Решение по дело №496/2020 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

      №

гр.Русе, 25.11.2020 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                               СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 496 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК  вр. чл.46, ал.5 от ЗОС.

Образувано е по жалба на Н.А.М. *** против заповед № РД-01-2218/18.08.2020 г. на кмета на Община Русе, с която е прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката и нейните синове Г.И.Д. и Т.И.Д. за жилищен имот на адрес гр.Русе, ***, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, актуван с акт за частна общинска собственост № 1634/07.10.1997 г. В жалбата се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт като издаден при нарушение на материалния закон и в противоречие с неговата цел. Поддържа се, че дарението от 12.07.2016 г. на 1/8 идеална част от притежавания от жалбоподателката имот в полза на своята майка Р.О.С., която идеална част на 19.08.2016 г. последната от своя страна дарила на лице от кръга на съсобствениците – на своя син и брат на жалбоподателката Билял Алиев Мехмедов, попада в изключението по чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6 на Общински съвет – Русе (Наредба № 6) за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища – общинска собственост, тъй като, предвид образуваното дело за съдебна делба в Районен съд – Русе по отношение на имота - апартамент № 4 в жилищен ***в гр.Русе, преследваната с дарението цел била именно прекратяване на съсобствеността върху същия. Твърди, че синът й Т.И.Д. страда от тежко психическо заболяване и че всички промени, свързани с промяната на мястото, където живее, биха се отразили крайно негативно на състоянието му. Заявява, че самата тя страна от онкологично заболяване и е претърпяла скорошно оперативно лечение на крака. В общинското жилище, заедно с двете си малолетни деца, живее и пълнолетната дъщеря на жалбоподателката - Ася Мартинова Михайлова, която страда от заболяване на щитовидната жлеза, наложило оперативно лечение. Здравословни проблеми имат и двете й малолетни деца. Заявява, че въпреки влошеното си здравословно състояние продължава да работи като служител „свежи храни“ в хипермаркет „Едеа Ритейл“ АД като с получаваното трудово възнаграждение, в размер малко над минималния за страната, осигурява издръжката на цялото семейство. Твърди, че в резултат на разпореденото прекратяване на наемното правоотношение правото на неприкосновеност на жилището й ще бъде накърнено по най-радикален начин, а при издаването на оспорената заповед административният орган не е извършил дължимата преценка за пропорционалност на тази мярка по критериите, визирани в чл.8, § 2 от ЕКПЧ. Позовава се на практиката на ЕСПЧ по чл.8, § 1 от ЕКПЧ, в контекста на зачитане правото на неприкосновеност на жилището при извеждане на наематели от общински жилища. Моли съда да постанови решение, с което обжалваният административен акт да бъде отменен.

Ответникът по жалбата – кметът на Община Русе, чрез процесуалния си представител, е представил писмена защита, в която изразява подробно становище за нейната неоснователност и поддържа, че са налице предпоставките по всички прекратителни основания, посочени в оспорената заповед. Заявява, че срокът на настаняване на домакинството на жалбоподателката е изтекъл на 15.08.2020 г., което обстоятелство има прекратително действие по отношение на наемното правоотношение. Твърди, че извършеното отчуждаване на 12.07.2016 г. на 1/8 идеална част от недвижим имот е извършено от жалбоподателката в полза на нейната майка, която не е от кръга на съсобствениците на имота, поради което не е налице и изключението по чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6. Сочи, че двукратно – в декларациите по чл.26 от същата наредба през 2016 г. и 2018 г., жалбоподателката декларирала неверни обстоятелства, а именно, че не притежава идеални части от недвижим имот и че не е извършвала разпоредителни действия с такива. Поддържа, че в имота са допуснати лица, извън кръга на настанените, а именно пълнолетната дъщеря на жалбоподателката и нейните две деца. Счита, че заповедта съответства на материалния закон, както и на преследваната от него цел – общинските жилища да се предоставят под наем само на лица с установени жилищни нужди, които те не могат да задоволят със собствени средства. Сочи, че от защитата по чл.8, § 1 от ЕКПЧ могат да се ползват само наематели, които спазват законовите и произтичащите от договора за наем задължения, а прекратяването на наемното правоотношение, с оглед наличието на четири отделни прекратителни основания, се явява пропорционално съобразно критериите по чл.8, § 2 от ЕКПЧ. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Заповедта е издадена от компетентен материално и териториално орган – от кмета на Община Русе, който разполага с правомощието да прекрати наемното правоотношение съгласно чл.46, ал.2, изр.първо от ЗОС чл.31, ал.2, изр.първо от Наредба № 6 по отношение на имот, частна общинска собственост на Община Русе.

Оспореният акт е издаден в писмена форма и има изискуемото от закона съдържание съгласно чл.46, ал.2, изр.второ от ЗОС, респ. чл.31, ал.2, изр.второ от Наредба № 6 – в него са посочени основанието за прекратяване на наемното правоотношение и срокът за опразване на жилището, който е определен на две седмици.

Заповедта съдържа подробно изложение на фактическите и правните основания за издаването й – чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Посочените в нея прекратителни основания могат да бъдат обособени в четири групи – чл.46, ал.1, т.6 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.5 от Наредба № 6 (изтичане на срока за настаняване), чл.46, ал.1, т.7 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.6 във вр. с чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6 (отпадане на условията за настаняване на наемателя в общинско жилище и конкретно поради извършеното отчуждаване през последните пет години преди подаване на заявлението на идеална част от жилищен имот), чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС във вр. с чл.31, ал.1, т.9 от Наредба № 6 (на други основания, определени с наредбата по чл.45а, ал.1 от ЗОС и конкретно поради предоставяне на наетия жилищен имот на лица, извън кръга на настанените) и чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС във вр. с чл.31, ал.1, т.10 от Наредба № 6 във вр. с чл.25, ал.1, т.13 от договор за отдаване под наем на жилищен имот № 884/01.07.2004 г. (поради декларирани неверни обстоятелства в декларациите по чл.26 от Наредба № 6 през 2016 г. и 2018 г.). В мотивите на оспорения административен акт са изложени фактически обстоятелства, които се субсумират под посочените законови разпоредби, съставляващи неговите правни основания.

При издаването на оспорения административен акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От съдържащите се по преписката настанителни заповеди, договор за отдаване под наем на жилищен имот № 884/01.07.2004 г. и анекси към него става ясно, че фактически имотът се ползва от жалбоподателката още от 2001 г., въз основа на първата настанителна заповед № 228/ 21.12.2001 г. на кмета на Община Русе, т.е. преди раждането през 2002 г. на децата й Г.И.Д. и Т.И.Д.. С последната настанителна заповед № РД-01-2027/31.07.2018 г. жалбоподателката и нейните двама сина били настанени в процесното общинско жилище за срок от две години. На 01.08.2018 г., въз основа на настанителната заповед, бил сключен и анекс, считано от датата на влизането й в сила, към договор за отдаване под наем на жилищен имот № 884/01.07.2004 г. Клаузата на чл.25, ал.1 от същия била изменена като била включена нова т.13, според която наемните правоотношения се прекратяват и поради деклариране на неверни обстоятелства в декларацията по чл.26 от Наредба № 6. Тъй като самата настанителна заповед подлежи на обжалване в 14-дневен срок, а същата била връчена на жалбоподателката на 01.08.2018 г., тя е в сила от 15.08.2018 г. Следователно срокът на настаняването на жалбоподателката и нейното домакинство изтича на 15.08.2020 г.

