РЕШЕНИЕ
№1374
гр. Пловдив, 13.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание
на втори ноември, през две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня П. и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Албена Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1464 по описа
на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК,
във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от М.Ж.М.
с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. Н.Д., против Областна
дирекция на МВР - Пловдив. С исковата молба, уточнена изрично по искане на
съдията-докладчик с две последващи молби от 02.07.2021 г. и от 15.07.2021 г., са
предявени по две искови претенции за имуществени и две за неимуществени вреди.
Претендира се осъждане на ответника да заплати на ищеца имуществени вреди,
произтичащи от отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление №
17-1030-006222 от 18.09.2017 г. на Началник група в Сектор „Пътна полиция“ при
ОД на МВР Пловдив в размер на 200 лева, съставляващи стойността на закупен нов
автомобил от ищеца в резултат от спиране от движение на автомобила му с
незаконосъобразния акт, както и в размер на 500 лева, съставляващи пропуснати
ползи от уговорени с клиенти хонорари по неосъществени участия на ищеца поради
невъзможност да ползва лекия си автомобил. Неимуществените вреди, които се
претендират като причинени от ответната страна са такива с основание
незаконосъобразни действия на полицейски служители при извършена проверка на
29.08.2017 г. и издаване на АУАН, които не са следвали законоустановения ред, а
са били съпроводени с разходки, думи и действия, възприети от ищеца М. като
намек за даване сума пари и отношение към него като към престъпник, което
породило у него неприятни емоции, стрес и унижение. Посочените вреди от
твърдени незаконосъобразни действия ищецът оценя на сумата от 100 лева. Отделно
от това се претендира и обезщетение за неимуществени вреди от 400 лева от
незаконосъобразното наказателно постановление, а именно за това, че ищецът се е
почувствал като престъпник, изпитал е притеснение от отказани оферти и да не
прояви несериозно отношение към клиентите си вследствие възпрепятстването му да
се яви на потвърдени резервации, засягане на честта, достойнството и доброто му
име. Уточнено е, че всички неимуществени вреди ищецът е търпял от съставянето
на АУАН на 29.08.2017 г. до постановяване на решение, с което наказателното
постановление е било отменено на 14.03.2018 г., тъй като едва тогава ищецът
получил вътрешен мир и спокойствие, че действително не е нарушил никакви норми
и правила, както му е било вменено при съставяне на АУАН. Моли се присъждане на
законна лихва върху всяко претендирано обезщетение, считано от датата на
съставяне на акта 29.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът,
редовно призован, се явява лично, а в първото заседание и с пълномощника си,
като поддържа исковата молба и моли претенциите му да бъдат уважени, като му се
присъдят и направените разноски по делото. В писмени бележки, изготвени от
пълномощника на ищеца адв.Д., същата сочи, че исковите претенции са доказани и
всички неблагоприятни имуществени и неимуществени последици за ищеца са
резултат от действията на органите на МВР, незаконосъобразно постановеното
наказателно постановление и последиците от него, които ищецът е търпял до
неговата отмяна в съда. Твърди се, че регистрационните табели на автомобила на ищеца
са били свалени незаконосъобразно, предвид невръчване на заповедта за това на
ищеца и преграждане възможността му да я обжалва.
Ответникът по иска ОД на МВР гр.
Пловдив е депозирал писмен отговор по исковата молба,
чрез юрисконсулт Пенкова, като се заявяват съображения за недопустимост и
алтернативно за неоснователност на исковите претенции. Същите се оспорват по
основание и размер, като се прави възражение за наличие на основанията по чл.5
от ЗОДОВ, както и че вредите не са причинени виновно. Претендират се разноски и
юрисконсултско възнаграждение, като се възразява за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за неоснователност и
недоказаност на исковите претенции, като моли същите да не се уважават поради
липса на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразното
наказателно постановление и твърдените вреди.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковите претенции са
допустими. С оглед на съдържанието на исковата молба и направените по
указанията на съдията-докладчик уточнения на същата се касае до няколко
съединени иска с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено
искане за присъждане от съда на обезщетения за имуществени, както и за
неимуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат, както от
незаконосъобразен акт, така и от незаконосъобразни действия на държавен орган
при изпълнение на административна дейност. В тази насока следва да се има
предвид, че съгласно Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19
май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното
постановление, като резултат от упражнената дейност по административно
наказване, представлява по естеството си правораздавателен акт, който не се
издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21 АПК, но, въпреки това, основният вид на дейността по налагане
на административно наказание и на извършените действия или бездействия във
връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1,
ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното ѝ поле да се
ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а
незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им
характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е
посочено и че за квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на
дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление
не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен
резултат от санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото
издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административно - наказателна компетентност, законово предоставена на
органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност. В случая исковите
претенции са основани именно на отменено наказателно постановление по
предвидения за това съдебен ред по ЗАНН, както и на твърдени незаконосъобразни
действия на полицейски органи, свързани с реализиране на
административно-наказателната отговорност, чието начало се поставя със
съставянето на АУАН.
Неоснователни са всички
възражения на ответника за недопустимост на исковите претенции, посочени в отговора
по исковата молба, доколкото същите се основават на съвсем различни факти и
обстоятелства, обуславящи различни искови претенции касаещи искане за
присъждане на разноски за адвокат в производство по обжалване на наказателно
постановление, твърдения за каквито претенции изобщо не се съдържат в исковата
молба.
Искът е предявен от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в
разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и
против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото
наказателно постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди да са
произтекли вреди за ищеца, е Началник група към Сектор ПП в Областна дирекция
на МВР - Пловдив. Също така се сочи, че незаконосъобразните действия, от които
на ищеца са причинени вреди са извършени от полицейските служители, проверили
ищеца и съставили АУАН, които са служители на същата Областна дирекция на МВР в
гр. Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради
което и правилно искът е насочен именно срещу нея.
По същество, само част от исковите
претенции са основателни и отчасти доказани.
От приетите и приложени по делото
писмени доказателства, както и разпита на свидетел в съдебно заседание, се
установява от фактическа страна, че ищецът М. се занимавал към 2017 г. с
артистична дейност- театър и анимация, като изнасял занимателни програми предимно пред деца, за
което бил наеман и за която дейност ползвал регистрирано дружество „Меджик М.“***.
Във връзка с артистичните му участия в различни населени места към 2017 г. ищецът
ползвал за придвижване и превозване на необходимия му реквизит собствен лек
автомобил „Рено19“ с рег. № ***. В първите часове на 29.08.2017 г. на ищецът
бил в автомобила си, като му била извършена проверка от служители на 06 РУ при
ОД МВР Пловдив, като след проверка на обстоятелството, че в автомобила на ищеца
на шофьорското място се намира лице, което не притежава СУМПС, бил извикан екип
на Сектор „Пътна полиция“ за вземане на отношение. На ищеца М., като собственик
на лекия автомобил „Рено“ с рег. № ***, бил ставен АУАН № 146022/29.08.2017 г.
за нарушение по чл.102, т.1, пр.3 от ЗДвП. При съставяне на АУАН от
полицейските служители били свалени регистрационните табели на автомобила, като
било иззето и свидетелството за регистрация на същия - част II. На същата дата била
издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
17-1030-001586 от Началник група в Сектор ПП при ОД МВР Пловдив, с която за
констатираното с посочения АУАН нарушение на основание чл.171, т.2А от ЗДвП
било заповядано прекратяване на регистрацията на ППС лек автомобил с рег. № ***
за срок от шест месеца, като в заповедта било изрично отбелязано, че е отнето
СРМПС, както и 2 бр. регистрационни табели ***. Заповедта за налагане на
принудителна административна мярка не била обжалвана от жалбоподателя, като
след изтичане срока на ПАМ регистрацията на автомобила била възстановена. Междувременно
ищецът М. подал възражение срещу АУАН, което не било уважено и на 18.09.2017
г., въз основа на АУАН от 29.08.2017 г. било издадено Наказателно постановление
№ 17-1030-006222 на Началник група в Сектор
ПП при ОД МВР Пловдив, с което за нарушение по чл.102 от ЗДвП на ищеца била
наложена глоба от 150 лева. Ищецът М. обжалвал наказателното постановление пред
РС Пловдив, където по жалбата било образувано АНД № 7732/2017 г., по което с
Решение № 460/14.03.2018 г. съдът отменил наказателното постановление, като
приел, че не са били доказани основни съставомерни факти на нарушението.
Решението на РС Пловдив не било обжалвано и влязло в законна сила на 04.04.2018
г.
Междувременно, предвид
прекратената регистрация на автомобила му, както и необходимостта от такъв за
изпълнение на артистичните му ангажименти, ищецът закупил с договор за
покупко-продажба от 06.09.2017 г. друг лек автомобил за сумата от 200 лева. Тъй
като имал заявено участие за изпълнение на програмата му пред деца на частно
парти в гр. Китен в края на месец август 2017 г., за което му били заплатени авансово 500 лева и
ищецът издал документ за получаването им, но фактически не разполагал с
автомобил за превозване на необходимия му реквизит до Китен, същият превъзложил
ангажимента на своята колега свидетелката Р. П., която също се занимавала с
анимация на деца. Последната посетила гр. Китен, за което ищецът М. ѝ
предоставил сумата от 500 лева. По-късно като компенсация относно това, че не е
отишъл на партито лично, ищецът М. направил безплатно представление за същите
деца в гр. Китен. На свидетелката П. ищецът споделил, че се е притеснил от
ситуацията с прекратената регистрация на автомобила и с наложеното му
административно наказание, както и че можело да го арестуват, че се е
почувствал като престъпник, а и тя самата възприела, че реално ищецът, като по-
чувствителен човек, изживявал случилото се и го приемал като посегателство срещу
личността му.
Така описаната фактическа
обстановка съдът намира за установена на базата на събраните по делото писмени
доказателства, както и свидетелските показания на разпитаната свидетелка П.,
които съдът кредитира като дадени добросъвестно, логични, последователни и
съответни на останалите доказателства по делото. Що се касае до дадените от
страна на ищеца обяснения, на които се позовава неговият пълномощник, то доколкото се касае до такива, които
съдържат изгодни за страната факти, те не могат да се разглеждат като
доказателствено средство, а съдържанието им ще съставлява предмет на доказване, поради което и съдът ги възприема като
един вид пояснение към исковата молба. Обясненията, дадени пред съда и не
съставляват по своята същност такива,
дадени в процедурата по чл.176 от ГПК, доколкото не се касае до обяснения,
направени в хипотезата на задължаване от съда на ищеца да отговори на конкретни
въпроси и съответно тези обяснения не могат да се ползват по начина, който е
указан в закона, а именно като доказателствено
средство и то срещу страната, от която те
изхождат, но не и в нейна полза, когато е налице хипотезата на чл.176, ал.3, респективно
когато се касае до признание на неизгоден за страната факт.
От правна страна, на база на
събраните доказателства, съдът намери следното: За да възникне правото на
обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко
кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда -
имуществена и/или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и
настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения
фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се
посочи, претенциите на ищеца са основани на незаконосъобразен акт - отменено
наказателно постановление, както и на незаконосъобразни действия на полицейски
служители, описани подробно от него в исковата му молба. Категорично, на първо
място, е установена по делото наличната
отмяна на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна
дейност, каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателното
постановление на Началник група в Сектор ПП при ОД МВР Пловдив, като
незаконосъобразен. В исковата молба се претендират два вида имуществени вреди,
които се твърди да са произтекли именно от въпросното наказателно постановление
и неговите последици, сочени като настъпилата невъзможност на ищеца да се
ползва от собствения си лек автомобил в резултат от твърдяното от ищеца спиране
от движение на автомобила с наказателното постановление. В тази насока е
формулирана исковата претенция за обезщетяване на направения разход за
закупуване на нов автомобил от 200 лева и пропуснатата полза в размер на 500
лева, съставляваща стойността на заплащането за нереализирало се предварително
заявено участие на ищеца на детско парти. Наказателното постановление е
правораздавателен по характера му акт, с който е била ангажирана административнонаказателната
отговорност на ищеца М., като му е било наложено административно наказание
глоба за нарушение по ЗДвП. Видно от доказателствата по делото е, че
действително от 29.08.2017 г. регистрацията на собствения на ищеца автомобил е
била временно прекратена за срок от шест месеца и това действително е било
пречка ищецът да може да се ползва от автомобила си по предназначение и причина
същият да не може да замине за гр. Китен на уговорено артистично участие, както
и причина да закупи нов автомобил. Временното прекратяване на регистрацията на
пътно превозно средство по чл.171, т.2а от ЗДвП обаче, което е предвидено за
случаите на нарушение по чл.102 от ЗДвП, е принудителна административна мярка,
която се прилага с
мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон
съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица и се налага чрез
отнемане на СРМПС и на регистрационния номер на автомобила, съгласно чл.172,
ал.2, вр. с ал.1 от ЗДвП. Според
разпоредбата на чл.172, ал.4 от ЗДвП, в редакцията ѝ относима към
описаните събития през 2017 г., в случаите по чл.171, т. 2, букви „в“, „и“,“к“, „л“, „м“, „н“ и т.2а свидетелството за регистрация на моторното превозно средство
се изземва със съставянето на акта за установяване на административното
нарушение на лицето, управлявало моторното превозно средство, а в случаите на чл.171, т.2а се изземват и табелите с
регистрационен номер.
Съгласно чл.172, ал.5 от ЗДвП заповедите за налагане на принудителна
административна мярка подлежат на обжалване по реда на АПК, а съгласно чл.172,
ал.6 от ЗДвП обжалването не спира изпълнението на приложената принудителна
административна мярка.
Видно от доказателствата по делото е, че
в конкретния случай именно с основание чл.171, т.2А от ЗДвП спрямо ищеца е била
издадена заповед за прилагане на принудителна административна мярка от дата
29.08.2017 г., чието законово предвидено предварително изпълнение е било осъществено
посредством фактическото отнемане на СРМПС и регистрационните табели на
автомобила на ищеца. Като изключение от общия принцип в административния процес за
суспензивен ефект на жалбата, със специалното правило на чл.172, ал.6 от ЗДвП е допуснато пряко по силата
на закона
предварително изпълнение на
индивидуалните административни актове – заповеди за прилагане на принудителна
административна мярка. Реално твърдените като настъпили за ищеца имуществени
вреди, свързани с описаната от него невъзможност да ползва собствения си
автомобил следва, ако се приеме, че са настъпили, да се счете, че са произтекли
като последица именно от издадената спрямо ищеца ЗППАМ, а не от издаденото
спрямо него незаконосъобразно наказателно постановление, защото с наказателното
постановление на същия е наложено административно наказание, като не е извършено разпореждане по отношение
възможността му да ползва автомобила си. Ищецът обаче не претендира вреди от ЗППАМ,
нито твърди същата да е незаконосъобразна, нито да е отменена по предвидения за
това ред, нито това се установява по делото, което иначе би било предпоставка за
евентуално уважаване на претенцията му. Както се каза, невъзможността да ползва
автомобила и всякакви произтичащи от това вреди се явяват пряка последица от реалното
изпълнение на въпросната принудителна административна мярка, която е била
наложена с посочената заповед, като ищецът
поради това и не доказва, че претендираните от него вреди са пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразното наказателно
постановление, респективно не се доказва наличието на причинна връзка между отмененото наказателно постановление и претендираните имуществени вреди. По делото, както се каза, липсват както твърдения, така и
доказателства въпросната
заповед за прилагане на ПАМ да е била обжалвана, съответно - отменена. Не е било заявено
от ищеца оспорване на заповедта по реда на чл.204, ал.2 от АПК, нито се
навеждат обстоятелства, които да са основание за разглеждане
законосъобразността ѝ по реда на чл.204, ал.3 от АПК в настоящото
производство. В тази насока е и
съдебната практика на ВАС, обективирана напр. в Решение № 7229/2021 г. по адм.
дело № 3462/21 г. и Решение № 7466/2021 г. по адм. дело № 2587/2021 г. Освен
това, следва да се има предвид, че
двете производства – административното по чл.171 – 172 от ЗДвП, вр. с чл.22 от ЗАНН за прилагане на принудителна административна
мярка, както и административнонаказателното такова
по ЗДвП, вр. с чл.36 и следв. от ЗАНН, насочено към ангажиране на административнонаказателната
отговорност за извършено нарушение по специалния закон, макар и провеждани от един и същ административен
орган, са различни по своя правен характер, процедура и последствия и са
напълно самостоятелни – без никое от тях да е преюдициално спрямо другото.
Общият им правопораждащ факт – извършено административно нарушение по ЗДвП и
това, че срокът на действие на ЗПАМ е обвързан в определени хипотези с датата
на влизане в сила на наказателното
постановление, не означава идентичност на правните им
последици, нито дава възможност някои от тях да бъдат преодоляни чрез оспорване
и отмяна на акта, породил другия вид последици, при това с
обратна сила. В тази насока и
наличието на отменено наказателно постановление като незаконосъобразно не води
автоматично до признаване за незаконосъобразна и на заповедта за налагане на
принудителна административна мярка, независимо, че тя е издадена и реално
изпълнена със същия АУАН, тъй като тя подлежи на отделно оспорване и единствено
нейната отмяна като незаконосъобразна, както се каза, би била основание за
уважаване конкретната претенция на ищеца. В случая, както се каза вече, липсва пряка
причинно-следствена връзка между отмененото наказателно постановление и
твърдените като настъпили за ищеца имуществени вреди, което е основание за
отхвърляне на исковите претенции за имуществени вреди от 200 лева и от 500 лева
като неоснователни, заедно с акцесорните такива за присъждане на законна лихва
върху претендираното обезщетение, без да се обсъжда изобщо въпросът относно
това доказано ли е действителното настъпване на такива вреди в какъв размер.
На второ място, по отношение на претенциите за неимуществени вреди,
формулирани като такива, произтекли от една страна от отмененото наказателно
постановление, а от друга - от незаконосъобразни действия на полицейски
служители от ОД на МВР Пловдив, съдът намира, че само едната от посочените
претенции се явява основателна. В исковата молба и допълнително уточняващите я
такива е формулирано искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
от 100 лева, за които се твърди да са причинени от незаконосъобразни действия
на служителите на полицията при осъществената проверка на ищеца на 29.08.2017
г. Като такива ищецът е визирал описано в исковата му молба поведение на
полицейските служители, които са му извършили проверка на път за полицейското
управление, където е следвало ищецът да се яви, включващо спиране и задаване на
въпрос от единият от служителите относно това дали ищецът има нещо против
случилото се, което М. твърди да е преценил като намек да предостави сума пари
на полицая и от която ситуация се почувствал унизен. В уточняващата молба
ищецът е конкретизирал, че като незаконосъобразни определя действията при
проверката и съставянето на АУАН, които не са следвали законоустановения ред, а
са били съпроводени с разходки, думи и действия, възприети като намек ищецът да
даде сума пари и отношение като към престъпник, което породило у него неприятни
емоции, стрес, притеснение и унижение, предвид знанието му, че не е извършил
нарушение. Съдът намира, че посочените от ищеца твърдения останаха недоказани
по делото, като същият не се е справил с доказателствената тежест да установи
твърдените от него факти за описаните събития, които сочи да са съставлявали
израз на незаконосъобразни действия на длъжностни лица - полицейски служители
при изпълнение на административната им дейност по осъществяване на проверка за
извършено нарушение по ЗДвП и съставяне на АУАН. В тази насока нито едно от
събраните по делото доказателства не съставлява доказателствен източник за
описаните от ищеца факти и обстоятелства, като това се отнася и до
свидетелските показания свидетелката Р.П., която не е заявявала подобни
обстоятелства да са ѝ ставали известни. Видно е, че данни за такива не се
съдържат и в писмените доказателства, приети по делото, включващи и писмено възражение
на ищеца срещу съставения му АУАН, в което не са изнесени данни относно
описаното поведение, навеждащо според ищеца на данни за престъпление по чл.301
от НК. Не се установява по делото, а и това не е било установено и от съда, който
е отменил наказателното постановление, при издаването на АУАН да не е била
спазена разписаната в ЗАНН процедура, като липсват доказателства
актосъставителят да се е отклонил от установения в закона ред за съставяне на АУАН, в която връзка съдът се съобразява и със съдържанието
на преписката, изпратена от Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив. Фактът,
че на ищеца е било разпоредено да се яви в районното управление на МВР не съставлява
незаконосъобразно действие, доколкото сред правомощията на полицейските органи
по чл.57, ал.1 от ЗМВР се съдържа и това да призовават лица в служебните
помещения, когато това е необходимо за изпълнение на функциите им, включително
и да издават устни разпореждания към гражданите. Не се установяват от
доказателствата по делото данни за осъществено нарушаване от страна на
полицейските органи на правилото по чл.107 от ЗМВР при изпълнение на своите правомощия да не унижават честта и достойнството на гражданите и
да зачитат техните права и законни интереси. Както се каза, твърдението за обективирано от страна на полицейските
служители с конкретни фактически действия, включващи и употреба на конкретна
реплика поведение, което да е незаконосъобразно, не се доказват от събраните по
делото доказателства. Отделно от това, за да е налице основание за обезщетяване
на вреди от незаконосъобразно действие, осъществено при изпълнение на
административна дейност, следва въпросното действие пряко да е в нарушение на
конкретна законова разпоредба, разписваща права и задължения на
администрацията, като същото следва да е и реално осъществено в обективната
действителност, а не за съдържанието му да се съди от субективните възприятия
на ищеца. В тази насока и описаната субективна увереност на ищеца, който е
посочил, че като разсъдил за ситуацията преценил, че на практика е налице поискан
от длъжностно лице подкуп, следва да бъде основана на конкретни и обективни
факти, доказателства за наличието на каквито не се ангажираха в съдебно
заседание. Затова и дори и да се приеме,
че ищецът действително е бил запитан от полицейския орган дали има нещо против
случилото се, то доколкото подобна реплика би могла да се тълкува и в различен
смисъл, а именно дали същият има възражения срещу констатациите на полицейските
органи, или възражения срещу извършените от тях действия, или дадените му от
тях разпореждания, сама по себе си тя не води до еднозначен извод за
осъществяване на описаното неправомерно въздействие върху ищеца. Поради това и
според съда неоснователна и недоказана е претенцията на ищеца за обезщетяване
на неимуществени вреди от описаните от негова страна незаконосъобразни
действия, каквито не се установяват по делото.
Що се касае до искането за обезщетяване на причинени на ищеца неимуществени
вреди от незаконосъобразно издаденото спрямо него наказателно постановление, то
същите се претендират да са в размер на 400 лева и да са се изразили в това, че ищецът се е почувствал като престъпник, изпитал е
притеснение от отказани оферти и да не прояви несериозно отношение към
клиентите си вследствие възпрепятстването му да се яви на потвърдени
резервации, засегнати са били честта, достойнството и доброто му име, като
ищецът е търпял посочените вреди от съставянето на АУАН на 29.08.2017 г. до
постановяване на решение, с което наказателното постановление е било отменено
на 14.03.2018 г. като едва тогава ищецът получил вътрешен мир и спокойствие, че
действително не е нарушил никакви норми и правила, както му е било вменено при
съставяне на АУАН. Съдът намира, че посочената претенция е отчасти
основателна и доказана. Както се каза и по-горе неимуществените вреди, които са
свързани с невъзможността на ищеца да ползва автомобила си, а оттам и
посоченото като вреда изпитано притеснение от отказани оферти и че ищецът така
ще прояви несериозно отношение към клиентите си, биха били в причинна връзка не
със самото наказателно постановление, а с издадената заповед за ПАМ, поради
което и в тази ѝ част претенцията е неоснователна. Според съда обаче,
основателно е искането за осъждане на ответника да обезщети ищеца за
претърпените от него неимуществени вреди, причинени му от издаденото спрямо
него незаконосъобразно наказателно постановление и изразили се в изпитаното
чувство, че е престъпник, както и на накърняване на достойнството, честта и
доброто му име поради незаконосъобразното ангажиране на административнонаказателната
му отговорност, без същият да е извършил административно нарушение. В тази
насока, както се каза, категорично е установена отмяната на наказателното
постановление като незаконосъобразно, при това именно поради недоказаност на
административното нарушение, което е било вменено на ищеца. От показанията на свидетелката П. се установява, че същата е
възприела ищецът притеснен поради наложеното му наказание, като трикратно
свидетелката е посочила и че от поведението на М. и споделеното ѝ по
случая от него, тя е разбрала, че той се е почувствал като престъпник.
Свидетелката е обяснила пред съда, че понеже ищецът е съвестен, възпитан и
добронамерен гражданин, той е изживявал реално случая и го е приел като
посегателство върху личността му. В тази насока и съдът намира, че е установено
действителното причиняване на описаните от ищеца неимуществени вреди, свързани
с накърняване на доброто му име и достойнството му, доколкото спрямо него е
било проведено незаконосъобразно административнонаказателно производство и му е
било наложено административно наказание с отмененото наказателно постановление,
което е било признато от съда като незаконосъобразно именно предвид липсата на
доказателства относно извършването на административното нарушение, вменено на
ищеца. Съдът намира, че макар и спрямо ищеца да не е водено наказателно, а
административнонаказателно производство и спрямо него да са били предприети
мерки като към нарушител, а не като към извършител на престъпление, то описаното
от него неудоволствено състояние и усещане, че все едно е престъпник, се явяват
закономерна последица от отменения като незаконосъобразен акт. Същото се отнася
и до усещането на ищеца за претърпяно унижение и накърняване на доброто му име
и достойнство, доколкото, както става ясно и от показанията на свидетелката,
ищецът, който е по-чувствителна натура, е бил с убеждението, че не е извършил
нарушение, но въпреки това е понесъл последиците на едно
административнонаказателно производство, което за него е било несправедливо. Поради
това и съдът намира, че така установените неимуществени вреди са пряка
последица от незаконосъобразния акт – отмененото наказателно постановление.
Както е известно от теорията и съдебната практика вредите следва да са и
непосредствени, тоест да са настъпили на място и по време, което следва
противоправния резултат. В тази насока, формално погледнато, би следвало на
оценка да се поставят само тези неимуществени вреди, които са настъпили
непосредствено от и след самото издаване на наказателното постановление, а
именно, считано от 18.09.2017 г. – датата на издаване на наказателното
постановление. Ищецът сочи обаче, че е търпял описаните негативни
психологически изживявания още от момента на съставянето на АУАН, въз основа на
който е издадено наказателното постановление, доколкото с този акт на практика
му е вменено извършването на нарушение, което същият е бил убеден, че не е
извършил. Ясно е и това е прието и в трайната съдебна практика по въпроса, че
АУАН не съставлява административен акт по смисъла на чл.21 от АПК и същият не може да се оспорва по реда
на чл.145 и сл. от АПК пред административния съд по отношение на
неговата законосъобразност. АУАН е част /подготвителна дейност/ в производството по налагане на административни наказания, регламентирано
от ЗАНН, като съгласно чл.36 от ЗАНН съставянето на акта е правно действие, с което се образува
административнонаказателното производство. Затова и същият не подлежи на самостоятелен
контрол за законосъобразност и отмяна, а защитата срещу него се реализира чрез писмени възражения, като контролът за законосъобразност на акта се осъществява при обжалването на
наказателното постановление. Затова и се
приема, че самостоятелен иск за вреди, произтичащи от акт за установяване на
административно нарушение е недопустим, защото липсва процесуалната
предпоставка по чл.204, ал.1 от АПК. В тази насока са напр. Определение № 11788/2021
г. по адм. дело № 11211/2021 г., Решение № 6355/21 г. по адм. дело № 11497/2020
г., Решение № 2077/2022 г. по адм. дело № 7932/2021 г. на ВАС. Същевременно
обаче, приема се също последователно и трайно в съдебната практика и че понеже
АУАН именно съставлява част от процедурата по реализиране на
административнонаказателна отговорност, то отмяната на наказателното постановление,
с което е приключило това производство, като незаконосъобразно, води на извод
за незаконосъобразност на действията по издаване на АУАН, сиреч незаконосъобразност
и на самия акт за установяване на нарушението и поради това и вредите,
настъпили от административната дейност по неговото издаване на практика се
приемат като такива, които подлежат на обезщетяване при предявен иск за вреди
от незаконосъобразното наказателно постановление, издадено въз основа на този
акт, независимо, че те практически са настъпили в самия процеса на издаването
му и преди фактическото издаване на наказателното постановление. В този смисъл
са решение № 9429/2018 г. по адм. дело № 7049/2017 г., Решение № 13635/2019 г. по адм. дело № 1137/2018 г.,
Решение № 1324/2022г. по адм. дело № 17926/2021 г., всички на ВАС. Ето защо и
съдът намира, че периодът, в който ищецът твърди да е търпял посочените
неимуществени вреди действително следва да се приеме като такъв с начало датата
на издаване на АУАН - 29.08.2017 г. и край датата на постановяване на съдебното
решение, с което незаконосъобразното наказателно постановление е било отменено
от съда /14.03.2018 г./ и поради което ищецът е бил освободен от
неблагоприятните психологически изживявания, присъствали в живота му до
признаване на постановлението за незаконосъобразно. Отчитайки този период от
време от малко над шест месеца, както и възрастта на ищеца и данните относно
личността на ищеца, почерпени от представените писмени доказателства,
свидетелските показания, включително, извлечени и от приложената справка за
нарушител/водач, от която е видно, че преди случая ищецът не е бил наказван по
административен ред за нарушения по ЗДвП, съдът намира, че интензитетът на
претърпените от него неимуществени вреди съответства на претендирания размер на
обезщетението от 400 лева. Тази оценка на щетите се явява и съответна на
принципа за определяне на неимуществените вреди по справедливост, съобразно с
приложението на чл.52 от ЗЗД по препращането на §1 от ЗР на ЗОДОВ.
При това положение и съдът
намира, че следва да присъди обезщетение за описаните по-горе като действително
установени неимуществени вреди от незаконосъобразното наказателно постановление
в размер именно на претендираните 400 лева, който размер се явява доказан и съответен
на вида и характера на причинените на ищеца емоционални страдания.
Съдът счита за напълно
неоснователни възраженията на ответника, изложени в отговора по исковата молба
относно това, че в случая не се установявало виновно поведение на длъжностни
лица, доколкото изобщо не е част от фактическия
състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ установяване на виновно причиняване на
щетите за реализиране отговорността на държавата. В тази връзка съдът
съобразява и съдържанието на изричната разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.
Не
се установява от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на
присъденото обезщетение. Следва да се има предвид тук, че е без значение причината,
поради която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав
за възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е
установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е
издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията
за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като
незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по
вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане, което принципно следва съдбата на основното, за
присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се присъди. Според
т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК обаче, при незаконни актове на администрацията,
началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая
се претендира законна лихва от 29.08.2017 г., от когато реално ищецът е търпял
неимуществените вреди, но съдът е обвързан със задължителната сила на
посоченото тълкувателно решение, поради което и ще следва законната лихва върху
сумата от 400 лева да се присъди, считано от датата на влизане в сила на
решението, с което е отменено наказателното постановление – 04.04.2018 г., до
окончателното изплащане на размера на обезщетението.
С оглед изхода на делото, на основание чл.10,
ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото
производство разноски в размер на 10 лева държавна такса, внесена за образуване
на настоящото дело, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с
уважената част от исковите претенции. По възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие, който се
съдържа в кориците на делото, следва да се посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за
присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част по смисъла на
чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно
чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по
административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при
интерес от 1000 лв. до 5000 лева - 300
лв. плюс 7 %
за горницата над 1000 лв. Минималният размер на
адвокатските възнаграждения, както се посочи, е нормативно определен само като
долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за
оказаната от тях правна помощ. В конкретния случай, оказаната от адвокат Д. по
настоящото дело правна помощ се изразява в изготвяне и депозиране на исковата
молба, както и изпълнение на указанията по оставянето ѝ без движение,
участие в едно от съдебните заседания, в което е разпитван свидетел, както и
представяне на писмени бележки. Поради това и в процесния случай уговореният и
видно от приложения платежен документ заплатен действително от ищеца размер на
адвокатското възнаграждение, не е несъразмерен или несъответстващ на критериите
по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен като прекомерен, като се има
предвид вида и характера на производството и проведените по него процесуални
действия. Затова и без да бъде намаляван, този размер на възнаграждението ще
следва да се вземе предвид при определяне на присъжданото с настоящото решение
възнаграждение за един адвокат, съразмерно на уважената част от исковите
претенции, което изчислено така на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ възлиза на
167 лева.
На
основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и предвид направеното изрично искане в отговора
по исковата молба, на ответника се дължи възнаграждение за юрисконсулт,
определено съразмерно с отхвърлената част на исковите претенции, което,
съобразно с приложимата норма на чл.24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, вр. с чл.37 от Закона за правната помощ, така изчислено по съразмерност
възлиза на 67 лева.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на М.Ж.М. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в периода от 29.08.2017
г. до 14.03.2018 г. в резултат на незаконосъобразно издаденото против него
Наказателно постановление № 17-1030-006222 от 18.09.2017 г. на Началник група
в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 04.04.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като
отхвърля акцесорната претенция относно законната лихва за периода от 29.08.2017
г. до 03.04.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М.Ж.М. с ЕГН ********** ***
против Областна дирекция на МВР Пловдив иск за обезщетение за неимуществени вреди от 100 лева,
причинени в резултат от незаконосъобразни действия на полицейски органи от
посочената Дирекция, като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от М.Ж.М. с ЕГН ********** ***
против Областна дирекция на МВР Пловдив искове за обезщетение за имуществени вреди от 200 лева,
съставляващи стойност на новозакупен автомобил, както имуществени щети от 500 лева, съставляващи пропуснати ползи в
резултат от незаконосъобразно наказателно постановление, като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на М.Ж.М. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 10, 00 лв. /десет лева/,
представляваща направените от него по настоящото дело разноски за държавна
такса, както и сумата от 167 лв. / сто
шестдесет и седем лева/, съставляваща размер на адвокатско възнаграждение
за един адвокат, съразмерно с уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА М.Ж.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на ОД на МВР - Пловдив ул.“Княз
Богориди“ № 7, сумата от 67 лв.
/шестдесет и седем лева/, съставляваща размер на юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: