№ 4149
гр. Варна, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на пети
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20223110108703 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен от Г. Р. Р. , ЕГН ********** с адрес ****
срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД /частен правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД/,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Малинова долина” ул.
Рачо Петков- Казанджията” № 4-6 иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи изпълнение по изп. дело №
351/2013г. по описа на ЧСИ рег. № 717 с район на действие ВОС, относно вземане
обективирано в заповед за незабавно изпълнение № 3205/19.04.2013г. и изпълнителен лист
издадени по ч.гр.д. № 5461/2013г. по описа на ВРС, а именно за сумите: 5429,69лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 03.04.2008г., анекс №
1/15.06.2000г. и анекс № 2/16.04.2010г.; 673,55лева, представляваща редовна лихва
начислена за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.вкл.; 234,56лева обезщетение за забава
върху главницата за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.; 90,10лева, представляваща
изискуема лихва за периода 25.01.2010г. до 25.04.2010г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда 16.04.2013г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 128,56лева платена държавна такса и 332лева
юк. възнаграждение, поради изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта
по чл. 417 ГПК.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения
изложени в обстоятелствената част на исковата молба: На 16.04.2013г. срещу него е
образувано ч.гр.д. № 5461/2013г. на ВРС по заявление на „Райфайзенбанк България“ ЕАД.
Въз основа на издадени в полза на банката заповед за незабавно изпълнение №
3205/19.04.2013г. и изп. лист, ищецът е бил осъден да плати процесните суми. Въз основа на
изп. лист и молба, на 07.05.2013г. кредиторът е образувал изп. дело № 362/2013г. по описа
на ЧСИ рег. № 717, присъединено по изп.д. № 351/2013г. На 13.02.2015г. по изп. дело е
постъпила молба от банката, че е прехвърлила вземането си на ищеца. Последният с молба
1
от 01.08.2016г. е поискал за конституирането му като частен правоприемник на банката.
Твърди се, че по изп. дело на 21.09.2016г. е наложен запор върху трудовото му
възнаграждение получавано от Ула ООД. Последната удържана сума по запора и постъпила
по изп.дело била на 30.03.2017г. След тази дата нямало провеждани изп. действия, както и
събиране на суми, поради което на 30.03.2019г. е настъпила перемпция и изп. производство
е било прекратено по право. А понастоящем твърди да е изтекла и петгодишната давност за
принудително събиране на вземането. Искането е за уважаване исковата претенция и
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника. Искът се
оспорва като недопустим, евентуално неоснователен. Твърди, че за събиране на вземането е
било образувано изп.д. № 1880/2011г. на ЧСИ Станимира Данова, прекратено с
постановление от 2016г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.
Признава, че правото на принудително изпълнение е погасено. Твърди, че след датата
на цесията не са извършвани изп. действия годни да прекъснат давностния срок, поради
което и сторените от ищеца разноски следва да останат в негова тежест.
В съдебно заседание ищецът поддържа исковата молба и моли същата да бъде
уважена.
Ответникът редовно призован, в открито съдебно заседание не се представлява.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК.
Съобразно чл. 439 ГПК, длъжникът може да се оспори чрез иск изпълнението, който
може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Така очертаният
фактически състав на правото възлага в доказателствена тежест на ищеца, провеждане на
пълно и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание и в частност наличието на предпоставките за прилагане на института на
погасителната давност- датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане
на законоустановения давностен срок. В случай, че това бъде установено, то ответникът
следва да установи собствените си правоизключващи възражения и в частност,
осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на давността.
Възраженията на ответника за недопустимост на производството, съдът намира за
неоснователни. На първо място, следва да се посочи, че противно на изложеното в писмения
отговор на ответника, в случая заявеният петитум не е за отричане съществуването на
вземането като погасено по давност, а за отричане възможността изпълняемото право да
бъде предмет на способ на принудително изпълнение. Така заявеният петитум е допустим.
По този въпрос съдът съобрази трайно установената съдебна практика на ВКС-
обективирана в определение № 513/ 24.11.2016г. по ч. т. д. № 1660/ 2016г., І ТО,
определение № 410 от 20.09.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 3172/2018г., IV ГО, определение №
549 от 29.11.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 4317/2018г., IV ГО, определение №
318/09.07.2019г., постановено по ч. гр. д. № 2108/2019г., IV ГО, решение №
60282/19.01.2022г. по гр.д. № 903/2021г. на III ГО.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява следното:
По заявление на „Райфайзенбанк България“ ЕАД за издаване заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е било образувано ч.гр.д. № 5461/2013г.
по описа на ВРС, по което е издадена заповед № 3205/19.04.2013г. и изп.лист срещу ищеца с
предмет на вземането по нея- 5429,69лева- главница по договор за потребителски кредит от
2
03.04.2008г., анекс № 1/15.06.2000г. и анекс № 2/16.04.2010г.; 673,55лева-редовна лихва
начислена за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.вкл.; 234,56лева- обезщетение за забава
върху главницата за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.; 90,10лева- изискуема лихва за
периода 25.01.2010г. до 25.04.2010г., ведно със законната лихва върху главницата считано от
датата на подаване на заявлението в съда 16.04.2013г. до окончателното й изплащане, както
и сумата от 128,56лева платена държавна такса и 332лева юк. възнаграждение. По молба на
заявителя от 13.05.2013г., ЧСИ рег. № 717 е образувал изп.дело № 362/2013г., присъединено
към изп.дело № 351/2013г. с негово постановление от 14.05.2013г. С молба от 13.02.2015г.,
ЧСИ е уведомен, че вземането на взискателя е прехвърлено на ответника въз основа на
сключен договор за цесия. На 01.08.2016г., ответното дружество, заявявайки се като частен
правоприемник на заявителя по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 20.01.2015г., е поискал конституирането му по изп. дело. На същата дата молбата му е
уважена от ЧСИ. След тази дата /01.08.2016г./ няма данни за извършвани действия по
принудително събиране на вземането, но ищецът сам признава, че на 21.09.2016г. е наложен
запор върху трудовото му възнаграждение, като последното постъпление по него е от дата
30.03.2017г.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът заявява, че и към настоящия момент изп.дело
продължава да е висящо и липсва акт на съд. изпълнител за прекратяването му по чл. 433,
ал.1 т. 8 ГПК. Това твърдение не е оспорено, поради което и съдът следва да приеме, че
действително това е така. В подкрепа на този извод е и постъпилият на 15.09.2022г. от ЧСИ
рег. № 717 отговор по повод изискана от съда служебно информация. Цитираното от
ответника в отговора изп.дело с № 1880/2011г. на ЧСИ Станимира Данова, очевидно няма
отношение към предмета на настоящия спор, най- малкото предвид че годината му на
образуване предшества издаването на изп.титул, събирането на вземането, по който е
предмет на настоящия иск.
С писмения отговор ответникът е признал фактите, че след като е придобил
процесното вземане и след конституирането му като частен правоприемник на
първоначалния взискател по делото /01.08.2016г./, изп. действия годни да прекъснат
протичането на давностния срок не са извършвани, както и че правото му на принудително
изпълнение е погасено.
При така направеното признание на неизгодни за ответника факти, съдът приема, че
действително след 30.03.2017г. по изп.дело не са прилагани изп. способи имащи характер на
същински изпълнителни действия водещи до прекъсване протичането на давността спрямо
длъжника. Следователно, спрямо ищеца давността е започнала да тече на 31.03.2017г. и към
датата на приключване на съдебното дирене, доколкото характерът на предявения иск няма
прекъсващ давността ефект, то петгодишната давност е изтекла.
В заключение, предявеният от ищеца отрицателен установителен иск, основан на
твърдение за погасяване на вземането на взискателя, поради изтичане на погасителната
давност за принудителното му събиране, се явява основателен и следва да бъде уважен.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски.
Представена е молба, с която се претендира адв. възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ при условията на чл. 38 ЗАдв. по договор за правна защита от 29.06.2022г.
Не са налице предвидените в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставки за изключване на отговорността
за разноски. Нормата изисква кумулативно наличие на признание на иска и извънсъдебно
поведение на ответника, което да не е предизвикало правния спор. В отговора на исковата
молба ответникът не е направил признание на иска, а само признание на факти релевантни
към спорното право.
На основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адв.
възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за безплатна правна
помощ, съдът определя адв. възнаграждение в полза на ищеца в размер на 646,89лева.
3
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК предвид основателността на претенцията и факта, че
ищецът е бил освободен от заплащане на дължимата за производството държавна такса,
същата в размер на 275,54лева следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца Г. Р. Р. , ЕГН
********** с адрес **** и ответника „ЕОС Матрикс” ЕООД /частен правоприемник на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД/, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, жк. „Малинова долина” ул. Рачо Петков- Казанджията” № 4-6, че ищецът не дължи
изпълнение по изп. дело № 351/2013г. по описа на ЧСИ рег. № 717 с район на действие
ВОС, относно вземане обективирано в заповед за незабавно изпълнение № 3205/19.04.2013г.
и изпълнителен лист издадени по ч.гр.д. № 5461/2013г. по описа на ВРС, а именно за
сумите: 5429,69лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит от
03.04.2008г., анекс № 1/15.06.2000г. и анекс № 2/16.04.2010г.; 673,55лева, представляваща
редовна лихва начислена за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.вкл.; 234,56лева
обезщетение за забава върху главницата за периода 05.10.2011г. до 15.04.2013г.; 90,10лева,
представляваща изискуема лихва за периода 25.01.2010г. до 25.04.2010г., ведно със
законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда
16.04.2013г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 128,56лева платена държавна
такса и 332лева юк. възнаграждение, поради изтекла погасителна давност след влизане в
сила на заповедта по чл. 417 ГПК, на основание чл. 439 ГПК.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, жк. „Малинова долина” ул. Рачо Петков- Казанджията” № 4-6 да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВРС сумата от 275,54лева,
представляваща дължима за настоящото производството държавна такса, на основание
чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС” ЕООД , ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. Д.
от Варненска адвокатска колегия, рег. № **********, с адрес на адвокатската кантора
гр.Варна, ул. Петко Каравелов 3, ет.1, офис 11, сумата от 646,89лева, представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски за адв. възнаграждение пред първа инстанция, на
основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4