Р E Ш Е Н И
Е
град София, 22.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни състави,
II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на пети ноември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 686 по описа за
2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното
насилие (ЗЗДН), във връзка с § 1 от Заключителни разпоредби
на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
С Решение № 295998 от
07.12.2019 г., постановено по гр. дело № 63367 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 158-ми състав, е издал, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН,
заповед за защита срещу В.Л.Т., ЕГН **********, в полза на П.Т.Т., ЕГН **********. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, В.Т. да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо П.Т.. Забранил е на В.Т. да приближава П.Т.; жилището,
което П.Т. *** и местоработата на П.Т. – магазин “Пунто”, находящ се в град
София, пл.”Гарибалди”, на разстояние по – малко от 100 метра, за срок от 8
месеца, считано от издаване на заповедта. Постановил
е, че забраната за доближаване на П.Т., жилището и местоработата й, не следва
да засяга осъществяването на лични контакти между В.Т. и детето Д. В.Т.,
съобразно с Решение № III – 405 от 03.02.2016 г. по гр. дело № 10821/2015 г. по
описа на СРС, 89-ти състав. Предупредил
е В.Л.Т., че на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, при неизпълнение на заповедта
полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата. Наложил е на В.Т., на
основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, глоба в
размер на 200.00 лева. Оставил е без
уважение молбата на Д. В.Т., ЕГН **********, действащ чрез неговата майка и законен представител П.Т.Т., за
издаване на заповед за съдебна защита срещу В.Л.Т., като е отказал да
издаде заповед за съдебна защита по чл. 16 ЗЗДН в полза на малолетния молител Д.
Т., с която спрямо ответника В.Т. да бъдат наложени мерки по чл. 5 ЗЗДН. Осъдил е В.Т. да заплати на П.Т.
разноски в размер на 250.00 лева, както и 25.00 лева държавна такса по молбата
за защита в полза на бюджета на съдебната власт.
Ответникът по молбата В.Л.Т.
(въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал с
въззивна жалба, вх. № 5217413 от 30.12.2019 г. по описа на СРС, в частите относно издадената заповед за
защита, мерките по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3, глобата и разноските. В
жалбата са наведени оплаквания за неправилност на съдебния акт в атакуваните
части, като се поддържа, че са допуснати от първата инстанция нарушения на
материалния закони и процесуални нарушения, довели до необоснованост. Изтъква,
че в представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН актовете за домашно насилие не били
индивидуализирани по дата, час, място и начин на извършване, предвид което
неправилно било да се издава заповед за защита само въз основа на това негодно
доказателствено средство. Поддържа, че неправилно от съда са кредитирани
показанията на заинтересовани от изхода свидетели, които освен това не били и
очевидци на твърдените актове на домашно насилие. Съобразно с изложеното моли
въззивния съд да отмени Решението в обжалваните части и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли молбата за защита. Претендира присъждане
на направените разноски.
Молителката П.Т.Т., лично, и като майка и законен представител на Д. В.Т. (въззиваема в настоящото производство) е
депозирала отговор на въззивната жалба, наименован
“възражения”, в който оспорва същата като неоснователна по изложените в нея
оплаквания за неправилност на съдебния акт в атакуваните части. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е отхвърлена молбата за защита и е отказано издаване на
заповед за съдебна защита в полза на молителя Д. В. Т., действащ чрез неговата
майка и законен представител П.Т., като необжалвано, е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е допустима. Подадена
е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана за това страна в първоинстанционното
производство при наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният
съдебен акт е валиден и допустим в обжалваните части и подлежи на въззивно
обжалване по чл. 17 ЗЗДН, вр. чл. 258 – 273 ГПК.
Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по
делото и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:
За да уважи молбата за защита, в частта й относно П.Т.Т., Софийският
районен съд, III ГО, 158-ми състав, е обсъдил събраните в хода на съдебното
дирене гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите С. Г. и
Велина Замфирова, за които е сочил, че подкрепят декларираното от молителката
по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Посочените свидетели установяват, че в автомобила
на П.Т. е било поставено проследяващо устройство, както че на 11.10.2019 г. пред 10 СУ “Теодор Траянов” в
град София, ответникът В.Т. осъществил
твърдения в молбата акт на домашно насилие. Св. Г. е фактически съжител на П.Т.
и при разпита си е заявил, че лично е намерил GPS устройството в автомобила на П. на 13.10.2019
г., а ответникът му е дал парола и потребителско име, за да следи това МПС.
Устройството е открито именно, защото В. сам казал на свидетеля Г., че го е
поставил. За инцидента от 11.10.2019 г., случил се пред училището на детето Д.,
молителката е разказала на своя съжител. Св. Замфирова, която е майка на П.Т.,
установила, че на 11.10.2019 г. молителката отишла да закара сина си Д. на
училище - 10 СУ “Теодор Траянов” в град София. Около 10 минути след като
излязла се обадила на майка си и била много притеснена, плачела. Когато се
прибрала също плачела и разказала на свидетелката Замфирова, че пред училището
я чакал ответника Т., който започнал да я дърпа и да й крещи, че ще я убие и,
че не може да се среща със С.. Ответникът извадил нож, но П. успяла да се
отскубне, да се качи в колата си. Първата инстанция е преценила тези
свидетелски показания по реда на чл. 172 ГПК и е кредитирала същите, тъй като
се подкрепят от останалия, събран по делото доказателствен материал.
