Р Е Ш Е Н И Е
град София, 16.12.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №2005 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №127774 от 30.05.2019г., постановено по
гр.д.№77532/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, е признато за
установено, че И.Ц.Б. дължи на "Т.С." ЕАД на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 503.52
лв., главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода до м.04.2017г. за аб.№177007, ведно със
законна лихва от 27.07.2018г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 93.03 лв. за периода от 27.07.2015г. до 10.07.2018г., както и сумата от 26.84 лв.,
представляваща сума за разпределение на топлинна енергия за периода до м.04.2017г. и сумата от 4.30 лв., законна лихва за забава за периода от 16.09.2015г. до
10.07.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410
от ГПК от 03.08.2018г. по гр.д. №49468/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, като е отхвърлен иска по чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ за разликата над 503.52 лв. до
пълния предявен
размер от 1150.05 лв. и за
периода от м.05.2014г. до 26.07.2015г., иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД за разликата над 93.03 лв. до пълния предявен размер от 276.60 лв. като неоснователни. С решението е осъден И.Ц.Б. да
заплати на "Т.С." ЕАД сумата 50.03 лв., съдебни разноски, направени в исковото производство, както и сумата 34.08 лв., съдебни разноски, направени в заповедното производство.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - "Т.С."
ЕАД, с която се обжалва решение №127774 от 30.05.2019г., постановено по гр.д.№77532/2018г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове
срещу И.Ц.Б. с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.86, ал.1 ЗЗД; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Твърди се, че неправилно СРС е приел, че вземанията срещу ответника за главница
и мораторна лихва за част от исковия период са погасени по давност, без да
отчете факта, че в случая се претендират част от вземания за периода 01.05.2014г.
– 30.04.2015г. по издадена обща фактура на 31.07.2015г. и съответно вземанията
по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2015г., от
която дата започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване в
съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 27.07.2018г.
не е изтекла. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да уважи изцяло предявените искове срещу ответника за главница и
обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на
процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК в случай, че въззиваемата страна претендира разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - И.Ц.Б., чрез адв.В.П. депозира писмен отговор,
в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от
ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при
правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със събраните по
делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по
реда на чл.38 от ЗА.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу И.Ц.Б. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба от ищеца съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта,
в която са отхвърлени предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Постановеното първоинстанционно
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу ответника
установителни
искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като необжалвано е
влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №49468/2018г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 85 състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 27.07.2018г. и е
постановена на 03.08.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу И.Ц.Б. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - И.Ц.Б. възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и
допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за исковите суми е
постъпило в срока по чл.414, ал.2 ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени
императивни материалноправни норми, то е
правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид
разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по
следните съображения:
С оглед въведения с въззивната
жалба предмет на въззивна проверка, спорни пред настоящата инстанция са само
въпросите погасени ли са по давност част от вземанията на ищеца за главница, съответно част от претендираните лихви за забава.
Съгласно ТР№3/18.05.2012г. по тълк.д. №3/2011г.
ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания
по смисъла на чл.111, б.„в”, пр.3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна
погасителна давност. Задълженията на потребителите за плащане стойността на
доставената топлинна енергия са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
Според чл.116, б.„б” ЗЗД давността се
прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за
съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл.415, ал.4 /преди ал.1/ ГПК. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността почва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал.2 ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало.
В случая ищецът е подал
заявлението по чл.410 ГПК на 27.07.2018г., а исковете са предявени в
законовия срок, поради което считано от 27.07.2018г. давността е прекъсната и е
спряла да тече – чл.115, ал.1, б.„ж” ЗЗД.
В
случая относно процесният период, за който искът е отхвърлен - м.05.2014г. до 26.07.2015г. вкл., са приложими Общи условия /ОУ/, одобрени с Решение
№ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г.. Съгласно чл.33, ал.1 от ОУ за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, в сила от 12.03.2014г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. В чл.32, ал.2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал.1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на
продавача. Според чл.33, ал.4 продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са
заплатени в срока по ал.2.
Въззивният съд счита, че по своята правна същност ежемесечното
публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно се налага извода, че за задълженията, възникнали при действието
на ОУ от 2014г., давността започва да тече от датата на възникването им - чл.114, ал.2 ЗЗД.
В случая настоящият
състав счита за неоснователен поддържаният във въззивната жалба довод, че
претендираните от ищеца вземанията за главница за отоплителен сезон м.05.2014г. до м.04.2015г. не са погасени по давност, тъй като тези
вземания са обективирани в издадена от ищеца на основание чл.32, ал.2 от ОУ от 2014г. обща
фактура от 31.07.2015г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015г.. Издаването на общата фактура не променя падежа
на месечните задължения за съответния отчетен период. Общата фактура обективира
месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът
на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава
същият, посочен в чл.33, ал.1 ОУ от 2014г. - в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
По горните аргументи настоящият
състав счита, че задълженията
за периода от м.05.2014г. до м.05.2015г. вкл. са погасени по давност –
за последния месец от посочения период задължението е станало изискуемо на 01.07.2015г. (датата, на която
задължението за изтеклия на предходния ден отчетен период е възникнало), като
тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК - 27.07.2018г.. По тези
аргументи противно на поддържаното във въззивната жалба въззивният съд
счита, че правилно първоинстанционният съд е приложил
института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно процесните
вземания, предвид на което е отхвърлен предявения
срещу ответника иск за главница
- стойност на незаплатена топлинна
енергия доставена в процесния топлоснабден имот, за периода от м.05.2014г. до 26.07.2015г. вкл.,
отразена в обща фактура от 31.07.2015г., като неоснователен, тъй като е погасен
по давност.
Въззивната жалба срещу
решението в частта, в която е частично
отхвърлен предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия, е бланкетна – в нея не са наведени
никакви доводи за неправилност на изводите на районния съд, обусловили частично
отхвърляне на иска за лихва за забава. При постановяване на първоинстанционното решение в тази част не са нарушени
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.269 ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността му, а следва да го
потвърди в тази част на основание
чл.271, ал.1 и чл.272 ГПК.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането
на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция право на
разноски има въззиваемата страна - ответник. Налице са
предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза
на процесуалния представител на ответника при условията на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата в размер на сумата от 300 лв., съгласно чл.9 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция след изменение на ДВ, бр.28/2014г./. На основание чл.81 и чл.273 във
вр. с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да заплати на адвокат В.Л.П., за оказана безплатна
правна помощ на ответника пред въззивната инстанция по подадената въззивна
жалба сумата от 300.00
лв., разноски пред СГС за адвокатско възнаграждение. По делото няма данни за
реално сторени други разноски от въззиваемата страна – ответник пред въззивната
инстанция, поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №127774 от 30.05.2019г., постановено по
гр.д.№77532/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в обжалваните
части.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; да
заплати на адвокат В.Л.П. от САК, с адрес ***; на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА сумата от 300.00
лв. /триста лева/, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ответника пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./