Преди неговото изтичане последната е депозирала заявление с вх. № Н-201/06.07.2020 г. до директора на ОП „Управление на общински имоти“ като е поискала издаване на настанителна заповед, с която настаняването на тричленното й домакинство в общинското жилище да бъде продължено. Със заявлението тя представила и декларация от същата дата, в която посочила, че през 2016 г. е извършила дарение на придобитата по наследство 1/8 идеална част от недвижим имот, находящ се на ул.“Пристанищна“ № 22. Към заявлението приложила и удостоверение от Агенцията по вписванията, Служба по вписванията – Русе, в което е удостоверено извършеното прехвърляне. На заседание на комисията по чл.6 от Наредба № 6 на 24.07.2020 г. били обсъдени представените със заявлението писмени доказателства. Помощният орган приел, че жалбоподателката двукратно е декларирала неверни обстоятелства, а поради извършеното дарение е отпаднало и условието по чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6 за настаняване в общинско жилище, които обстоятелства съставляват основания за прекратяване на наемното правоотношение. На същото заседание комисията взела решение да не се продължава срокът на настаняването, а наемното правоотношение да бъде прекратено по предвидения ред. До жалбоподателката е изпратено уведомление по чл.26 от АПК, с рег. № 94Н-167-1/29.07.2020 г., за започналото административно производство по прекратяване на наемното правоотношение като същата била поканена в срок до 17.08.2020 г. да представи становище и писмени доказателства по започналата процедура. В уведомлението е посочен и срокът, в който производството следва да приключи с издаване на заповед на кмета на Община Русе за прекратяване на наемното правоотношение – 21.08.2020 г. Към писмото бил приложен и препис от решението от 24.07.2020 г. на комисията по чл.6 от Наредба № 6. Видно от протокол от 29.07.2020 г., тъй като жалбоподателката и членовете на домакинството й не били открити в наетото общинско жилище, връчването на уведомлението било извършено чрез залепването му на входната му врата, т.е. по реда на чл.18а, ал.9 вр.чл.26, ал.2 от АПК. Жалбоподателката се възползвала от предоставената й възможност, регламентирана и в закона – чл.34, ал.3 от АПК, като депозирала молба с вх. № 239/06.08.2020 г. В нея изтъкнала, че причината, поради която отчуждила посочената 1/8 идеална част от имота, е воденото за същия продължително делбено производство и нейното нежелание да участва в него и да заплаща разноските по воденето му. Посочила, че както тя, така и синът й Теодор и дъщеря й, а и нейните внучета, имат здравословни проблеми като издръжката на всички се осигурява само от нейната заплата. Административният орган изпълнил задължението си по чл.35 от АПК като в мотивите на оспорената заповед обсъдил становището на жалбоподателката и представените от нея доказателства. Приел, че те (епикризи) са неотносими към административното производство, тъй като се отнасят единствено до здравословното състояние за минали периоди на наемателите и техните близки роднини, които не са наематели на общинския имот. Посочил, че признатото от жалбоподателката обстоятелство, че в имота живеят лица извън настанените - нейната пълнолетна дъщеря с двете си малолетни деца, съставлява още едно основание за прекратяване на наемното правоотношение съгласно сключения договор за наем.

Макар и съобразена с процесуалните правила заповедта е издадена в противоречие на материалния закон и не съответства на неговата цел.

Още в началото следва да се посочи, че не е налице прекратителното основание по чл.46, ал.1, т.6 от ЗОС, съответно чл.31, ал.1, т.5 от Наредба № 6, а именно изтичане на срока за настаняване на 15.08.2020 г. Както съдът, в настоящия състав, вече е имал възможност да посочи в свои предходни актове, изразът „може“ в текста на чл.46, ал.4 от ЗОС не предполага вземане на решение за прекратяване на наемното правоотношение от органа по настаняването в условията на оперативна самостоятелност (вж. решение № 633 от 16.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10553/2016 г., III о.). Този израз обозначава предвидената в закона възможност за продължаване на наемното правоотношение, а не дискреционното право на органа да вземе решение дали да го продължи или не. Смисълът на разпоредбата е да уреди кога наемното правоотношение следва да бъде продължено, а именно ако наемателят отговаря на условията за настаняване в общинско жилище. Следователно, във всички случаи при изтичане на срока на наемния договор и подадено заявление преди изтичането му, органът по настаняването трябва да изследва дали са налице условията за продължаване на наемното правоотношение, която проверка той извършва в условията на обвързана компетентност – ако наемателят и членовете на неговото семейство/домакинство продължават да отговарят на условията за настаняване на общинско жилище и е подадено заявление за това в срок, то органът по настаняването е длъжен да продължи срока на наемното правоотношение. Следователно, противно на приетото в оспорения акт и на поддържаното от процесуалния представител на ответника по жалбата, изтичането на срока на настаняването в общинското жилище, при подадено заявление от настаненото лице преди изтичането му, с което е заявено желание за продължаване на този срок, само по себе си няма правопрекратителен ефект и не е пречка за продължаване на наемното правоотношение.

Не е налице и прекратителното основание по чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС във вр. с чл.31, ал.1, т.10 от Наредба № 6 във вр. с чл.25, ал.1, т.13 от договор за отдаване под наем на жилищен имот № 884/01.07.2004 г., изменен с анекс от 01.08.2018 г. Според чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС наемните правоотношения се прекратяват и поради други основания, определени с наредбата по чл.45а, ал. 1. Самата разпоредба на чл.45а, ал.1 от ЗОС от своя страна гласи, че условията и редът за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилищата по чл. 43 и 45 се определят с наредба на общинския съвет. Следователно налице е законова делегация на компетентност в полза на общинския съвет за регулиране с подзаконов нормативен акт на обществените отношения, свързани с прекратяване на наемни правоотношения по отношение на общински жилищни имоти. По тази причина съдът намира, че тези други основания за прекратяване на наемните правоотношения, както изрично сочи и чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС, следва да бъдат разписани непосредствено в самата наредба – в Наредба № 6. Според задължителните разяснения досежно ограниченията пред възможността за делегиране на административни правомощия (вж. Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г.), не могат да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична компетентност на съответния орган. Подобно недопустимо предоставяне на делегирани от закона правомощия е извършено с чл.31, ал.1, т.10 от Наредба № 6. Вместо в наредбата да бъдат изрично уредени тези други основания за прекратяване на наемното правоотношение по отношение на общинския жилищен имот, както изисква чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС, в цитираната разпоредба от наредбата се извършва препращане към „други основания, регламентирани в договора по чл.27, ал.1 от тази наредба“. Договорът за наем обаче се сключва между кмета на общината и наемателя и то въз основа на акт на този орган на изпълнителната власт в общината (чл.38, ал.1 от ЗМСМА) – въз основа на издадената от него настанителна заповед. В чл.27, ал.1 от Наредба № 6 е записано, че с договора за наем се определят и условията за прекратяване на наемното правоотношение без обаче разпоредбата да сочи какви конкретно са тези условия. Следователно самата наредба не ограничава възможността не общинският съвет, на когото законът делегира изрично подобна компетентност, а кметът на общината, който е страна по договора за наем, като представляващ общината – чл.44, ал.1, т.15 от ЗМСМА, да включва в него и клаузи, с които се уреждат други основания за прекратяването му. Впрочем именно това е станало и с посочения анекс от 01.08.2018 г., с който е изменен чл.25, ал.1 от договор за наем № 884/01.07.2004 г. като е създадена нова т.13 от същия. Според така изменената клауза на договора, наемните правоотношения се прекратяват и поради декларирани неверни обстоятелства в декларациите по чл.26 от Наредба № 6. Декларирането на неверни обстоятелства обаче е пряко уредено в наредбата, но не като основание за прекратяване на наемното правоотношение, а само като основание за изваждане от картотеката и списъка на лицата, подлежащи на настаняване – чл.9, ал.1, т.5 от Наредба № 6.

По изложените съображения, доколкото, както беше посочено, с чл.31, ал.1, т.10 от Наредба № 6 е извършено едно недопустимо предоставяне на правомощия на кмета на общината, които законът – чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС, е делегирал в изрична компетентност на общинския съвет, като по този начин е нарушен посочения нормативен акт от по-висок ранг, за което съдът е длъжен да следи инцидентно и в производството по оспорване на индивидуални административни актове - арг. от чл.5, ал.1 от АПК и чл.15, ал.3 от ЗНА, то посоченото прекратително основание, обосновано с деклариране от страна на жалбоподателката на неверни обстоятелства в декларациите през 2016 г. и 2018 г., не е налице.

