Решение по дело №9417/2018 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр. София,

14.02.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Г.О. ІІ-ри Б състав

в публично

заседание на

Четвърти февруари

две

хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

РАЛИЦА ДИМИТРОВА

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря

Д.Шулева

и в присъствието на

прокурора

като разгледа докладваното от

съдия Димитрова

гр. дело N

9417

по описа за

2018г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на „Ч.Е.Б.“ АД срещу решение от 08.05.2018г. на СРС, 25 състав, постановено по гр.д. № 74776/16г., в частта, в която е отхвърлен искът му  с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ.

Жалбоподателят счита, че в атакуваната от него  част първоинстанционното решение е неправилно. За да отхвърлил претенцията му съдът  се е позовал на чл.119 от ЗЗД. Поддържа, че  дори  главното вземане да е  погасено по давност за периода след 21.12.2013г.,  вземането за лихви не е  погасено  и клиентът дължи такива. Когато искът е предявен след изтичането на  три години  от възникване на вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Разпоредбата на чл.119 от ЗЗД има предвид погасяването по давност на главницата, в какъвто случай  страната не може да осъществи чрез иск своето вземане.  Жалбоподателят поддържа, че не се счита за изменение на иска прибавянето на лихви след неговото предявяване. Позовава се на практика на ВКС.

Затова моли  въззивния съд да отмени първоинстанционното  решение в атакуваната от него част  и  да постанови друго, с което да уважи иска с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ.

Д.Л.  в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита решението на СРС в обжалваната част за правилно.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с  отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК.  В исковата молба ищецът твърди, че е наследник на Б.Н.П.и притежава имот в с . Беренде. За ползваната електрическа енергия ответникът е открил партида с кл. № 300114987556. Наследодателят  на Д. Л. е починал на 03.06.2016г. и след направена справка  на интернет сайта на ответника е установила, че има задължения  от 798, 60 лв. Поради това й е отказана промяна на партидата на нейно име.   Сумата е формирана  за периода 19.06.2012г. до 19.09.2012г. и представлява корекция за  90 дни въз основана на констативен протокол. Счита, че не дължи сумата и поради това, че на адреса не е потребявана електрическа енергия в такова количество. Доставчикът не  й е представил конкретни данни и доказателства, че  електрическата енергия се измерва от сертифицирано средство за търговско измерване. Счита, че вземането е погасено по давност на основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Затова моли съда  да признае за установено по отношение на ответника „Ч.Е.Б.“ АД, че не дължи сумата от 798, 60 лв. Претендира  разноски.

Ответникът „Ч.Е.Б.“ АД в депозиран писмен отговор  в срока по  чл.131 от ГПК оспорва иска.  Поддържа, че  титуляр по  партида с кл. № 300114987556 е бил Б.Н.П., чиито наследник е ищецът. Той е доставял електрическа енергия за имот в с. Беренде, община Драгоман.  Дружеството поддържа, че сумата от 798, 60 лв. е формирана   за редовно измерена електрическа енергия със СТИ по 9 бр. фактури. Счита направеното възражение  за изтекла погасителна давност за неоснователно. Ищецът не е ангажирал доказателства във връзка с това.

„Ч.Е.Б.“ АД  е предявил насрещен иск срещу първоначалния ищец Д.Л. за сумата от 243, 84 лв., представляваща неустойка за забава за периода 17.03-2014г. до 17.03.2017г. Твърди, че    ответникът му дължи сумата от 798, 60 лв. за периода м.02.2011г. до м.03.2012г. за доставена електрическа енергия. Според чл.13 от ОУ клиентът  е длъжен да заплати стойността на ползваната електрическа енергия  в определен  срок. Съгласно чл.35 от ОУ, когато не изпълни това свое задължение потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден.  Затова моли съда да осъди Д. Л. да му заплати сумата от 243, 84  лв. неустойка за забава за периода 17.03.2014г. до 17.03.2017г. в едно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на насрещния иск.

В депозиран  писмен отговор по насрещния иск в срока по чл.131 от ГПК  Д. Л.  го оспорва, като счита че е неоснователен и се позовава на чл. 119 от ЗЗД.

