Решение по дело №285/2019 на Окръжен съд - Перник

Р Е Ш Е Н И Е  

№ 312

гр. Перник, 09.08.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО                      ОТДЕЛЕНИЕ, първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА

ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ

2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА

 

при участието на секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия К. Костадинова в.гр.д. № 285 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 15/08.02.2019 г., постановено по гр.д. № 157 по описа на РС-гр. Перник за 2018 г., първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни и недоказани исковете на Я.К.Г. против „Мундо транс“ ЕООД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2211.03 лева, представляваща обезщетение за командироване на последния в кралство Испания за периода от 01.01.2017 г. до 15.02.2017 г. по трудов договор от 05.01.2017 г., както и сумата от 100.75 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.02.2017 г. до 28.07.2017 г. 

Със същото решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Я.К.Г. да заплати на „Мундо транс“ ЕООД сумата от 600 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в производството.  

Срещу постановеното решение от Я.К.Г. чрез пълномощника му – адв. П.Б., е постъпила въззивна жалба с вх. № 8436/19.03.2019 г., с която същото се оспорва изцяло като неправилно – постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че жалбоподателят е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, като е изпълнявал длъжността ***. Оспорва се обаче основният извод на районния съд, че жалбоподателят не е доказал факта на командироването си в Испания през процесния период, доколкото не бил представил писмена заповед за командироване. В тази връзка се излагат подробни доводи, че същият е бил командирован в чужбина, но ответното дружество не му е предоставило писмена заповед за командировка. Обръща се внимание, че въпреки разпределената на жалбоподателя доказателствена тежест да докаже факта на командироването си, то на практика всички писмени документи, чрез които такова командироване би могло да се установи се намират у ответника, а той отрича такива да са съставяни. Акцентира се върху обстоятелството, че последният е отказал да представи и трудовото досие на работника. В тази връзка се твърди, че като е отказал допускане на поискан от ищеца свидетел за установяване на командироването районният съд е допуснал процесуално нарушение. Обръща се внимание, че липсва законова разпоредба, която да урежда ограничение срещу допускането на свидетелски показания за това обстоятелство. Цитирана е практика на ВКС, като се твърди, че съгласно същата установяването на факта на командироване със свидетелски показания е допустимо. На последно място се твърди, че отново съгласно трайната практика на ВКС нарушаването на реда за командироване представлява неправомерно поведение от страна на работодателя, което обаче не може да се тълкува във вреда на работника. По тези съображения се прави извод, че когато работникът осъществи пътуване извън мястото си на работа, въпреки нередовността на командироването, работодателят не се освобождава от задължението си да му заплати съответните обезщетения. С тези аргументи се иска първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – „Мундо транс“ ЕООД не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят Я.К.Г. редовно призован, не се явява. Вместо него се явява пълномощникът му – адв. Б., който поддържа жалбата, не прави доказателствени искания. По същество излага съображения за необоснованост и неправилност на първоинстанционното решение. Счита, че исковата претенция се доказва категорично от събраните по делото доказателства. Обръща внимание на приложението на разпоредбата на чл. 161 от ГПК. С тези аргументи иска първоинстанционното решение да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира разноски като представя списък по чл. 80 от ГПК. 

Въззиваемата страна, редовно призована по чл. 50, ал. 2 от ГПК, не се явява в съдебното заседание пред въззивния съд и не изпраща представител.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.

Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр. Перник от 24.07.2017 г. (първоначално предявена под формата на насрещен иск, отделен по правилата на чл. 211, ал. 2 от ГПК), подадена от Я.К.Г.. Със същата са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 215, ал. 1 от Кодекса на труда и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2211.30 лева (главница), представляваща обезщетение за командироване на Я.Г. от страна на ответното дружество в кралство Испания в периода от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. по трудов договор от 05.01.2017 г. и сумата от 100.75 лева – обезщетение за забава за периода от 15.02.2017 г. до 28.07.2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.07.2017 г. до окончателното й изплащане.   

В исковата молба се твърди, че ищецът е работил по трудово правоотношение в ответното дружество в периода от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. като е заемал длъжност ***. Посочва, че в тази връзка за извършените от негова страна курсове извън Р. България му се дължат командировъчни пари от страна на работодателя. Уточнява обаче, че въпреки това последният системно е бавел тези плащания. В тази връзка твърди, че в периода от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. вкл. или общо 42 дни е бил командирован в Испания, но ответното дружество така и не му е заплатило командировъчни пари. Счита, че същите възлизат на 27 евро на ден или общо на сумата от 2211.30 лева за целия процесен период, поради което и претендира заплащането им от работодателя ведно със съответното обезщетение за забава в размер на 100.75 лева, изчислено от 15.07.2017 г. до 28.07.2017 г. 

        В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответното дружество не е постъпил писмен отговор на исковата молба. Явилият се в съдебното заседание пред първоинстанционния съд процесуален представител на същото – адв. У. е оспорил предявените искове като е изложил доводи за недоказаност на същите. Оспорил е твърденията за командироване в исковата молба като е посочил, че такова не е било извършено, поради което и не са съставени никакви документи във връзка със същото.

 

Като доказателства в първоинстанционното производство са приети: информация за сметка на Я.Г. и удостоверения за постоянен и настоящ адрес на Я.Г.. Приложено е и гр.д. № 25262/2017 г. по което се съдържат: трудов договор № ***, длъжностна характеристика за длъжността ***, констативен протокол за установяване на извършено дисциплинарно нарушение № ***, писмо от „Мундо транс“ до Я.Г., заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, заповед № *** за прекратяване на трудовото правоотношение на Я.Г., пощенски разписки, справка от НАП, Извършена е и съдебно икономическа експертиза, в която вещото лице е посочило, че дружеството ответник не му е предоставило никакви документи, от които да може да се установи дали лицето Я.Г. е било командировано в чужбина в процесния период. В тази връзка от експертното изследване се установява и че на същия не са заплащани командировъчни пари за периода на трудовото правоотношение. Установява се и че командировъчните пари за твърдяната от ищеца командировка са в размер на 27 евро на ден при единична езда.

Въз основа на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е приел за установено, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответното дружество в периода от 05.01.2017 г. до 20.07.2017 г., когато същото е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като е изпълнявал длъжността „***“ при уговорено основно трудово възнаграждение в размер 463 лева. Приел е също, че във връзка с трудовите му задължения на ищеца е било предоставено пътно превозно средство с рег. № ***. На последно място решаващият състав е приел, че от страна на ответното дружество в полза на ищеца са били преведени общо три суми, но липсват каквито и да било данни и твърдения относно основанието на тези плащания.  

Като е анализирал нормативната уредба относима към заеманата от ищеца длъжност районният съд е достигнал до извода, че в настоящия случай приложение следва да намери Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници, издадена от Министър на финансите. В тази връзка е посочил, че съгласно същата командироването се извършва с писмена заповед от съответния ръководител като установяване наличието на такъв документ е в тежест на ищеца, който твърди, че е бил командирован. Доколкото обаче от страна на последния по делото не са представени заповеди за командировка, а и не се твърди такива въобще да са издавани, първоинстанционният съд е достигнал до извод за неоснователност на исковите претенции, поради което и е отхвърлил същите.

По делото пред въззивния съд с Определение № 412/15.05.2019 г. е назначена повторна съдебно икономическа експертиза. Същата обаче не е извършена поради пълна липса на съдействие от страна на ответното дружество на вещото лице. В тази връзка и определението за назначаване на повторната експертиза е отменено от въззивния съд с протоколно определение от 11.07.2019 г.  

Пред въззивния съд е разпитан и свидетел К.С.Г. – също страна по дело с ответното дружество. Последният е изложил твърдения относно работата си в „Мундо транс“ ЕООД заедно с ищеца, включително през процесния период, както и относно реда за командироване от дружеството. 

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части. 

По въпросите за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите, посочени във въззивната жалба.            

От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че между ищеца и ответника е сключен трудов договор № *** По силата на последния ищецът е заемал длъжността „***“ в ответното дружество. Видно от заповед № *** трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на *** на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. От приложен към делото констативен протокол № *** следва извод, че за изпълнение на трудовите му задължения на ищеца е било предоставено превозно средство с рег. № ***.

На следващо място от показанията на разпитания по делото пред въззивния съд свидетел К.Г. се установява, че същият е колега на ищеца като двамата заедно са били *** към ответното дружество и работата им се е изразявала в превоз на товари с камион от гр. Барселона до Обединеното кралство. Установява се също, че посочената работа двамата са изпълнявали още от есента на 2016 г. като в едни периоди са работили заедно на един камион, а в други периоди на различни превозни средства. На следващо място свидетелят посочва, че от началото на м. януари, непосредствено след новогодишните празници, до средата на м. февруари той и ищецът отново са работили на един тежкотоварен автомобил и са извършвали възложените им курсове, когато са поставили пред работодателя си въпроса за неизплатените им трудови възнаграждения. В тази връзка от показанията на свидетеля се установява, че след като страните не са постигнали разбирателство по въпроса ищецът е оставил превозното средство заедно с всички негови документи в гр. Барселона на паркинг на дружеството Salvat Logistica S.A. Свидетелят уточнява освен това, че дружеството е бавело системно трудовите възнаграждения на шофьорите, които били уговорени на около 1800 евро на месец, а при напускането си нито той, нито ищеца са получили документите си – трудова книжка и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от дружеството.

В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че следва да даде вяра на така събраните свидетелски показания. Действително последните подлежат на преценка по реда на чл. 172 от ГПК, доколкото свидетелят е в аналогичен гражданско правен спор с ответника, поради което е възможно за него да е налице известна заинтересованост от изхода на производството. Въпреки това обаче, следва да се отбележи, че доколкото показанията на св. Г. са последователни, а липсват и други доказателства, които да им противоречат, то въззивният съд не намира основания, които да поставят под съмнение тяхната достоверност.

При формиране на изводите си по делото въззивният съд кредитира изготвената и приета пред първата инстанция съдебно икономическа експертиза, доколкото експертното изследване е задълбочено, подробно и компетентно извършено, а по делото липсват и данни за евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на производството. Съгласно заключението по същата липсват данни относно процесния период на ищеца да са начислявани или заплащани суми за командировъчни пари. Същевременно се установява, че същите следва да възлизат на 27 евро на ден за единична езда за твърдяната от ищеца командировка.

На последно място настоящият състав съобрази и обстоятелството, че по делото пред въззивния съд е назначена повторна съдебно икономическа експертиза, която обаче не е извършена поради липсата на съдействие от страна на дружеството ответник.

Така установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:

Предвид оплакванията във въззивната жалба и поведението на въззиваемото дружество настоящият състав намира, че по делото е налице един основен спорен въпрос – относно доказаността на твърдението на ищеца, че е бил командирован от ответника в Испания за процесния период, респективно относно доказателствените средства, с които може да бъде установено това твърдение. Последното въззивния съд намира за доказано с оглед обстоятелствата по делото и при съобразяване поведението на ответника при условията на чл. 161 от ГПК, досежно назначената повторна съдебно икономическа експертиза (СИЕ). В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика последиците на чл. 161 от ГПК могат да бъдат приложени по отношение на страна в производството само когато е налице нейно поведение, което създава пречки за допуснати доказателства. Касае се до санкция за несъобразено със закона поведение на страната, поради което се изисква то да е съзнателно. Последното предполага страната да е била уведомена за допускането на доказателството от съда, но да създава пречки за събирането му, а такива пречки са налице и при неоказване на съдействие на вещите лица от допусната по делото експертиза. В тази хипотеза, за да се приложат последиците на чл. 161 от ГПК се изисква страната да бъде уведомена за задължението си да окаже съдействие и да бъде предупредена за прилагането на последиците на чл. 161 от ГПК (така Определение № 363 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3510/2016 г., IV г. о., ГК).

В настоящия случай с Определение № 412/15.05.2019 г. въззивният съд е назначил повторна СИЕ със задачи подробно формулирани в същото. В тази връзка в диспозитива на така постановеното определение настоящият състав изрично е задължил дружество „Мундо транс“ ЕООД да окаже съдействие на вещото лице във връзка с поставените задачи. Отново с диспозитива на определението ответникът е изрично и надлежно уведомен и за последиците от неоказване на разпореденото съдействие съгласно чл. 161 от ГПК. Препис от посоченото определение е надлежно връчено на дружеството по реда на чл. 50, ал. 2 от ГПК, доколкото е изпратено на адреса му, вписан в Търговския регистър, а освен това и на всички други известни от материалите по делото негови адреси, както и адреси на представляващия го пред първата инстанция адвокат. Предвид тези обстоятелства въззивният съд приема, че ответникът е надлежно уведомен за назначената от съда експертиза, за необходимостта да окаже съдействие на вещото лице, както и за последиците ако не изпълни това си задължение. Въпреки това обаче дружеството не е оказало никакво съдействие на вещото лице за извършване на назначената експертиза като с него дори не е установен никакъв контакт.

