№ 18455
гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 58 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА
при участието на секретаря МАГДАЛЕНА ИВ. РАНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА Гражданско дело №
20231110127016 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявени от „****** искове
срещу А. Г. В. за установяване по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на
задължения с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които по ч.гр.д. № 50446/2022 г.
е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, а именно: сумата от 1100 лева –
неизплатена главница по договор за потребителски кредит ****** от
07.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 15.09.2022 г. до окончателното
плащане; 396 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 07.08.2021
г. – 07.08.2022 г. и 96,56 лв. – законна лихва върху неизплатената главницата
по договора за периода 08.08.2021 г. – 13.09.2022 г.
В исковата молба ищецът твърди, че на 07.07.2021 г. между *******
ООД в качеството на кредитор и А. В., в качеството на кредитополучател е
сключен договор за потребителски кредит ****** № *****29, по силата на
който дружеството е предоставило в заем на ответника сумата от 1100 лева.
Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита до 07.08.2022 г.,
заедно с дължимите по договора лихви на 13 равни вноски, като общият
размер на задължението е в размер на 1592,56 лева. Излага твърдения, че
ищецът е кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на
дружеството, на адрес www.creditins.bg, като е предоставил личните си данни
чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, oдобрена от
управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания
за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената
1
заявка и предоставените от А. Г. В. лични данни, служител на ищцовото
дружество се е свързал с него на посочения телефон, като ответникът е
потвърдил самоличността си, истинността на предоставената информация и
желанието си да получи при условията на дружеството, кредит в размер на
1100 лева. След обработване на данните и одобрение на кандидата за
финансова услуга, на ответника е изпратен, на посочената от него електронна
поща, електронен формат на договора за кредит от разстояние. Същият е
потвърдил, с избиране на изпратения му от ищцовото дружество линк за
потвърждение, сключването на договор за потребителски кредит „Екстра”№
*****29/07.07.2021г. и желаната сума му е била преведена чрез системата e-
pay и получена от същия на каса на офис на „Изипей” АД, срещу представена
от него лична карта. Ищецът твърди, че въпреки че служители на дружеството
многократно са осъществили връзка с ответника, към 18.05.2023 г. той не е
погасил нито една от вноските по кредита. Поддържа, че съгласно чл. 6 от
договора, кредитодателят има право да направи кредита предсрочно изискуем,
в случай че кредитополучателят не заплати две поредни погасителни вноски,
съгласно приложения към сключения договор погасителен план, както и да
претендира всички суми по кредита, ведно с начислени лихви, главници и
разноски. Поддържа, че към датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, задълженията на ответника са в общ размер на
1592,56 лева. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба (л.31-34) от ответника А. Г. В.. Признава, че е сключил
процесния договор за потребителски кредит, но излага доводи, че е получил в
заем сумата от 1100 лева, а следва да върне 2288 лева, което представлява
оскъпяване с 208 % и е в нарушение на закона. Твърди, че в договора за
потребителски кредит е посочено, че ГПР е 49,7%, ГЛП е 36 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Навежда твърдения, че
уговорената такса гарант е за услуга, свързана с разглеждане на заявката на
потребителя и усвояването на кредита във времево отношение, респективно -
с основното задължение на ответника по договора да предостави заемната
сума, поради което е налице нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С
предвиждането на такава такса реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на
всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Излага
доводи, че фактически се дължи не такса, а договорна лихва, представляваща
допълнителна печалба на кредитора и не е неясно как кредитополучателя би
могъл да избегне заплащането на тази такса в рамките на автоматизирания
процес чрез електронната система за предоставяне на финансови услуги,
поради което такса гарант следва да се включи и в договорната лихва по
2
кредита. Предвид изложеното, твърди, че договорът е недействителен поради
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и в случая нищожните клаузи не
могат да бъдат заменени от императивни правила на закона. Претендира
разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намира от фактическа и правна страна
следното:
С доклада по делото, на основание чл. 153 ГПК във връзка с чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК като неоспорени от ответника и ненуждаещи се от доказване
са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит ****** № *****29/07.07.2021 г., по силата на който
ищецът е предоставил в заем на ответника сумата от 1100 лева.
Съгласно чл. 2.2 от представения документ на договора за
потребителски кредит (л. 8) крайният срок за издължаване на сумата по
кредита е 07.07.2022 г.
Съгласно чл. 3.1 от договора фиксираният годишен лихвен процент
(ГЛП) е в размер на 36 %.
Съгласно чл. 3.2 от договора годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита e в размер на 49,7 %.
Съгласно чл. 8.1 от Общите условия на ищцовото дружество за
предоставяне на потребителски кредити (л.12 от ч.гр.д. № 50446/2022 г.) с цел
гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми
вземания на кредитодателя към кредитополучателя последният следва да
предостави лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на банкова
гаранция, покриваща пълния размер на дължимата сума по кредита.
Гаранцията следва да бъде предоставена до 3 дни след одобрението по
кредита, като в случай, че същата отговаря на всички законови изисквания,
кредитодателят ще предостави в полза на кредитополучателя одобрената
сума. Кредитодателят не е длъжен да приеме представената от
кредитополучателя банкова гаранция, ако същата отговаря на изискванията на
закона. Съгласно чл. 8.2 предоставянето на гаранция е задължително условие
за отпускането на кредита. Съгласно чл. 8.3 банковата гаранция следва да
съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не
заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора за
потребителски кредит, банката ще заплати на кредитодателя всички дължими
от кредитополучателя суми след получаване на писмено искане от страна на
кредитодателя. Съгласно чл. 8.4 в случай, че кредитополучателят не успее или
не желае да предостави посоченото обезпечение, кредитодателят може да
предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от
3
страните дружество гарант. В този случай кредитодателят се задължава да
събира дължимите гаранционни такси от името на избраното от
кредитополучателят дружество гарант, като същият урежда отношенията си с
дружеството гарант съгласно условията на договора, сключен помежду им.
Съгласно чл. 4 от договора (л.7 от ч.гр.д. № 50446/2022 г.)
кредитополучателят е избрал кредитодателя да ангажира дружество гарант, за
да гарантира връщането на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя такса гарант, разсрочена към месечните му
вноски съгласно приложения към договора погасителен план.
Съгласно приложения към договора погасителен план (л.8) начислената
на ответника такса „гарант“ е в размер на 792 лева.
Съгласно заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза
(л.67) ако при изчисляване на ГПР по договора се включи и такса „гарант“, то
същият би възлизал на 108 %.
Доколкото процесният договор за банков кредит е сключен с потребител
по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност), то
същият има характер на договор за потребителски кредит. Предвид датата на
сключването му (07.07.2021 г.) приложение по отношение на него намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.). Регулирането на отношенията,
породени от процесния договор за кредит от разпоредбите на ЗПК и
следващата от това по-засилена защита на потребителите в областта на
кредитирането, налага съблюдаване на специалните изисквания за
съдържанието и валидността на договора за кредит, редом с общите такива по
чл. 26 ЗЗД. Наред с това съдът е длъжен във всички случаи да следи за
нищожност както на целия договор, така и на отделни негови разпоредби
служебно и без въведен довод в тази насока от страна на ответника, както и да
приложи последиците на нищожността, когато същата произтича пряко от
твърденията и доказателства по делото.
При проверка на съответствието на договора за потребителски кредит с
императивните изисквания на закона съдът установи следното:
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент,
като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
4
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно установената съдебна практика, с оглед изискването на закона
при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да
се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Приема се, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя
не надвишава с повече от три пъти законната такава при необезпечени
кредити и два пъти законната такава при обезпечени кредити. (в този смисъл
решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г., II г.о. на ВКС).
С ПМС № 426/2014 г., приложим към настоящия договор за кредит,
размерът на законната лихва върху задължения в лева е определен на 10 %
(основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс надбавка от 10 пункта).
Предвид изложеното, обстоятелството, че процесният договор за кредит
е необезпечен такъв, и фактът, че лихвеният процент по договора за кредита е
фиксиран на 36 % за целия срок на договора от една година, съдът намира, че
така уговореният лихвен процент противоречи на добрите нрави, тъй като
надвишава три пъти размера на законната лихва, и съответно клаузата на чл.
3.1 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Поради
това, че в ЗПКр., договорът за потребителски кредит е уреден като възмезден
такъв, то уговорките относно възнаграждението, което се дължи на
кредитодателя под формата на възнаградителна лихва са част от същественото
съдържание на договора. Следователно, клаузата, с която е уговорен размер на
възнаградителната лихва не може да бъде заменена от императивни правила
на закона, нито може да се счете, че договорът би бил сключен и без тази
уговорка, и съответно не са налице предпоставките на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, за да
се приеме, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва не влече
нищожност на целия договор.
Предвид изложеното, договор за потребителски кредит ****** №
*****29/07.07.2021 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПКр.
За пълнота на изложението, следва да бъде посочено, че т.нар. от ищеца
„такса гарант“, според настоящия съдебен състав представлява скрито
5
възнаграждение за кредитора, тъй като неговото заплащане не е с цел да се
обезпечи изпълнението на договора за кредит, а ответникът да се
облагодетелства неоснователно. От формулировката на клаузите на чл. 4 от
договора и чл. 8 от Общите условия става ясно, че за да бъде потребителят
одобрен за отпускане на кредита при условията, посочени в тях, следва
задължително да заплати такса „гарант“. Напълно житейска нелогично е да се
очаква, че физическо лице, което търси заем в определен размер ще разполага
с възможност да предостави на заемодателя си банкова гаранция за
обезпечаване на задълженията си по договора в същия размер. По този начин,
поставяйки условия, за които изначално е ясно, че кредитополучателят не
може да изпълни, кредитодателят цели да се обогати, като ищецът дори не
твърди и съответно не доказва, че по делото е сключен договор с третото
лице-гарант. Освен това, размерът на уговорената такса – около 72 % от
условената главница по договора е прекомерен и води до необосновано
оскъпяване на договора за кредит, което представлява своеобразна форма на
неустойка в прекомерен размер, която е неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП, като уговореното възнаграждение за такса „гарант“ е прекомерно
спрямо това, което се обезпечава, като действителната цел очевидно е
увеличаване на разходите по кредита, което е в противоречие с изискванията
за справедливост в оборота и представлява опит за заобикаляне на забраната
по чл. 19, ал. 4 ЗПКр (при включване на клаузата за поръчителство в ГПР,
същият е в размер повече от два пъти над максимално допустимия по закон),
поради което клаузите за задължително обезпечаване на договорите чрез
посочено от ответника лице са нищожни и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихви или други разходи.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение (л.4, стр. втора от
ч.гр.д. № 50446/2022) заявителят и ищец в настоящото производство е
посочил, че с първата погасителна вноска длъжникът е заплатил единствено
стойността на възнаградителната лихва и такса гарант. Съдът намира, че това
изявление представлява признание по смисъла на чл. 175 ГПК на неизгоден за
ищеца факт, поради което се ползва с висока доказателствена стойност.
Видно от погасителния план по договора (л.8 от ч.гр.д. № 50446/2022 г.)
от общата стойност на първата първата погасителна вноска – 190,67 лева с
падеж 07.08.2021 г., лихвата възлиза на 33 лева, а таксата гарант – на 66 лева,
или общо 99 лева. Поради това, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, лихви и такси не се дължат, със заплатената от ответника
сума от 99 лева следва да бъде намалено задължението му за чистата стойност
на кредита от 1100 лева. Поради това, предявеният иск за главница е
6
основателен и следва да бъде уважен за сумата от 1001, лева, а за разликата до
пълния предявен размер от 1100 лева искът подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
Предвид недействителността на договора за потребителски кредит,
възнаградителна и законна лихва не се дължат, поради което предявените
искове за установяване на тези задължения следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
Ищецът доказва разноски в заповедното производство в общ размер от
422,80 лева, от които 47,80 лева държавна такса и 375 лева платено адвокатско
възнаграждение, а за исковото – в общ размер от 568,15 лева, от които 118,15
лева държавна такса и 450 лева адвокатско възнаграждение. Във
възражението си срещу заповедта за изпълнение длъжникът е направил
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение,
което съдът намира за основателно. Поради това, адвокатското
възнаграждение за заповедното производство следва да бъде намалено на
229,63 лева, и така разноските на ищеца за заповедното производство възлизат
на 277,43 лева. Съразмерно на уважената част от исковете, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 174,38 лева, а за исковото – на
357,11 лева.
Ответникът доказва разноски за заповедното производство в размер на
400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 350 лева за депозит за
изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в исковото производсто. Ищецът
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което съдът намира за основателно. Предвид обусловената и
несамостоятелна роля на защитата чрез депозиране на възражение по чл. 414
ГПК, на ответника за адвокатско възнаграждение в заповедното производство
следва да се определят 50 лева. Съразмерно на уважената част от исковете,
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 31,43 лева
разноски в заповедното и 130 лева разноски в исковото производство.
Процесуалният представител на ответника претендира заплащане на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника в
исковото производство на основание чл. 38, т. 2 и т. 3 ЗА. Съобразно правната
и фактическа сложност на делото, и съразмерно на отхвърлената част от
исковете, ищецът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Л. Б. сумата от
170,59 лева.
Воден от горното, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. Г. В., ЕГН: **********,
че има парично задължение към „******, ЕИК: ******, на основание чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК в размер на 1001 лева
(хиляда и един лева) - неизплатена главница по договор за потребителски
кредит ****** от 07.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.09.2022 г.
до окончателното плащане - ЧАСТ от задължения, за които по ч.гр.д. №
50446/2022 г., II ГО, 58-ми състав е издадена заповед по чл. 410 ГПК, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 1001 лева до пълния предявен размер
от 1100 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна
квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите:
396 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 07.08.2021 г. –
07.08.2022 г. и 96,56 лв. – законна лихва върху неизплатената главницата по
договора за периода 08.08.2021 г. – 13.09.2022 г.
ОСЪЖДА А. Г. В., ЕГН: ********** да заплати на „******, ЕИК:
******, сумата от 174,38 лева (сто седемдесет и четири лева и тридесет и
осем стотинки) разноски в заповедното и 357,11 лева (триста петдесет и седем
лева и единадесет стотинки) разноски в исковото производство съразмерно на
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „******, ЕИК: ****** да заплати на А. Г. В., ЕГН: **********
сумата от 31,43 лева (тридесет и един лева и четирдесет и три стотинки)
разноски в заповедното и 130 лева (сто и тридесет лева) разноски в исковото
производство съразмерно на отхвърлената част от исковете на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „******, ЕИК: ****** да заплати на адвокат Л. К. Б. с ЕГН:
**********, с адрес на управление на дейността: гр. София, ул. „Триадица“ №
5Б, ет. 3, офис 311, сумата от 170,59 лева (сто и седемдесет лева и петдесет и
девет стотинки) - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на ответника в настоящото производство съразмерно на отхвърлената
част от исковете на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК.
8
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с
въззивна жалба в 2-седмичен срок от връчването му в препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9