Следващото основание, на което е издадена оспорената заповед, е това по чл.46, ал.1, т.7 от ЗОС, съответно чл.31, ал.1, т.6 от Наредба № 6 на ОбС – Русе. Отпадналото условие за настаняване тук се изразява в извършеното с нотариален акт № 50, т.III, рег. № 5729, д. № 295/12.07.2016 г. на нотариус В.Д., с район на действие Районен съд – Русе, действаща по заместване на нотариус И. К., с район на действие Районен съд – Русе (л.41 от делото) отчуждаване от жалбоподателката на 1/8 идеална част от жилищен имот в полза на своята майка Р.О.С.. От представените съдебни решения по делбеното дело – гр.д. № 3425/2005 г. по описа на РРС става ясно, че към датата на дарението последната не притежава идеални части от собствеността върху подарения апартамент. Вярно е, че майката на жалбоподателката подарила така подарената й 1/8 идеална част от имота на своя син и брат на жалбоподателката – Б. А. М., който е съсобственик на имота, съвсем скоро след това – на 19.08.2016 г. (нотариален акт на л.53 по делото). Това обстоятелство обаче, само по себе си, не е достатъчно, за да се приеме, че извършеното от жалбоподателката дарение на 12.07.2016 г. попада в приложното поле на изключението по чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6, отнасящо се до случаите на прекратяване на съсобственост. Липсват доказателства за персонална симулация, при която майката на жалбоподателката да е действала като подставено лице на своя син. Липсват доказателства и за това, че крайната обща цел на участниците в двете дарения е била всъщност отчуждената от жалбоподателката 1/8 идеална част да бъде подарена на нейния брат. По тези съображения съдът счита, че дарението не попада във визираното изключение по чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6, доколкото идеалната част е била подарена на лице извън кръга на съсобствениците. По тези съображения следва да се приеме, че прекратителното основание по чл.46, ал.1, т.7 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.6 във вр. с чл.3, ал.1, т.3 от Наредба № 6 формално е било налице.

Както обаче приема Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) [1], гаранциите по Конвенцията изискват намесата в правото на неприкосновеност на жилището на жалбоподателя да се основава не само на националния закон, но и да бъде пропорционална съгласно § 2 на член 8 от ЕКПЧ  и в съответствие с преследваната легитимна цел, като се имат предвид конкретните обстоятелства на делото. За да бъде в съгласие с чл.8 от ЕКПЧ, която конвенция, съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България,  е част от вътрешното право и има примат пред нормите на вътрешното законодателство, които й противоречат, е необходимо оспореният административен акт да е съобразен с конкретните фактически обстоятелства, отнасящи се до обитателите, чиито легитимни интереси трябва да бъдат защитени [2].

Така е и в случая като административният орган не е съобразил конкретните данни за здравословното състояние на обитаващите жилището лица и не е отчел интереса на живеещите в същото деца.

Както съдът вече е отбелязал в своето определение от 31.08.2020 г., с което предварителното изпълнение на оспорения акт е спряно, при извършване на преценка за баланса между накърнените интереси на жалбоподателката и останалите членове от нейното домакинство, от една страна, и тези, които се защитават чрез оспорения административен акт, от друга, съдът намира, че от особено значение е да се гарантира най-добрия интерес на живущите в имота непълнолетни деца, включително тези на пълнолетната дъщеря на жалбоподателката. Действително, дъщерята на жалбоподателката А.М.М. и нейните две малолетни деца – А.А.М., роден на *** г. и М.А.М., роден на *** г., не попадат сред лицата, настанени в общинското жилище с издадената настанителна заповед № РД-01-2027/31.07.2018 г. на кмета на Община Русе, която хипотеза формално се субсумира под прекратителното основание по чл.46, ал.1, т.9 от ЗОС във вр. с чл.31, ал.1, т.9 от Наредба № 6. Както обаче приема в своята практика ЕСПЧ [3], защитата, предвидена в член 8 от Конвенцията, не се ограничава до законното или разрешено обитаване на една сграда според вътрешното законодателство. Поради това съдът намира, че правото на неприкосновеност на жилището се разпростира и спрямо дъщерята на жалбоподателката и малолетните й деца.

На следващо място, служебно задължение както на съда, така и на административните органи е да следят за най-добрия интерес на децата по смисъла на § 1, т.5 от ДР на ЗЗДт във всяко разглеждано от тях производство (вж.и  съображенията в определение № 13236 от 31.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13091/2018 г., II о. и др.) и то, както беше посочено, без оглед на това дали децата се намират в жилището, представляващо техен дом, на законно основание. Безспорно би противоречало на интереса на двете малолетни деца същите, в разгара на пандемията от коронавирус и през зимния сезон, заедно с най-близките си роднини, да останат без дом, който изход се явява логичния предвид ниските доходи на жалбоподателката и обективната невъзможност с тях тя да покрива пазарен наем за друго жилище.

Съдът намира, че оспореният административен акт би имал особено тежки последици за настаненото в общинското жилище дете – Т.И.Д., понастоящем вече пълнолетен. Видно от представените с жалбата епикризи, той страда от хебефренна шизофрения като отключващ фактор е преживяна психотравма на 21.06.2013 г. В медицинските документи е отбелязано, че детето е неспокойно, при него преобладават емоции, свързани със страх и тревожност като то отказва да прави разказ на картини, резониращи със страх, тревожност и агресивни ситуации. При това положение съдът напълно споделя аргументите на жалбоподателката, че извеждането му от общинското жилище, в което Т. живее от раждането си заедно със своята майка и най-близките си роднини, би имало изключително тежки последици върху психическото му здраве. Нещо повече, извеждането на сина на жалбоподателката, който е лице с увреждания по смисъла на § 1, т.1 от ДР н ЗХУ, а вероятно и лице с трайни увреждания по смисъла на т.2 от същата разпоредба, ще представлява нарушение от страна на административния орган и на разпоредбата на чл.78 от ЗХУ. Тази разпоредба създава задължение за общините да предоставят жилищно настаняване на хората с трайни увреждания чрез общинския жилищен фонд при условия и по ред, определени в ЗОС. Така с оспорения административен акт са нарушени и задълженията, поети от Република България по чл.28, § 2, б.“г“ от Конвенцията за правата на хората с увреждания, според който текст държавите - страни по настоящата конвенция признават правото на хората с увреждания на социална закрила и на упражняване на това им право без дискриминация по причини на увреждане, като предприемат съответни стъпки за обезпечаване и подпомагане на упражняването на това право, включително мерки за осигуряване на достъп за хора с увреждания до социални програми за жилищно устройване, както и задължението по чл.1 вр.чл.8 от ЕКПЧ, които разпоредби налагат на държавата позитивното задължение да предостави специална защита на уязвимите групи от хора, каквито безспорно са хората с увреждания. Такива лица, макар и с по-лека степен на увреждане на здравето, видно от представените епикризи, са и самата жалбоподателка, нейната дъщеря и малолетните деца на последната.

Следва да се отбележи, че по делото не са представени доказателства за картотекираните лица, респ. лицата, включени в проектосписъка на подлежащите на настаняване и тяхното семейно и материално положение, респ. здравословно състояние, доколкото те са известни на органа по настаняването, за да може съдът да ги подложи на преценка като ги съпостави с тези на жалбоподателката и членовете на нейното домакинство, включително живеещите в жилището лица извън кръга на настанените. В § 95 от своето решение от 6 декември 2011 г. по делото Гладишева срещу Русия (посочено в бележките под линия по-горе) ЕСПЧ придава тежест и на факта, че предполагаемите бенефициенти в списъка на чакащите настаняване лица не са достатъчно индивидуализирани, за да може отнасящите се лично до тях обстоятелства да бъдат балансирани спрямо тези на жалбоподателката.

Следователно, предвид безспорната жилищна нужда на жалбоподателката и лицата от нейното домакинство и невъзможността тя да бъде задоволена с реализираните от тях доходи, оспореният административен акт се явява несъответен и на целта на закона, която може да бъде извлечена и от чл.42, ал.1, т.1 от ЗОС – в общинските жилища да бъдат настанени именно граждани с установени жилищни нужди, т.е. такива, които с реализираните от тях доходи не могат да ги задоволят чрез закупуването на жилище или чрез наемане на такова на свободния пазар. По изложените съображения жалбата се явява безспорно основателна и като такава тя следва да бъде уважена като оспорената заповед бъде отменена.

Жалбоподателката е направила разноски за заплатена държавна такса в размер на 10 лева (в договора за правна помощ на л.37 от делото адвокатското възнаграждение в размер на 300 лева е само уговорено без да е отбелязано неговото плащане), но не е направила искане за тяхното присъждане.  Присъждането на разноските е подчинено на диспозитивното начало като самият закон – чл.81 от ГПК вр.чл.144 от АПК предвижда, че не е достатъчно такива да са направени, а е необходимо да има и искане за тяхното присъждане. Поради липсата на такова искане разноски в полза на жалбоподателката не следва да бъдат присъждани.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Н.А.М., с ЕГН **********,***, заповед № РД-01-2218/18.08.2020 г. на кмета на Община Русе, с която е прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката, Г.И.Д. и Т.И.Д. за жилищен имот на адрес гр.Русе, ***, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, актуван с акт за частна общинска собственост № 1634/07.10.1997 г.

Решението е окончателно.                                                                          

                                                                               

                                                       СЪДИЯ: