Решение по дело №363/2024 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Административното дело е образувано по жалба на Я. И. М. с [ЕГН], с адрес: [населено място], обл. Ловеч, [улица], срещу разпореждане [номер]-00-1882-3 от 07.05.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ловеч /съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч/, потвърдено с Решение № 2153-10-21/25.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч.

По повод разпореждане [номер] от 08.11.2024 г., с което жалбата е оставена без движение, с уточняваща молба с вх. № 3520/19.11.2024 г. в АдмС Ловеч от Я. М. чрез адвокат С. С. от ЛАК е конкретизирано, че жалбата е подадена срещу Решение № 2153-10-21/25.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-1882-3 от 07.05.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ловеч /съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч/.

В жалбата и в уточняващата молба се твърди, че решението на директор на ТП на НОИ – Ловеч е незаконосъобразно, като издадено в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и целта на закона, както и при допускане на съществени процесуални нарушения в административното производство. Оспорващата сочи, че административният орган неправилно е тълкувал и приложил чл. 65, пар. 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., като излага подробни доводи относно компетентната институция по предоставянето на обезщетението за безработица и държавата по пребиваване по смисъла на регламента. Твърди, че в периода на заетост във Франция М. е била на територията на тази страна, но времето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудовото правоотношение, което е свързано с времето на полагане на трудова дейност. В заключение се иска отмяна на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Ловеч и присъждане на сторените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателката се явява лично и с адв. С., който поддържа жалбата и моли съдът да отмени оспорвания акт. Претендира и присъждане на разноски съгласно представен списък на л. 249 от делото. В допълнително представени писмени бележки развива доводи по същество.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ - Ловеч - се представлява от упълномощен юрисконсулт, който оспорва жалбата и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и възразява по отношение на предявените разноски за превод на документи. В допълнително представени писмени бележки излага аргументи по съществото на спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Началото на административното производство е поставено по повод подадено от Я. И. М. до директора на ТП на НОИ - Ловеч, чрез директора на Бюро по труда - Тетевен заявление с вх. № 101-00-1882/21.08.2023 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ на основание чл. 54а от КСО след заетост във Франция и прекратяване на трудовия договор от 12.07.2023 г. /л. 42 и сл./.

Съгласно справка за приети, върнати и липсващи документи вх. № 101-00-1882-1/22.08.2023 г. към заявление приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 от Наредба за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица /НОИПОБ/, М. е приложила сертификат за работа от Франция - 1 брой и копие от документ с данни за банкова сметка.

След обработка на заявлението, от длъжностното лице в ТП на НОИ - Ловеч са констатирани нередовни и липсващи документи и на М. са дадени указания да представи попълнени следните липсващи документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и U004; декларация за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004; копия от всички сертификати за работа, издаден от работодателите; копия от последните четири фиша за заплата от последния работодател; копие на атестации от всички работодатели /л. 49/.

На 30.08.2023 г. от М. са представени следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и U004; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004; копие от документ, издаден от съответната банка с данни за лична банкова сметка; лична карта - копие; копие на сертификат от френски работодател - 13 броя; копие на фиш за заплати - 12 бр. /л. 51-80/.

От длъжностното лице в ТП на НОИ - Ловеч чрез система за електронен обмен /EESSI/ са изпратени на 31.08.2023 г. и на 05.09.2023 г. до компетентната институция на Франция са изпратени искания за удостоверяване на периоди и доходи на осигурена заетост със структуриран електронен документ /СЕД/ формуляр U001CB - искане на осигурителна история, формуляр СЕД U003 - искане на информация за заплатите, формуляр Н001- уведомление/искане за предоставяне на информация /л. 81-85/.

Предвид необходимостта от установяване на факти и обстоятелства, по правото на ПОБ с разпореждане [номер]-00-1882-1/31.08.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на паричното обезщетение за безработица, образувано по заявление № 101-00-1882/21.08.2023 г., подадено от Я. М. до получаване на отговор от КИ на Франция с оглед извършване на преценка по правото на отпускане на ПОБ /л. 86/.

разпореждане [номер]-00-1882-1/31.08.2023 г. е получено лично от М. на 05.09.2023 г., видно от приложеното към административната преписка известие за доставка на пратка /л. 87/.

Чрез система за електронен обмен в ТП на НОИ - Ловеч са постъпили издадените от компетентната институция на Франция структурирани електронни документи - СЕД U017 и СЕД U004.

В СЕД U017 /осигурително досие/, компетентната институция на Франция е потвърдила за М. следните периоди на заетост, представляващи осигурителни периоди: от 27.04.2023 г. до 12.07.2023 г. вкл.; от 17.10.2022 г. до 31.03.2023 г. вкл.; от 26.04.2022 г. до 06.07.2022 г. вкл.; от 25.10.2021 г. до 18.03.2022 г. вкл.; от 07.06.2021 г. до 17.06.2021 г. вкл.; от 19.10.2020 г. до 01.04.2021 г. вкл.; от 21.10.2019 г. до 03.07.2020 г. вкл.; от 01.04.2019 г. до 21.06.2019 г. вкл.; от 28.01.2019 г. до 31.03.2019 г. вкл.; от 03.12.2018 г. до 31.12.2018 г. вкл.; от 15.10.2018 г. до 30.11.2018 г. вкл.; от 03.08.2018 г. до 17.09.2018 г. вкл.; от 23.04.2018 г. до 31.07.2018 г. вкл. /л. 92-98/. Посочената причина за прекратяване на заетостта е „дата на изтичане на договора“.

В СЕД U004 /информация за заплатите/ компетентната институция на Франция е потвърдила за получени от М. доходи /брутни/ през периодите на заетост както следва: от 27.04.2023 г. - 12.07.2023 г. - 4 512,29 EUR; от 17.10.2022 г. - 31.03.2023 г. - 12 278,19 EUR; от 26.04.2022 г. - 06.07.2022 г.- 4 707,08 EUR; от 25.10.2021 г. - 18.03.2022 г. - 10 057,24 EUR /л. 88-89/.

На 29.04.2024 г., видно от Справка за приети, върнати и липсващи документи вх. № 101-00-1882-4, чрез система за електронен обмен в ТП на НОИ - Ловеч е постъпил издадения от компетентната институция на Франция структуриран електронен документ - Н006 /л. 102-104/.

С разпореждане [номер]-00-1882-2/29.04.2024 г. на основание чл. 55 от АПК, спряното производство по заявление вх. № 101-00-1882/21.08.2023 г. за отпускане на обезщетение за безработица е възобновено /л. 105/.

Въз основа на горепосочените данни в СЕД U017, СЕД U004 и Н006, издадени от компетентната институция на Франция, административният орган, след възобновяване на спряното производство, е издал разпореждане [номер]-00-1882-3/07.05.2024 г. на за ръководител на осигуряването за безработица /съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч/ на основание 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, с което на М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО /л. 40/. разпореждане [номер]-00-1882-3/07.05.2024 г. е връчено на 10.05.2024 г. срещу подпис лично на М., видно от приложеното към преписката известие за доставяне /л. 41/.

В срока по чл. 117, ал. 2 от КСО в ТП на НОИ - Ловеч срещу цитираното разпореждане от М. е постъпила жалба /л. 37-39/.

С Решение № 2153-10-21/25.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч /л. 28-35/ е отхвърлена жалбата на Я. М. срещу разпореждане [номер]-00-1882-3/07.05.2024 г. на за ръководител на осигуряването за безработица.

Административният орган приел, че през периода на последната заетост на М. от 2018 г. до 2023 г., обичайното пребиваване на последната, е било на територията на държавата по последната ѝ заетост - Франция, където е бил и центърът на нейните интереси за този период. Според органа, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Макар че М. е декларирала, че децата и роднините ѝ живеят в България, както и че разполага с постоянно жилище в България, където се е завръщала по време на ползвания от нея отпуск, решаващият адм. орган е приел, че тези обстоятелства не променят факта, че през целия последен период на трудова заетост жалбоподателката е била в държавата-членка, в която е извършвала трудова дейност като заето лице. С оглед на това, в обжалваното решение е направен извод, че е налице субективният елемент на намерение за пребиваване в тази друга държава-членка през периодите на трудова заетост.

По искане на жалбоподателката по делото е разпитан като свидетел М. И. М. – съпруг на М.. Според изложеното от същия, двамата започнали да работят от 2018 г. във Франция – селскостопанска работа. Живеели в каравани/фургони, работата била много тежка. Съпругата му се прибирала в България в [населено място], а той оставал повечето време на работа, защото бил повишен на ръководна позиция. Сочи, че в продължение на 4-5 години оспорващата се прибирала в България в средата на м. март до към края на м. април, началото на м. май. След това работела във Франция до края на м. юни и двамата се прибирали. В България М. прекарвала времето през месеците юли, август, септември и към 25 октомври пак тръгвали за Франция. Извършваната от тях работа била свързана с разсад за тополи и била физически тежка, като се работело на открито. Това налагало М. често да се лекува, когато се прибирала. Свидетелят излага още, че децата им учат в България. Правели и ремонт на къщата им в България.

Съдът кредитира показанията на свидетеля, който макар да е съпруг на жалбоподателката, дава показания, които са безпротиворечиви и житейски логични. По релевантните факти изложеното от свидетеля е логически последователно и съответства на останалите доказателства по делото, още повече, че същият е предупреден за наказателната отговорност, която носи по чл. 290 от НК.

Жалбата е подписана, подадена е срещу подлежащ на обжалване акт и пред местно компетентния съд, от лице с правен интерес като адресат на разпоредените с акта правни последици, редовна е по отношение на форма и съдържание. Жалбата е подадена в рамките на 14-дневния преклузивен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и чл. 149, ал. 1 от АПК, доколкото процесното решение е връчено на адресата по пощата на 04.07.2024 г. – видно от известието за доставяне /л. 36/, а жалбата е постъпила в деловодството на ответния административен орган на 10.07.2024 г. – видно от поставения вх. № 2103-10-4/10.07.2024 г. /л. 4/. С оглед на това, съдът намира жалбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно изискванията на чл. 168, ал. 1 от АПК при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извършва пълна проверка на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът. При преценката си съдът изхожда от правните и фактическите основания, посочени в оспорвания ИАА.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Ловеч и потвърденото с него разпореждане на за ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Ловеч са издадени от предвидените в закона органи и в рамките на тяхната компетентност, съгласно чл. 117, ал. 3 и чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Видно от Заповед № 870/24.01.2019 г. на управителя на НОИ /л. 106/, издателят на оспореното решение Б. Б. заема длъжността директор на ТП на НОИ - Ловеч, а видно от Заповед № 1015-10-45/10.05.2016 г. на директора на ТП на НОИ - Ловеч /л. 107/, Д. В. – експерт по осигуряването е определена за лице, което да издава разпореждания по чл. 54ж, ал. 1 от КСО.

Ето защо, според съда липсва отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК.

Липсва и отменителното основание по чл. 146, т. 2 от АПК. Оспореното решение е издадено в предвидената писмена форма, съдържаща всички необходими реквизити съгласно чл. 59 от АПК.

Не се установи и допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което да обуславя отмяната му на това основание /отменително основание по чл. 146, т. 3 от АПК/. В допълнение не всяко нарушение на административнопроизводствените правила, а само същественото такова е основание за унищожаемост по чл. 146, т. 3 от АПК. Органът е предприел всички необходими действия за изясняване на обстоятелствата и фактите по случая, а неправилната интерпретация на тези факти касае приложението на материалния закон.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Ловеч е издадено при неправилно приложение на материалния закон.

Съдът констатира, че по делото няма спор по фактите, а спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на М. е била на територията на Франция.

Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 г.

Регламент /ЕО/ № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, § 1, б. „з“. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Безспорно, М. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което се прилага Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 883/2004, лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото е била М. и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 от този регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Според чл. 65, § 5 от Регламент /ЕО/ № 883/2004: a) Безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Франция, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в която според настоящия съдебен състав е и центъра на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Легалната дефиниция на това понятие се съдържа в чл. 1, б. „й“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004, според която „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване /чл. 1, б. „к“/. Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент /ЕО/ № 883/2004.

Съгласно чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане /§ 1/.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на официалната интернет страница на Европейската комисия ([интернет адрес]?docId=11366&langId=bg) се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС /Регламент /ЕО/ № 883/2004, последно изменен с Регламент /ЕО/ № 465/2012/, са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

В наръчника, изготвен съвместно от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост /по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му /чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004/ и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти.

В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Видно от съдържанието на оспореното решение на директора на ТП на НОИ - Ловеч, органът е приел, че България не е държавата по пребиваване на М., именно разглеждайки критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т. е. приложил е тази норма.

В случая, съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентна институция на Франция /л. 102-гръб/ само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателката.

Това е така поради факта, че в цитирания формуляр СЕД Н006 /л. 102-103/ е налице единствено посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателката е била последно регистрирана за времето на престоя си във Франция, е определен по вид като „държава на пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н., не би могло да се стигне до безспорен извод, че френската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателката съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. Следва да се съобрази също, че от представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“ /л. 102-гръб/ не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от Франция СЕД Н006, за да приеме, че според него Франция е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живяла М., е свързан единствено с времето на полагане на трудовата ѝ дейност до 12.07.2023 г.

Всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на приложимите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

В тази връзка отразяването в документа СЕД Н006 като държава на пребиваване – Франция, следва да се възприема само за времето на полагане на трудова дейност.

От декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 /л. 52-53/ е видно, че през периода на последната заетост в чужбина децата на М. са живели/учили в България, постоянният ѝ адрес също е на територията на България, като тези обстоятелства се установяват и от приложените по делото удостоверения за постоянен и настоящ адрес, удостоверения за раждане и удостоверение за сключен граждански брак /л. 15-22/. Видно от удостоверенията за раждане на л. 16 и л. 19 от делото, децата на М. са се родили в България и са били непълнолетни докато тя е работила във Франция.

Завръщането на жалбоподателката в България е непосредствено след приключване на работата ѝ във Франция, като видно от удостоверенията за трудова заетост на л. 135 и сл. от делото, извършваната от М. работа е била земеделска, както посочва и разпитаният по делото свидетел, с оглед на което действително може да се обоснове извод, че работата на оспорващата във Франция е била със сезонен характер. Затова престоят и времето на трудова ѝ заетост във Франция имат временен характер по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004.

В подкрепа на горното е и фактът, че по време на престоя си във Франция М. е живяла под наем, както посочва и свидетелят М. – във фургони /с оглед характера на извършваната земеделска дейност/. Безспорно, при тези данни не би могло да се заключи, че мястото на нейното постоянно пребиваване е било във Франция.

Очевидно е, а и не се спори от страните, че М. е упражнявала трудова дейност като наето лице във Франция за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е налагало тя да живее там, при което често се е завръщала в България /л. 205/ и не е прекъсвала връзките си с България. Доказателство за това са и представените по делото договори, стокови разписки, фискални бонове /л. 232-248/, които потвърждават твърденията на св. М., че двамата със съпругата си са правили ремонт на жилището им в България, което също е индиция, че центърът на жизнените интереси на М. е именно в България, където, както вече се посочи, живеят и нейните деца.

От приложената по делото медицинска документация /л. 217-227/ също се установява, че за времето, в което е работела във Франция в периода от 2018 г. до 2023 г. оспорващата се е лекувала в България при връщанията си в страната. Наличните по делото епикризи и амбулаторни листи са от различни дати от 2018 г. до 2023 г.

Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004 не са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателката във Франция е свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката ѝ.

В тази връзка следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход“.

Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна /дългосрочна/ заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.

Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.

Намерението на лицето, видно и от декларацията, попълнена от М. /л. 52-53/ относно определяне на пребиваването ѝ във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., сочи, че тя възнамерява да се установи трайно в Република България. Това обаче не е взето предвид от органа, а последният е подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е незаконосъобразно е отказал отпускане на обезщетение за безработица.

В периода на заетост във Франция жалбоподателката е била на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

От всички данни по делото, както и свидетелските показания, се установява по несъмнен начин, че причините за полагането на труд от страна на жалбоподателката при френския работодател, са изцяло икономически, свързани с необходимостта от издръжка на М. и семейството ѝ. Явно е, че в този случай жалбоподателката никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си.

Житейски логично е след като работи във Франция, лицето и да живее в тази държава за времето, през което полага труда си там. Затова престоят и времето ѝ на трудова заетост във Франция имат временен характер по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004.

Видно от приетата по делото справка от СДВР /л. 205/, за времето, през което е работила във Франция в периода от 2018 г. до 2023 г. оспорващата се е прибирал в България по няколко пъти в годината. От показанията на св. М. също се установява, че Я. М. всяка година се е прибирала в държавата си по произход, като е полагала грижи за здравето си и семейството си.

Неправилно административният орган е приел, че продължителността на трудовата заетост в чужбина е достатъчна да обоснове наличието на стабилна връзка на лицето с държавата, в която полага труд. Предвиденият от европейския законодател [възраст] срок на пребиваване цели да обезпечи гражданите на ЕС да получат автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна на ЕС и е неотносим към мястото на пребиваване по Регламент /ЕО/ № 883/2004, което се определя според критериите на § 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. В случая, от самия факт, че М. е работила за дълъг период от време, продължил повече от 5 години във Франция не следва автоматично, че е придобила право на пребиваване в тази държава-членка. Това обстоятелство не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на осигурения работник, тъй като нормата на чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 определя за решаващи причините за преместването на един работник при определяне на действителното му място на пребиваване.

По делото няма спор, че М. не е пограничен работник. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във Франция. Безспорно установено е, че оспорващата не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала в тази държава, на чието законодателство за последно е била подчинена, затова същата не се е регистрирала, не се е поставила на разположение на службите по заетостта в държавата по последна трудова заетост, а се е регистрирала в България, където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава.

При съобразяване на центъра на интересите на М. съобразно критериите по чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България – противно на приетото от административния орган. Във Франция М. е била заето лице за периода от 23.04.2018 г. до 12.07.2023 г., но няма данни за останалото време преди и между горните периоди тя да е пребивавала във Франция, а пребиваването ѝ през цитираните периоди е било свързано единствено със заетостта ѝ като наето лице. Отделно от това, М. е пребивавала много по-дълго време в България, вкл. и в трудоспособна възраст, отколкото във Франция. Трудова дейност във Франция жалбоподателката е упражнявала само за цитираните периоди. Роднинските връзки на М. са в България, вкл. и децата ѝ, като органът не е представил данни тя да има роднини във Франция. Жалбоподателката е посочила, че има жилище в България и възнамерява да живее в него, т.е. жилищното ѝ положение има постоянен характер, като няма данни тя да разполага с жилище във Франция, още повече, че по време на престоя си там същата е живяла във фургони с оглед извършваната от нея земеделска работа, което безспорно не би могло да се приеме като жилище с постоянен характер.

Горният извод се потвърждава и от анализа на останалите критерии по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. и по изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, а именно причините за преместване и намеренията на лицето /прекратяване на трудовия договор във Франция и намерение да се установи трайно в България/, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Цялостната оценка на горната информация относно релевантните факти налага извод, че центърът на жизнените интереси на оспорващата е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.

В този смисъл е и практика на Върховния административен съд, а именно – Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г.; Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г.

Предвид гореизложеното, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно, поради допуснато нарушение на приложимия материален закон и неговата цел, а административната преписка следва да бъде върната за ново произнасяне по същество, при което следва да бъдат съобразени мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

При този изход на спора на жалбоподателката се дължат направените по делото и заявени разноски в общ размер на 610,00 лв., от които: 10,00 лева, представляващи внесена държавна такса /л. 26/, както и 600,00 лева, представляващи договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение /л. 9-гръб/, при съобразяване на своевременно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от процесуалния представител на ответника, което настоящият съдебен състав намира за основателно.

