№ 1338
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100509940 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 6433/14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 70879/2021 г. по описа на
СРС, ГО, 32 състав, е признато за установено по предявения от „Г.К.“ ООД срещу С. С. И.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че С. С. И. дължи на „Г.К.“
ООД сумата в размер на 700 лева – регресно вземане за платена главница по договор за
потребителски кредит от 05.04.2018 г., ведно със законната лихва от 14.07.2020 г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 29126/2020 г. по описа на СРС, 32 състав. С посоченото решение са отхвърлени
предявените от „Г.К.“ ООД срещу С. С. И. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 432 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, за установяване на задължения за следните
суми, платени от ищеца в качеството му на поръчител на ответницата, а именно: 283,89
лева – договорна лихва за периода 05.04.2018 г. – 05.04.2019 г., 159,44 лева – обезщетение
за забава за периода 06.04.2019 г. – 03.07.2020 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата С. С. И. е осъдена да заплати на ищеца
„Г.К.“ ООД сумата в размер на 244,01 лева – разноски в исковото и в заповедното
производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът „Г.К.“ ООД е осъден да заплати на
ответницата С. С. И. сумата в размер на 233,20 лева – разноски в исковото производство.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният иск, е
депозирана въззивна жалба от ответницата С. С. И., чрез адвокат Й. П.. В жалбата се излагат
съображения за неправилност на решението в обжалваната част поради постановяването му
при нарушения на материалния закон и необоснованост. Въззивницата сочи, че в
разглеждания случай съгласно уговореното между страните и Общите условия на
дружеството – кредитодател по отношение на задълженията по договора за потребителски
1
кредит от 05.04.2018 г. е настъпила автоматична предсрочна изискуемост, за чието
настъпване потребителят не е бил надлежно уведомен. Дори да се счете, че изискуемостта
на вземанията е настъпила след падежа на последната погасителна вноска, то за нейното
настъпване кредитодателят отново е бил длъжен да уведоми потребителя преди да потърси
изпълнение от ищеца – поръчител и преди да предприеме съдебни действия спрямо
длъжника. Бланкетно се сочи наличие на нарушения на ЗЗП при сключването на процесния
договор за потребителски кредит. При тези аргументи се моли за отмяна на решението на
СРС в обжалваната част и за постановяване на друго решение, с което предявеният иск да се
отхвърли. Претендират се разноски на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Г.К.“ ООД,
чрез адвокат И. И., е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, в който се излагат
аргументи за неоснователност на заявените в нея доводи за неправилност на решението в
обжалваната му част. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които
исковете са отхвърлени.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 05.04.2018 г. между „Ф.И К.“ ООД –кредитодател, и С. С. И. –
кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит № 000-КН-
45341943/05042018, по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), неразделна част от който били Приложение № 1 към него, съдържащо
погасителен план, стандартен европейски формуляр и Общите условия. По силата на
сключения договор кредиторът се бил задължил да предостави на кредитополучателя сумата
в размер на 700 лева, а кредитополучателят – да я върне на 12 месечни погасителни вноски,
всяка от които в размер на 71,88 лева, с падеж на първата вноска – 05.05.2018 г., и падеж на
последната – 05.04.2019 г. При сключване на договора кредитополучателят бил избрал да
обезпечи задълженията си по него посредством поръчителство от трето одобрено от
кредитодателя лице – ищеца „Г.К.“ ООД. Договорът с ищеца за предоставяне на
поръчителство бил сключен на 05.04.2018 г. – отново по реда на чл. 6 ЗПФУР. По силата на
този договор поръчителят се бил съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя за
изпълнението на всички негови задължения по договора за потребителски кредит и за
последиците от неизпълнението им, срещу което от своя страна кредитополучателят се бил
задължил да му заплати възнаграждение в общ размер на сумата от 750 лева. Усвояването на
сумата по кредита от страна на кредитополучателя се удостоверявало с представено по
делото заверено копие на разписка за извършено плащане чрез системата на „Изипей“ АД.
Кредитополучателят не бил извършил нито едно плащане по договорите за кредит и
поръчителство. Поради това на 29.05.2020 г. кредитодателят бил отправил искане до ищеца,
в качеството на поръчител, за плащане на неизплатената главница по процесния договор за
кредит в размер на 700 лева, ведно с договорната лихва за периода 05.04.2018 г. – 05.04.2019
г. и законната лихва в размер на 159,44 лева, дължима за периода 06.04.2019 г. – 03.07.2020
г. Видно от приложено към исковата молба платежно нареждане от 24.06.2020 г. било, че
„Г.К.“ ООД е погасил всички задължения на ответницата по договора за потребителски
кредит. За тези вземания, както и за дължимото възнаграждение по договора за
поръчителство в размер на 750 лева, ищецът се бил снабдил със заповед за изпълнение по
2
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29126/2020 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, срещу която в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК било депозирано възражение, поради което дружеството е
входирало искова молба за установяване на вземанията си по заповедта. При изложените
аргументи се моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на длъжника съществуването на посочените вземания.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответницата С. С. И., чрез адвокат Й. П.. Оспорва предявените искове по
основание. Поддържа, че ответницата не е била уведомена за настъпилата автоматична
предсрочна изискуемост на задълженията по договора за потребителски кредит. Навежда
аргументи за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. Моли за
постановяване на съдебно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени.
От приложеното към настоящото дело ч. гр. д. № 29126/2020 г. по описа на СРС, ГО,
32 състав, се установява, че на 07.07.2020 г. „Г.К.“ ООД е депозирал пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С. С. И. за следните суми: 1./700
лева – главница по Договор за потребителски кредит № 000-КН-45341943/05042018,
сключен на 05.04.2018 г. между длъжника и „Ф.И К.“ ООД, която е била погасена от
заявителя на 24.06.2020 г., като поръчител на длъжника; 2./ 750 лева – възнаграждение по
Договор за предоставяне на поръчителство, сключен между страните на 05.04.2018 г.; 3./
283,89 лева – договорна лихва върху главницата по договора за кредит, дължима за периода
05.04.2018 г. – 05.04.2019 г.; 4./ 159,44 лева – обезщетение за забава върху главницата по
договора за кредит, за периода от 06.04.2018 г. до 03.07.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното погасяване.
В т. 12 от заявлението "Обстоятелства, от които произтича вземането" са заявени същите
обстоятелства, като посочените в обстоятелствената част на исковата молба.
С разпореждане № 20198640, влязло в сила на 16.10.2021 г., заповедният съд е
отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.07.2020 г.
досежно сумата от 750 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,
ведно със законната лихва от 07.07.2020 г. до окончателното изплащане.
С разпореждане от 15.09.2020 г. заповедният съд е постановил издаване на заповед за
изпълнение за следните суми: 1./ 700 лева – регресно вземане за платена главница по
договор за потребителски кредит от 05.04.2018 г. ведно със законната лихва от 07.07.2020 г.
до изплащане на вземането; 2./ 283,89 лева – договорна лихва върху главницата по договора
за кредит, дължима за периода 05.04.2018 г. – 05.04.2019 г.; 3./ 159,44 лева – обезщетение за
забава върху главницата по договора за кредит, за периода 06.04.2018 г. – 03.07.2020 г., като
е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в общ размер на
397,87 лева, от които 37,87 лева – държавна такса, и 360 лева – адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземанията по нея.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
С доклада по делото районният съд е отделил като безспорни между страните
следните обстоятелства, които с оглед процесуалното поведение на страните и доводите,
наведени във въззивната жалба, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд
намира за безспорни на етапа на въззивното производство: 1./ на 05.04.2018 г. е бил сключен
договор за потребителски кредит от разстояние между „Ф.И К.“ ООД – кредитодател, и С.