С оглед твърденията  си в отговора на първоначалната  искова молба   и в насрещната искова молба дружеството е представило 9 бр. фактури на обща стойност 798, 60 лв. за периода м.02.2011г. до м.03.2012г., Общи условия.

Прието е за безспорно и ненуждаещо от доказване  обстоятелството относно възникването на  процесните вземания срещу ищеца в полза на ответника в посочените в исковата молба размери.

Районният съд е уважил предявения иск по чл.124, ал.1 от ГПК и е отхвърли този с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ.

В уважената част решението е влязло в сила.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане е насрещен иск  с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ на „Ч.Е.Б.“ АД.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по  допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му е обвързан  от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на  допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.

В обжалваната част първонистнационният съдебен акт  е валиден и допустим.

По правилността му.

Не е спорно между страните по делото, че те са обвързани от облигационно отношение по доставка на топлинна енергия за имот в с. Беренде, принадлежал на наследодателя на Д. Л., за който е открита партида с кл. № 300114987556. Не е спорно и че по 9 бр. фактури за доставена електрическа енергия  се дължи сумата от 798,60 лв. С влязло в сила решение на СРС е признато за установено, че тя не се дължи  от Д. Л., тъй като   вземането за нея е погасено по давност. Спорен е въпросът дали вземането на кредитора – доставчик на електрическа енергия,  за неустойка за забава  се дължи. Задължението за неустойка, както и  задължението за лихва  е акцесорно. И двете предполагат наличието на главно задължение. Именно неговото неточно изпълнение във времето води до възникването на едно ново вземане в полза на кредитора , представляващо обезщетение  за забава.   От акцесорния му характер  следва и постановеното в чл.119 от ЗЗД, а именно, че с погасяване на главното задължение се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,  макар давността за тях да не е изтекла.  Лихвата, респективно неустойката е допълнително вземане по своя характер, поради което не могат да съществуват без главното вземане.  Акцесорното вземане споделя съдбата на главното.  Поради погасяването по давност на вземането от 798, 60 лв., то и претендираното от дружеството доставчик на електрическа енергия  обезщетение за забава също се погасява за посочения в насрещната искова молба период.  Посочените  във въззивната  жалба решение на ВКС имат предвид случаи, в които главното вземане не е погасено  по давност към датата на предявяване на исковата молба, поради което лихви за забава се дължат, но при съобразяване на правилото на чл.111, б. „в“ от ЗЗД, ако е направено такова възражение  от страна на  длъжника. Тези съдебни актове на касационната инстанция  нямат предвид, че винаги се дължи обезщетение за забава, независимо от това дали главното лихвоносно вземане е погасено по давност./ Р № 201/28.06.2016г. по т.д. № 1575/15г. на ВКС, ,  Р № 292/16.12.2009г.  по т.д. № 292/09г., ВКС, II т.о., Р № 285/06.10.2015г. по гр.д. № 1953/15г., ВКС, IV г.о./.

Поради изложеното предявеният с насрещната искова молба иск с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ е неоснователен.

С оглед на горните мотиви решението на СРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

На жалбоподателя не се дължат разноски при този изход на спора пред въззивния съд.

На Д. Л. се дължан разноски  за производството пред СГС в размер на 400лв.  Основателно е възражението на  „Ч.Е.Б.“ АД с правно основание чл.78, ал.5 от ГПК.   Претендирано е 600 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивната жалба и за процесуално представителство/ 2х300 лв./   Този размер на възнаграждението не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото пред СГС доколкото е проведено само едно съдебно заседание, в което   страните са заявили само поддържането и оспорването на жалбата, без  да е провеждано  съдебно дирене със събиране на доказателства. Съдът определя размера на адвокатското възнаграждение на основание чл.9, ал.1 във вр. с чл.7, ал.8   от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, съдът

 

РЕШИ :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от  08.05.2018г. на СРС, 25 състав, постановено по гр.д. № 74776/16г., в частта, в която е отхвърлен искът  на „Ч.Е.Б.“ АД  с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ.

          ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ***,  БенчМарк Бизнес център да заплати на Д.Б.Л., ЕГН **********,*** и със съдебен адрес:***, офис 213 чрез адв. Ст. Р. сумата от 400 лв. / четиристотин лева/ разноски по делото пред СГС.

          Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: