Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5529 по
описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2021 год.,
постановено по гр.дело №9263/2019 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.и.б.“ АД срещу
И.А.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 8 020.02 лв. – просрочена главница по договор за кредит №000LD-R-002373 от 04.08.2009
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.04.2017 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 5 151.14
лв. – просрочена договорна лихва за периода от 01.09.2010 год. до
31.07.2016 год. и сумата от 5 758.70
лв. – наказателна лихва за периода от 01.02.2010 год. до 04.04.2017 год.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№21596/2017 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в и ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 898.59 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 528.60 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата И.А.И.. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение
е недопустимо, тъй като е постановено при липсата на право на иск/недопустимо
упражняване на правото на иск. Исковата молба била нередовна. Ищецът не бил
представил доказателства за съществуването на договор №51РКО-Б-2250 от
22.06.2007 год., както и такива за наличието на задължения, чийто източник е
този договор. Ответницата не била подписвала представения по делото договор,
нито била получавала кредит от 8 300 лв. Ето защо моли решението на СРС да
бъде обезсилено, евентуално – отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „П.и.б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правният му интерес от защита произтичал от наличието на ликвидни
и изискуеми вземания по процесния договор за кредит №000LD-R-002373 от 04.08.2009 год. Кредитът бил с настъпил
падеж на 01.08.2016 год. на основание т. 3 от раздел І, като ответницата не го
била обслужвала редовно и не била извършвала плащания за погасяване на дълга.
Длъжницата се била възползвала от правото си на възражение срещу издадената
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което и ищецът бил длъжен да
предяви вземанията си по исков ред, т.е. налице бил правен интерес от защита по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Кредитът по процесния договор бил усвоен от
ответницата – обстоятелство, което било установено въз основа на заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза. Други правоотношения, дори и погасяването им да
е целта на кредита, не бил част от спора по настоящото дело. Процесният договор
бил подписан от ответницата и не бил оспорен. Нямало пречка един субект да
получи кредит с цел да погаси задължения на друг субект, като това не правело
целта на договора незаконна, нито променяло факта на усвояването на кредита, с
което се пораждало и задължението за неговото връщане. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата И.А.И. е починала в хода
на въззивното производство – на 26.12.2021 год., като на основание чл. 227 ГПК
като жалбоподател по делото е конституиран нейният наследник по закон И.Ц.Б.
/неин син/.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Възражението
на жалбоподателя за недопустимост на предявените искове се явява неоснователно,
поради следните съображения:
Искът по чл. 422,
ал. 1 ГПК е установителен, защото кредиторът се ползва от изпълнително
основание –
издадената заповед за
изпълнение, която не се обезсилва с подаване на възражение от длъжника, щом е
спазен срокът по чл. 415, ал.1 ГПК /затова и кредиторът не следва да обосновава правния си
интерес от предявяването на този иск/. С оглед резултата по иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, изпълнителната сила на заповедта се запазва или обратно –
заповедта за изпълнение се обезсилва. Съответно липсата на подадено възражение от длъжника в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК има за последица влизането в сила на заповедта за изпълнение и
въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист – чл. 416, изр. 2 ГПК. Поради
това в този случай за заявителя липсва правен интерес от защита по чл. 422, ал.
1 ГПК, тъй като с този иск кредиторът цели последиците по чл. 416 ГПК –
снабдяване с изпълнителен лист с оглед удовлетворяване на субективното си
материално право.
Следователно правото на иск за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува
при наличието освен на общите, но и следните специални процесуални предпоставки
за надлежното му упражняване: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено в едномесечен срок от връчването на заповедта от
длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазване на срока за предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК, което вземане трябва
да е идентично с това, за което е била издадена заповедта за изпълнение. Тези
процесуални предпоставки – както общите, така и специалните, са налице в
разглеждания случай /посоченият в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №21596/2017
год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, източник на претендираните вземания, а
именно договор за кредит №000LD-R-002373 от 04.08.2009 год., е идентичен с този, посочен в обстоятелствената
част на исковата молба на „П.и.б.“ АД/, а останалите доводи на жалбоподателя
нямат отношение към допустимостта на претенцията, а към нейната основателност.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото, че на 04.08.2009 год. между И.А.И.
и „П.и.б.“ АД е бил сключен договор за кредит №000LD-R-002373 от 04.08.2009 год. /за погасяване на
съществуващи задължения по договор за издаване на кредитна карта №51РКО-Б-2250
от 22.06.2007 год./ при Общи условия, които са били приети от ответницата. Този
договор е регламентиран в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият е
формален /в закона е предвидена форма за действителност – писмена – чл. 430,
ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договора се счита за
сключен от момента на постигане на съгласието/.
За банката – кредитор няма друго
задължение освен да отпусне уговорената парична сума, в частност 8 300 лв.
– което видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, е било изпълнено от страна на ищеца, като срещу това задължение
кредитополучателката има няколко насрещни задължения, а именно: да издължи
кредита до 01.08.2016 год. на 84 бр. месечни анюитетни вноски, всяка от които в
размер на 177.42 лв. /съобразно погасителен план, представляващ приложение № 1
към договора/ – сбор от главницата, заедно с уговорената лихва по кредита от 18.45
%; да използва кредита по предназначение и да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора. Съгласно
клаузата на т. 10 от раздел ІІ на договора, плащания, които са дължими, но не
са извършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на
кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и се олихвяват с
договорения в раздел ІІ, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер
на законната лихва, считано от деня, следващ деня на падежа на съответната
вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден.
Настоящият съдебен състав приема, че
договорът по своето естество е подписан частен свидетелстващ документ, чиято
истинност не е била оспорена и надлежно опровергана в хода на процеса. Поради
това и на основание чл. 180 ГПК следва
да се приеме, че изявленията по него са направени от лицата, означени като
автори на документа, в т.ч. от първоначалната ответница И.А.И.. Не са наведени
и доводи, нито са ангажирани доказателства за пороци във волята при писменото и
обективиране. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се
посочи, че без значение за предмета на спора е обстоятелството дали ответницата
е имала нужда от кредитиране.
За пълнота трябва да се посочи, че
за възникването на процесното правоотношение и отпускането на уговорения кредит
е налице и извънсъдебно признание на първоначалната ответница, за
каквото следва да се счита заплащането от същата на погасителни вноски в общ
размер на 3 820 лв., което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният
съд намира, че отговаря на истината.
Установено е също така въз основа на
заключението по съдебно-счетоводна експертиза, че незаплатеният остатък от
падежиралата главница по договора възлиза на 8 020.02 лв., незаплатеният
остатък от падежиралата договорна лихва – 5 151.14 лв., а наказателната
лихва за исковия период – на 5 758.70 лв.
Следователно за кредитополучателката
е възникнало задължението да върне сумата по кредита, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, на месечни вноски в уговорените срокове /които несъмнено
са били изтекли към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК/. Неизпълнението на тези задължения е отрицателен
факт, който се твърди от ищцата и първоначалната ответница е следвало да
ангажира доказателства за осъществени плащания, съгласно правилото, установено
в нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази
насока обаче не са ангажирани каквито и да било доказателства, поради което при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест и доколкото е несъмнено, че ответницата е в забава,
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции се
явяват изцяло основателни, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
24.02.2021 год., постановено по гр.дело №9263/2019 год. по описа на СРС, ГО,
151 с-в.
ОСЪЖДА И.Ц.Б. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал.
8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/