С. И. – кредитополучател, по силата на който кредитодателят се задължил да предостави на
кредитополучателя потребителски кредит в размер на 700 лева, при уговорени
възнаградителна лихва за целия период на договора 162,59 лева и ГПР от 49,02 %; 2./
съгласно постигнатите между страните договорености сумата по кредита следвало да бъде
върната от кредитополучателя в срок от 12 месеца от сключване на договора; 3./ за
3
обезпечаване на задълженията по него бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство между „Г.К.“ ООД и С. С. И., по силата на който ищецът, в качеството на
поръчител, се задължил да отговаря солидарно с ответницата за задълженията по договора
за кредит; 4./ кредитополучателят не изпълнил задължението си да върне сумата по кредита,
като срокът за погасяване на задълженията по него изтекъл на 05.04.2019 г.; 5./ след
отправена покана от кредитодателя, ищецът изпълнил задълженията по договора за кредит,
като платил на кредитодателя исковите суми. Не е спорно по делото и обстоятелството, че
дружеството – кредитодател е предало на ответницата сумата по договора за кредит в
размер на 700 лева.
Видно от представения в заверено копие договор за потребителски кредит № 000-КН-
45341943/05042018 страните по него са постигнали съгласие, че ответницата следва да върне
сумата по кредита, ведно с договорна лихва, при определен лихвен процент от 40 % и
годишен процент на разходите (ГПР) от 49.02 %, за срок от 12 месеца – на равни месечни
вноски, всяка от които в общ размер на 71,88 лева, включваща главница и договорна лихва
съобразно погасителен план – Приложение № 1, неразделна част от договора. Съгласно чл. 4
(1) от договора „В случай, че Кредитополучателят е посочил в Заявлението, че ще
предостави Обезпечение на Кредита, същият следва, в зависимост от посочения в
Заявлението вид на Обезпечението: (i) да предостави на Ф.И К. ООД – клон София банкова
гаранция или поръчителство от най-малко две физически лица с минимален месечен
осигурителен доход от 1500 лева съгласно Общите условия в срок до 7 дни от подаване на
Заявлението; или (ii) да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от
„Ф.И К.“ ООД – клон София юридическо лице („Поръчител“) в срок до 48 часа от подаване
на Заявлението“. В чл. 4 (2) е уговорено, че в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок
Кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че
Заявлението не е одобрено, съответно договорът не поражда действие между кредитодателя
и кредитополучателя; а в чл. 4 (3) – че в случай, че кредитополучателят е заявил кредит без
обезпечение срокът за одобрение на заявлението е 14 дни от подаване на заявлението.
По делото са приети Общи условия на „Ф.И К.“ ООД – клон София. В чл. 3.2. от тях е
регламентирано задължение за предоставяне на гаранция от кредитополучателя, като
съгласно чл. 3.2.1. в срок до края на следващия ден от сключване на договора за кредит,
кредитополучателят е длъжен да предостави на дружеството гаранция по кредита, като в
три точки са посочени възможните гаранции.
Видно от представения в заверено копие договор за предоставяне на поръчителство
от 05.04.2018 г., сключен между „Г.К.“ ООД – поръчител, и С. С. И. – потребител, с него
поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „Ф.И К.“ ООД, по силата
на който да отговаря пред последния солидарно с потребителя за задълженията, възникнали
съгласно договора за потребителски кредит и последиците от неизпълнението му. Съгласно
чл. 1, ал. 2 от договора за поемане на задълженията по договора за поръчителство,
потребителят дължи заплащане на възнаграждение на поръчителя, чийто месечен размер
според Приложение № 1 към договора възлиза на 62,50 лева, или общ размер за целия
период на договора – 750 лева /12 месеца * 62,50 лева/.
Ангажиран по делото е и Договор за поръчителство от 16.12.2016 г. между „Ф.И К.“
ООД – кредитор, и „Г.К.“ ООД – поръчител, съгласно който поръчителят се задължава при
условията на този договор да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на задълженията по
договори за кредит с кредитополучатели, сключили договор за предоставяне на
поръчителство с поръчителя, подробно изброени в Приложение № 1, неразделна част от
договора. С Анекс към договора за поръчителство от 30.04.2018 г. Приложение № 1 към него
е изменено с включването на задължения по нови потребителски кредити, вкл. договор №
000-КН-45341943/05042018 със С. С. И..
От представена пред СРС покана за доброволно плащане от 29.05.2020 г. се
4
установява, че „Форуком и комапния“ ООД е отправило писмено искане към „Г.К.“ ООД,
като поръчител, да му заплати сума в общ размер 64 310,43 лева – сбор от всички дължими
и неизплатени към този момент главници и лихви по договори за потребителски кредит,
индивидуализирани в Приложение № 1 към отправената покана. Видно от посоченото
Приложение № 1 в същото фигурира и Договор за кредит № 000-КН-45341943/05042018, с
кредитополучател С. С. И., с посочено ЕГН, с просрочена главница в размер на 700 лева и
натрупана договорна лихва в размер на 283,89 лева.
По делото е представено платежно нареждане от 24.06.2020 г., от което се установява,
че „Г.К.“ ООД е изплатило в полза на „Ф.И К.“ ООД сумата в размер на 64 310,43 лева с
основание на извършения превод „съгласно покана за доброволно плащане на дължими
суми от 29.05.2020 г.“
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно
правилността му.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, в които съдът е отхвърлил
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на следните
суми: 283,89 лева – договорна лихва върху главницата по договора за кредит, дължима за
периода 05.04.2018 г. – 05.04.2019 г.; и 159,44 лева – обезщетение за забава върху
главницата по договора за кредит, за периода от 06.04.2018 г. до 03.07.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до
окончателното погасяване. С влязло в сила на 16.10.2021 г. разпореждане № 20198640 по ч.
гр. д. № 29126/2020 г. на СРС, 32 състав, е отхвърлено заявлението на ищеца за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК досежно сумата от 750 лева – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва от 07.07.2020 г. до
окончателното изплащане.
По отношение на процесния договор за потребителски кредит от 05.04.2018 г. намира
приложение ЗПК. Нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда задължението служебно да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Договорът за кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при съобразяване на
обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за
комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение
5
представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.
6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 49,02 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с
„Г.К.“ ООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от
сключването на договор за предоставяне на поръчителство от кредитополучателя /видно от
клаузата на чл. 3.2. от Общите условия на „Ф.И К.“ ООД – клон София /, с който е било
уговорено кредитополучателят да заплати възнаграждение в размер на 750 лева, а
поръчителят се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията
по договора за кредит – обстоятелство, което е било известно на „Ф.И К. ООД /видно от
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит/. Процесният договор за поръчителство е лично
обезпечение – съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По
правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения
възникват само за поръчителя. Възможно е договорът да има двустранен и възмезден
характер – както е и в процесната хипотеза, тъй като кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на поръчителя /или на кредитора/.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето в частност на общия размер на възнаграждението за поръчителя и
начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит – 700 лева,
обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено и то значително /1 033,89
6
лева разходи спрямо главница от 700 лева/. Нещо повече, уговорка за заплащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер, надвишаващ този
на отпуснатия кредит – размерът на отпуснатия кредит е 700 лева, а общият размер на
възнаграждението за поръчител е 750 лева, не отговаря поначало на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на страните по договора
и до скрито оскъпяване на кредита.
С оглед изложеното, въззивният съд намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на „Ф.И К.“ ООД по процесния договор за
потребителски кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв
в "ГПР". По този начин се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от императивната разпоредба на чл.
19 ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР. Следователно договорът за
поръчителство, който е сключен от ищеца на основание клауза от договор за потребителски
кредит, която противоречи на горепосочената императивна законова норма, се явява
нищожен – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В този смисъл ищецът не се легитимира като титуляр
на претендираното регресно вземане, поради което и релевираната претенция за платена
главница се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, противно на приетото от
първоинстанционния съд.
За пълнота на изложението и с оглед оплакванията във въззивната жалба, настоящият
състав намира за необходимо да посочи, че намира за неотносими към правния спор
доводите на въззивницата относно предсрочната изискуемост на вземанията по договора за
кредит. Това е така, тъй като те не кореспондират с доказателствата по делото, видно от
които кредитодателят не е упражнил правото по чл. 9 от договора за потребителски кредит
да обяви вземанията по него за предсрочно изискуеми, в който случай за същия би
възникнало задължение за уведомяване на длъжника. В конкретния случай, както правилно
е приел и СРС, кредитодателят е потърсил изпълнение на задълженията по договора едва
след настъпването на падежа и на последната погасителна вноска. Не могат да бъдат
споделени доводите във въззивната жалба и касателно задължение на кредитодателя да
потърси първо изпълнение от длъжника и едва след това от поръчителя, доколкото
отговорността на поръчителя не е субсидиарна – кредиторът може да насочи претенцията си
както срещу основния длъжник, така и срещу поръчителя /независимо от това дали първо се
е обърнал към главния длъжник/ - в този смисъл и приетото в ТР № 2/2019 г. по т. д. №
2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
При горните мотиви първоинстанционното решение в обжалваната част, като
неправилно, следва да се отмени и вместо него да се постанови друго решение, с което
предявеният иск за установяване на регресно вземане за платена главница по договор за
потребителски кредит от 05.04.2018 г. в размер на 700 лева да се отхвърли като
неоснователен.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която в ползва на
ищеца са присъдени разноски в заповедното и исковото производство в размер на 244,01
лева.
По разноските:
1. В първоинстанционното производство
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата се
дължат разноски в първоинстанционното исково производство в пълен размер. В
конкретния случай се претендират разноски в полза на процесуалния представител на
ответницата – адвокат Й. П., за предоставена адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата в полза на адвокат Ц. И., САК, следва да се присъди сумата от още 136,80 лева
7
– разноски по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
2. Във въззивното производство
За въззивното производство право на разноски има въззивницата. Последната
претендира разноски в полза на процесуалния си представител – адвокат Й. П., за
адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения за предоставена безплатна адвокатска помощ на
основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.
Своевременно е релевирано възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение от насрещната страна по делото. Съдът намира направеното
възражение за неоснователно, доколкото се претендира адвокатско възнаграждение в
минимален размер, който с оглед материалният интерес пред настоящата инстанция възлиза
на 400 лева /съобразно приложимата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. с
оглед датата на сключване на договора за правна защита и съдействие – 18.01.2023 г./.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 6 ГПК, ответникът по въззивната жалба „Г.К.“ ООД
следва да заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд сумата от 25 лева –
държавна такса за разглеждане на делото пред въззивната инстанция.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б
въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6433/14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 70879/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 32 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено
по предявения от „Г.К.“ ООД, ЕИК ******* срещу С. С. И., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че С. С. И. дължи на „Г.К.“ ООД сумата в
размер на 700 лева – регресно вземане за платена главница по договор за потребителски
кредит от 05.04.2018 г., ведно със законната лихва от 14.07.2020 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
29126/2020 г. по описа на СРС, 32 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Г.К.“ ООД, ЕИК ******* срещу С. С. И., ЕГН
**********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит, вр. чл. 6
ЗПФУР, за признаване за установено, че С. С. И. дължи на „Г.К.“ ООД сумата в размер на
700 лева – регресно вземане за платена главница по договор за потребителски кредит от
05.04.2018 г., ведно със законната лихва от 14.07.2020 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29126/2020 г. по описа
на СРС, 32 състав.
Решението е влязло в сила в необжалваните части.
ОСЪЖДА „Г.К.“ ООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Уилям *******, да заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 6 ГПК, сумата в размер на 25 лева – държавна такса за въззивно
разглеждане на делото.
ОСЪЖДА „Г.К.“ ООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Уилям *******, да заплати в полза на адвокат Й. В. П., САК, служебен адрес: гр.
София, ул. „*******“ № ******* на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
8
сумата от още 136,80 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ответницата в първоинстанционното производство; както и сумата от 400 лева –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на жалбоподателката във
въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9