Първоинстанционният съд не е обсъдил показанията на свидетелите А.П. и Н.З.,
като е изложил, че тези свидетели не са наясно с отношенията и конфликтите
между страните и не са свидетели на случилото се на процесните дати. Двамата са
сочили, че В.Т. живеел в къщата на св. З., където другият св. П. работел. Тези
двама свидетели са установили, че отношенията между П. и В. са чудесни, нямало
скандали и пререкания, като св. П. не знаел, че страните са разведени, както и
че П. е сгодена за С. Г..
Разпитана по делото като свидетел е и В.Д.– колега на молителката, която
работи в магазина, чийто управител е П.Т.. Св. Д. има лични възприятия от
поведението на ответника Т. на 13.10.2019 г., когато същият дошъл в магазина,
държал се заповеднически и казал на П. веднага да излезе. Тя помолила да
изчака, тъй като е на работа, а ответникът казал, че магазинът е обществено
място и може да прави каквото си иска.
В представената към молбата за защита декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН,
молителката П.Т. е декларирала конкретните актове на домашно насилие, твърдени
с молбата – сочила е датите на осъществяването им – периода 05.10.2019 г. –
12.10.2019 г., когато в автомобила й имало поставено без нейно знание и
съгласие проследяващо устройство от ответника Т.; датата 11.10.2019 г., на
която В.Т. я причакал пред училището на сина им, където я дърпал, заплашвал и
извадил нож. Молителката успяла да се отскубне и да се качи в колата си, след
което потеглила.
От приети по делото като писмени доказателства документи – удостоверение за
сключен граждански брак (л. 9 от първ. дело) и Решение № III – 89 – 405 от 03.02.2016 г., постановено по гр. дело № 10821 по описа за
2015 г. на СРС, III ГО, 89-ти състав, се установи, че молителката П.Т.Т. и
ответникът В.Л.Т. са бивши съпрузи.
Осъществените действия от ответника по молбата за защита първата инстанция
е преценила като съставомерни по смисъла на чл. 2 ЗЗДН.
Първостепенният съд е постановил мерки по чл. 5, ал. 1 и ал. 3 ЗЗДН, след
като е преценил вида на деянието, съставляващо домашно насилие, интензитета му,
това, че е грубо погазена личната свобода на молителката, чрез поставяне на
проследяващо устройство в автомобила й, че между страните, които живеели
отделно, липсва интензивно общуване, както и липсата на данни за нови актове на
домашно насилие. Глобата в минимален размер по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН съдът е длъжен
да постанови във всички случаи, щом е уважил молбата за защита.
Въззивният съд
споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и
направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи при така приетата доказателствена
съвкупност. Освен това, първоинстанционният съд е събрал всички поискани от
страните, относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло делото от
фактическа страна. Настоящата въззивна инстанция препраща към тези изводи, на
основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт.
Във въззивната
инстанция не са ангажирани други допустими и относими доказателства.
Въззивният съд,
в рамките на своите правомощия, като взе предвид установените факти и като
подложи същите на преценка съобразно разпоредбите на съответно релевантните
нормативни актове, приема следното:
Въззивният съд
следи служебно за валидността на обжалвания съдебен акт, за допустимостта - в
обжалваната му част, а за правилността му – съобразно въведените във въззивната
жалба оплаквания.
Домашно насилие може да бъде
установено само при кумулативното наличие на две предпоставки, а именно: на първо място – осъществен от съответното лице -
ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен акт в някоя
от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице –
молителят в производството по ЗЗДН, и
установен по своето естество, време и място на извършване, и на второ място – наличие между тези лица на
правна, фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл. 3 ЗЗДН.
В тази връзка,
на първо място, не отговарят на документално установеното по делото, доводите
във въззивната жалба, че не е доказано по безспорен начин наличието на предпоставката
по чл. 3 ЗЗДН. От посочените по – горе надлежни писмени доказателства – удостоверение
за граждански брак и Решение по гр. дело № 10821 по описа за 2015 г. на СРС, е видно, че въззивникът – ответник и въззиваемата
- молителка са бивши съпрузи, следователно попадат в кръга на лицата по чл. 3 ЗЗДН.
Не могат да се
споделят и оплакванията, че твърдените с молбата актове на домашно насилие не
са пълно и главно установени от молителката по делото. Събраните в хода на
съдебното дирене гласни доказателствени средства, които са кредитирани правилно
от първата инстанция, тъй като са непосредствени, логични и не се опровергават
от останалия събран по делото доказателствен материал, по категоричен начин установяват,
че в периода 05.10.2019 г. – 12.10.2019 г. в автомобила на въззиваемата П.Т. е
било поставено проследяващо устройство. Установени са по време, място, начин на
извършване и авторство и действията на въззивника, осъществени на другите две
процесни дати – 11.10.2019 г. пред училището на детето Д. и на 13.10.2019 г. в
местоработата на въззиваемата – магазин “Пунто”, находящ се в град София,
пл.”Гарибалди”. Изложеното от свидетелите и декларираното по реда на чл. 9, ал.
3 ЗЗДН не е опровергано насрещно - чрез пълно и главно доказване от страна на
ответника Т., на когото е предоставена процесуална възможност за ангажиране на
доказателства по делото. Ето защо, и на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, за съда
доказаните факти са осъществили се факти, чието безпротиворечиво установяване
от страната, чиято е доказателствената тежест за това – молителката П.Т.,
обосновава извод за основателност на молбата за защита.
Осъщественото
от ответника В.Т. поведение на процесните дати напълно се субсумира под текста
на чл. 2 ЗЗДН, противно на изложеното във въззивната жалба. Домашното насилие
е акт, който е противоправен и
съзнателно осъществен, посредством който се нарушават основни права на
жертвата, поставяйки я в положение на страх и зависимост от извършителя, като
например – правото й на свободен избор на месторабота; на лечение; на телесна и
психическа неприкосновеност; на лична чест и достойнство; на финансова
независимост и пр. Поставянето на проследяващо устройство, дърпането за ръката,
изваждането на нож, посещението на работното място на молителката и използването
на заповеднически тон и заплахите безспорно съставляват не само морално укоримо
поведение, но и накърняват основни права на П.Т., което окачествява тези
действия на въззивника Т. като противоправни. Правото на личен живот и
свободата на придвижване могат да бъдат ограничавани единствено при наличие на
нормативно установени предпоставки и доказан законен интерес от това. В
процесния случай ответникът не е установил възникнало в негова полза правомощие
да следи местоположението на личния автомобил на въззиваемата - молителка Т..
Не е налице и законова разпоредба, която да извинява агресивното поведение на
въззивника, като конкретиката на случая сочи не просто за влошени отношения
между бивши съпрузи, както се поддържа от жалбоподателя, а за реално
осъществени актове на домашно насилие.
Не могат да се
споделят и съображенията за неправилност на съдебното решение поради допуснати
процесуални нарушения и в частност – че не е следвало от първата инстанция да
се кредитира като годно доказателствено средство декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Действително, чл. 13, ал. 3 ЗЗДН предвижда облекчен ред за доказване на
молбата за защита, в случай, че по делото не са ангажирани други
доказателствени средства. Когато такива са събрани в хода на съдебното дирене,
те могат само да допълват и установяват декларирания акт на домашно насилие,
както е и в конкретния случай. Индивидуализираните по дата, място, начин на
извършване и авторство действия на ответника, така, както са конкретно посочени в декларацията по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН, представена от въззиваемата П.Т., заедно с молбата й за защита, се
подкрепят от събраните гласни доказателствени средства, които възпроизвеждат
възприятия на свидетелите относно релевантните обстоятелства, предхождащи или
последващи актовете на домашно насилие. Следователно доказателствената
съвкупност по делото кореспондира изцяло с представената декларация и същата
правилно е ценена от първата инстанция като годно доказателствено средство.
По изложените
аргументи, и поради съвпадане изводите на въззивната и първата инстанция, първоинстанционното Решение в
обжалваните части е съобразено с всички ангажирани и относими към спора
доказателства, като е постановено в съответствие с материалния и процесуалния
закон. Предвид което обжалваният съдебен
акт е правилен и следва да бъде потвърден,
включително и в частите по разноските.
По разноските.
С оглед оставянето на въззивната жалба без уважение, и на основание чл. 77 ГПК, съобразно с чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, вр.
чл. 18, ал. 1, вр. чл. 16 ТДТКССГПК, въззивникът В.Л.Т. следва да бъде
осъден да заплати, по сметка на Софийския градски съд,
държавна такса по въззивната жалба в размер на 12.50
лева (дванадесет лева и петдесет стотинки).
На въззивника разноски за въззивната инстанция не
следва да бъдат присъждани, предвид неоснователността на въззивната му жалба.
При този изход
на делото на въззиваемата П.Т.Т., която е заявила претенция затова и при
представени доказателства (договор за правна защита и съдействие на л. 18 от
въззивното дело), съобразно с обжалваните части от Решението относно тази
молителка, се следват половината от разноските за процесуално представителство
в размер на 150.00 лева.
Така мотивиран, Софийският
градски съд, на основание чл. 17 ЗЗДН
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 295998 от 07.12.2019 г. постановено по гр. дело № 63367 по описа за 2019 г. на Софийския районен
съд, III Гражданско отделение, 158-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА В.Л.Т., ЕГН **********, да заплати, по сметка на
Софийския градски съд, държавна
такса в размер на 12.50 лева (дванадесет
лева и петдесет стотинки).
ОСЪЖДА В.Л.Т., ЕГН **********, да заплати на П.Т.Т., ЕГН **********, сумата
от 150.00 лева - разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ без уважение искането на В.Л.Т. за присъждане на разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.