 лева (доколкото е
поискан нетният размер). Следва да се посочи, че обезщетението по чл.224, ал.1
от КТ се дължи в брутен размер, а не в нетния такъв, тъй като в КТ изрично са посочени случаите, когато за база се взема брутното трудово
възнаграждение и това са именно хипотезите на обезщетяване на работника, но
доколкото съдът не може да присъди повече отколкото е поискано, следва да се
присъди сумата от 619.65 лева, представляваща нетен размер на обезщетението по
чл.224, ал.1 от КТ. Тази сума е
дължима ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 24.03.2021г.
до окончателното й изплащане.
Относно предявения акцесорен иск за забава в изплащането
на дължимото обезщетение за неизполван платен годишен отпуск и след като ищецът
не е получил дължимите му се суми при задължение на работодателя – ответник,
съобразно чл. чл. 228, ал. 3 от КТ, да ги изплати не по-късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, в конкретния случай след 28.02.2021г., то
той дължи лихва върху тях за периода от 01.03.2021г. до датата на предявяване
на иска – 23.03.2021г. Според заключението на вещото лице, размерът на лихвата
за забава, възлиза на сумата от 3.96 лева за периода 01.03.2021г. – 23.03.2021г.
Поради изложеното, искът е основателен и доказан в пълния предявен размер и следва
да се уважи изцяло.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ще следва ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 800.00 лева, представляващи възнаграждение за адвокат.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Водно строителство –
Хасково“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.Хасково, бул.“Г.С.Раковски“ №
1, представлявано от Изпълнителния Директор С. Д. П., да заплати на Д.Т.Я., ЕГН **********,***, със съдебен адрес ***, офис № 16, адв. Д.Я., сумите,
както следва: сума в общ размер на 7618,25 лева, представляваща
неизплатени нетни трудови възнаграждения за периода месец ноември 2019г. –
месец декември 2020г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
иска – 24.03.2021г. до окончателното й изплащане; сума в общ размер на 609.00 лв., представляваща мораторна
лихва върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 26.12.2019г. –
23.03.2021г. вкл.; сума в размер на 4 860,48
лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й
изплащане; сума в размер на 31,06 лева, представляваща мораторна
лихва за обезщетението по чл.222, ал.3 КТ за периода от 01.03.2021г. до
23.03.2021г.; сума в в размер на 619,65
лева, представляваща обещетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен
годишен отпуск за 17 работни дни за 2020г., ведно със законната лихва върху
тази сума от
датата на предявяване на иска – 24.03.2021г. до окончателното й изплащане; сума
в размер на 3,96 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.03.2021г. до 23.03.2021г. за
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск.
ДОПУСКА, на основание чл. 242, ал.1 от ГПК,
предварително изпълнение на решението.
ОСЪЖДА „Водно строителство – Хасково“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление – гр.Хасково, бул.“Г.С.Раковски“ № 1, представлявано от
Изпълнителния Директор С. Д. П., да заплати на Д.Т.Я., ЕГН **********,***, със
съдебен адрес ***, офис № 16, адв. Д.Я., направените по делото разноски в
размер на 800.00 лева.
ОСЪЖДА
„Водно строителство – Хасково“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.Хасково, бул.“Г.С.Раковски“ № 1, представлявано от
Изпълнителния Директор С. П., да заплати по сметка на Районен съд-Хасково
държавна такса в размер на 699.15 лева и разноски за вещо лице – 273.00лева.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
:/п/ не се чете
Вярно с
оригинала!
Секретар:
Г.А.!