На следващо място, видно от обясненията дадени от вещото лице в съдебно заседание, същото не е могло да установи никаква връзка с ответното дружество. Освен това експертът е потърсил за съдействие не само от представител на дружеството, но и от трети лица – лицето, което е водило неговото счетоводство в процесния период, както и неговия процесуален представител пред първата инстанция. Последните обаче също не са отказали съдействие на вещото лице. В тази връзка предвид данните по делото въззивният съд е изискал справки от Агенция „Митници“ и Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР, в които обаче е посочено, че поради членството на Р. България и кралство Испания в ЕС не събират изисканата от съда информация.

На последно място от показанията на св. Г. се установява, че в изпълнение на задълженията си по сключения с дружеството трудов договор, ищецът е осъществявал курсове с посоченото по горе ППС с рег. № *** на територията на Испания и Обединеното кралство като в изпълнение на тези задължения в периода от началото на м. 01.2017 г. до средата на м. 02.2017 г. се е намирал извън България. Посочените показания се подкрепят косвено и от съдържащия по делото констативен протокол № ***, съставен от ответника, където е установено нарушение на трудовата дисциплина от ищеца, изразяващо се в изоставяне на повереното му ППС, но без да е посочено мястото на извършване на същото.

В допълнение при формиране на изводите си относно обстоятелствата по делото въззивният съд съобрази и цялостното поведение на ответното дружество в хода на производството и пред двете инстанции. Пред първоинстанционния съд същото се свежда до общо отричане твърденията на ищеца, както и отричане съставянето или предоставянето на всякаква поискана от съда и вещото лице документация. Пред въззивния съд от своя страна дружеството не прояви никаква процесуална активност, а вещото по СИЕ бе поставено в обективна невъзможност да установи връзка с него като по този начин се снабди с необходимата му за експертизата документация.

По тези съображения, преценени в тяхната съвкупност, настоящият състав счита, че в конкретния случай са налице предпоставките за приложение на последиците по чл. 161 от ГПК. В тази връзка и като съобрази подробно изброените по-горе обстоятелства въззивният съд приема за доказано, че ищецът е бил командирован от ответника извън пределите на Р. България, а именно в кралство Испания в процесния период от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. вкл. Посоченият извод следва от поведението на ответното дружество, което съзнателно е създало пречки за събиране на допуснати във връзка с това обстоятелство доказателства.

Предвид извода, че фактът на командироване на ищеца през процесния период следва да се приеме за доказан по делото, въззивният съд счита иска по чл. 215, ал. 1 от КТ за основателен. Относно размера му настоящият състав намира, че следва да съобрази изготвената пред първата инстанция СИЕ, от която се установява, че командировъчните пари възлизат на 27 евро на ден. В съответствие с приетото за установено по-горе ищецът е бил командирован в периода от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. или за общо 42 дни. По тези съображения настоящият състав счита, че на ищеца се дължат командировъчни пари в размер на 2211.30[1] лева, в какъвто размер е и исковата претенция.

Доколкото по делото не се твърди, а и липсват данни посочената сума да е заплатена от ответното дружество, въззивният съд намира за основателен и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка същият следва се приеме за доказан за претендираната сума от 100.75 лева[2], доколкото последната представлява обезщетение за забава, дължимо за периода от 15.02.2017 г. до 28.07.2017 г. вкл.  

В тази връзка въззивният съд приема исковите претенции за доказани, както по основание, така и по размер, в който смисъл въззивната жалба е основателна. По тези съображения първоинстанционното решение като неправилно следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което исковите претенции да бъдат уважени в пълен размер.  

Само за пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд напълно възприема доводите на първата инстанция относно приложението на Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници, издадена от Министър на финансите в настоящия случай, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. Действително в същата е предвидено командироването да се осъществява въз основа на писмена заповед, какъвто между впрочем е и общият ред по Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (чл. 5). Съгласно трайната съдебна практика обаче неизпълнението на процедурата по командироване, съответно липсата на заповед за командировка в писмена форма, не освобождава работодателя от задължението да компенсира работника или служителя за претърпените от него неудобства от изпълнението на работата в друго населено място при осъществена командировка (Определение № 241 от 10.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4472/2017 г., III г. о., ГК). Това разрешение от своя страна е наложило фактът на командироване да се доказва и с други доказателства извън нарочната писмена заповед – както писмени (напр. пътни листове и други актове на работодателя), така и гласни каквито са свидетелските показания. Посоченото разбиране е възприето именно с оглед обстоятелството, че документите за командироване се съставят от работодателя и се съхраняват от него като за последния липсва нормативно задължение да даде препис от заповедта на съответния работник. Именно по тези съображения обстоятелството, че работникът не разполага с подобна заповед или друг документ не може да се тълкува в негова вреда.