Заявеният размер обаче следва да бъде определен над минимума, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване размерът на възнаграждението е 500,00 лева. В светлината на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С438/22 съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, въпреки задължителния ѝ характер, който ѝ придава национална правна уредба, поради което при преценка на фактическата и правна сложност на делото съдът може да присъди, респ. определи в хипотезата на чл. 38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в по-нисък размер.

В настоящия случай, преценявайки фактическата и правна сложност на делото заявените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 от ЗА следва да бъдат редуцирани до 600,00 лв. Съобразявайки § 1а, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, съдът намира, че макар по делото да са проведени три открити съдебни заседания, в които упълномощеният от жалбоподателката адвокат се е явил, по делото не са извършвани сложни процесуални действия, като е разпитан само един свидетел. Същевременно, макар по делото да са релевирани становища, касаещи прилагането на правото на ЕС и в частност - Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. и Регламент /ЕО/ № 987/2009 г., то по този род дела се е формирала многобройна и безпротиворечива практика на административните съдилища.

С оглед на това, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, § 1, т. 6 от ДР на АПК, вр. чл. 33, ал. 2 от КСО, вр. чл. 2, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, разноски в общ размер от 610,00 лв. следва да бъдат заплатени от Националния осигурителен институт, в чиято структура е издателят на отменения индивидуален административен акт.

Относно направеното искане от жалбоподателката чрез нейния процесуален представител за присъждане и на разноски в размер на 458,40 лева за платени преводи на документи, съдът намира, че това искане на оспорващата следва да бъде оставено без уважение.

От една страна, по делото не са представени доказателства, удостоверяващи извършения разход, а от друга - разноски по делото за преводи на документи не следва да се присъждат.

Под „разноски“ в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия /депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса/. Следователно, разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната ѝ правна защита. Преводът на документи не съставлява съдебно-деловодни разноски по делото и не може да се претендира на основание чл. 78 от ГПК. С оглед на това, искането следва да бъде оставено без уважение. Отделно, в тежест на страната, която твърди факти, е да докаже същите, в случая преводът на документи следва да остане в тежест на страната, която ползва същите документи.

В този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд, а именно - Определение № 8580 от 14.09.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2022 г., I о.; Определение № 11845 от 23.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9258/2020 г., V о.; Определение № 10463 от 10.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10811/2016 г., VII о.

На основание чл. 119 от КСО, решенията на административния съд по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, каквото е процесното решение, не подлежат на касационно обжалване. С оглед на това, настоящото решение е окончателно.

На основание гореизложеното и чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК, чл. 173, ал. 2 от АПК и чл. 143, ал. 1 от АПК, Ловешкият административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Я. И. М. с [ЕГН], с адрес: [населено място], обл. Ловеч, [улица], чрез адв. С. С. от ЛАК със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, Решение № 2153-10-21/25.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-1882-3 от 07.05.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ловеч /съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Ловеч/.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Ловеч за ново произнасяне по заявление вх. № 101-00-1882 от 21.08.2023 г. на Я. И. М., съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, [населено място] да заплати на Я. И. М. с [ЕГН], с адрес: [населено място], обл. Ловеч, [улица], сумата от 610,00 /шестстотин и десет/ лева, представляваща разноски по делото.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Я. И. М. с [ЕГН], с адрес: [населено място], обл. Ловеч, [улица], чрез адв. С. С. от ЛАК със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, за присъждане на сумата от 458,40 лв. /четиристотин петдесет и осем лева и четиридесет ст./, представляваща разноски за извършен превод на документи.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.

Да се изпрати препис от решението на страните, като по отношение на жалбоподателката да се съобрази изрично посочения в с.з. съдебен адрес - чрез адв. С. С. от ЛАК - [населено място], [улица], ет. 3.