Все пак въззивният съд намира за нужно да отбележи, че решаваш аргумент за уважаване на исковите претенции е в последна сметка поведението на ответното дружество пред въззивната инстанция, преценено при условията на чл. 161 от ГПК с оглед назначената повторна СИЕ. Посоченото обстоятелство не би могло да бъде съобразено от районния съд, доколкото същият е изисквал конкретни документи от ответника, които същият е отричал да са съставени, а това от своя страна е направило невъзможно приложението на чл. 190 от ГПК (Решение № 12 от 1.02.62011 г. на ВКС по гр. д. № 590/2010 г., III г. о., ГК). 

По исканията за разноски на страните:

Искания за разноски са направили и двете страни по спора, но с оглед изхода на делото пред въззивния съд такива се дължат единствено на жалбоподателя Г..

По разноските в производството по гр.д. № 157/2018 г. по описа на Пернишкия РС:

В това производство ищецът претендира разноски в размер на 460 лева – адвокатски хонорар. Доколкото действителното му заплащане се доказва от представения по делото договор за правна защита и съдействие, то претендираните разноски следва да бъдат присъдени в пълен размер.

Същевременно с оглед обстоятелството, че ищецът е работник, а исковете са свързани с трудовото му правоотношение и са приети за основателни, то в тежест на ответника следва да бъдат възложени и съответните разноски за експертиза и държавна такса. По тези съображения въззивният съд намира, че ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на РС – гр. Перник сумата от 92.48 лева – разноски за държавна такса и сумата от 140 лева – разноски за вещо лице.

По разноските в производството по гр.д. № 285/2019 г. по описа на Пернишкия ОС:

В това производство жалбоподателят претендира разноски в размер на 1200 лева – адвокатски хонорар. Доколкото действителното заплащане на същите се доказва от представения по делото договор за правна защита и съдействие и предвид липсата на възражение за прекомерност, то последните следва да бъдат присъдени в пълен размер.

От своя страна въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Пернишкия ОС и сумата от 40 лева – разноски за вещо лице, както и 46.24 лева – държавна такса за въззивно обжалване.

Водим от горното, Пернишкият окръжен съд:

 

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 15/08.02.2019 г., постановено по гр.д. № 157 по описа на РС-гр. Перник за 2018 г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ОСЪЖДА „Мундо транс“ ЕООД, с ЕИК: ********* и седалище и адрес на управление: гр. Ловеч 5500, ул. Търговска, № 22, офис 417 ДА ЗАПЛАТИ НА Я.К.Г., с ЕГН: ********** и адрес: *** по иск с правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ сумата от 2211.30 лева (главница), представляваща неизплатено обезщетение при командировка на ищеца от страна на ответника в кралство Испания в периода от 05.01.2017 г. до 15.02.2017 г. вкл., по трудов договор № *** и по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 100.75 лева – обезщетение за забава за периода от 15.02.2017 г. до 28.07.2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата от 28.07.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.  

ОСЪЖДА „Мундо транс“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Я.К.Г., с ЕГН: ********** сумата от 460 лева – разноски за адвокатски хонорар в производството по гр.д. № 157/2018 г. по описа на Пернишкия РС.

ОСЪЖДА „Мундо транс“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Пернишкия РС сумата от 140 лева – разноски за вещо лице и сумата от 92.48 лева – държавна такса, както и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде заплатено доброволно.  

ОСЪЖДА „Мундо транс“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Я.К.Г., с ЕГН: ********** сумата от 1200 лева – разноски за адвокатски хонорар в производството по гр.д. № 285/2018 г. по описа на Пернишкия ОС.

ОСЪЖДА „Мундо транс“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Пернишкия ОС сумата от 40 лева – разноски за вещо лице и сумата от 46.24 лева – държавна такса, както и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде заплатено доброволно.  

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                                       2.