Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 12 февруари 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 06.02.2019 г. в състав:
Марина ГЮРОВА
при участието на секретаря Миланова и прокурор Наков, като разгледа
докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 22/19 г., намери за установено
следното:
Софийската районна
прокуратура е подала в срока и по реда на глава ХХІ от НПК въззивен протест
срещу присъда от 23.06.2015 г. по
н.о.х.д. № 21096/12 г. на СРС (НО, 102 с.), с която подс. П.С.С. (ЕГН: **********)
е бил оправдан по обвинението на 29.02.2012 г. да е извършил кражба на вещи на
обща стойност 306, 50 лв. от владение на пострадалата А.И.Г.(престъпление по
чл. 194, ал.1 НК).
Протестът, неподдържан в
с.з. на 06.02.2019 г. от представителя на СГП, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и с развити в негова подкрепа доводи за
неправилна оценка на доказателствата, довела до грешни изводи по фактите
(немотивирано игнориране на протокола от досъдебното разпознаване на подс. С.
от св. Г.; незаконосъобразно провеждане на допълнително разпознаване в хода на
съдебното следствие, което е объркало възприятията на пострадалата за личността
на извършителя; неотчитането на отмиталия дълъг период от време след деянието,
което е повлияло на нейните свидетелски спомени и т.н.).
Подсъдимият С. и неговият
защитник (адв. П., САК) молят за потвърждаване на присъдата и споделяне на
мотивите на първата инстанция, че авторството на деянието е останало
недоказано.
СГС намери присъдата за
правилна.
Участието на подсъдимия в
инкриминираната кражба не е било доказано по несъмнен начин.
Изяснените от първата
инстанция факти, от които въззивният съд прецени, че няма основание да се
отклонява, се свеждат до това, че малко преди 09.00 ч. на 29.02.2012 г. в гр.
София (ж.к. „Овча купел“, ул. „Обиколна“)
неустановено по делото лице предложило на пострадалата Г. привидно съдействие
за смяната на спуканата гума на управлявания от нея лек автомобил „Фиат Пунто“.
Възползвайки се от невниманието на свидетелката в създалата се ситуация,
въпросното лице взело от предната дясна седалка на колата дамската чанта на Г.
(оценена, ведно с намиращите се в нея вещи, на стойност 306, 50 лв.) и избягало с нея в посока към кв.
„Факултета“.
По същество, разликата
между така установените обстоятелства и описаните в обвинителни акт факти се
свежда до това, че според твърденията на прокурора лицето, извършило процесната
кражба, е именно подс. П.С., когото на 08.03.2012 г. св. А.Г. разпознала в сградата
на СДВР/06 РУ (л. 27 от д.п.). Районният съд обаче, е приел авторството на
недоказано и изводите му в тази насока се основават на детайлен и аргументиран
анализ на свидетелските показания.
С въззивния протест на
практика е направено искане за безусловно кредитиране на споменатия протокол за
разпознаване на С. като извършител и външният преглед на документа в
действителност сочи, че той отговаря на реквизитите по чл. 129 НПК и при изготвянето
му са били спазени изискванията чл. 236 НПК. Доказателствените средства обаче,
не могат да имат предварително определена сила (чл. 14, ал.2 НПК), защото освен
правилата за формалното им съставяне, следва да се държи сметка и за
достоверността им - за това дали тяхното съдържание възпроизвежда реално
случили се факти, или отразява неверни изявления. Именно поради това в
централната съдебна фаза на процеса съдът е имал пълни правомощия не само да
провери отново събраните в досъдебното производство материали, но и да извърши
своя автономна оценка на съдържанието им, като съпостави фактите един с друг.
Първата инстанция е изпълнила това свое задължение, защото не е възприела
протокола за разпознаване като формално доказателствено средство, а задълбочено
е изследвала условията и обстановката, в която въпросното действие по
разследването е било проведено. Пострадалата Г. е била подложена на подробен
разпит в тази насока (л. 111 от н.о.х.д.), в който е разяснила, че макар и
подс. С. да прилича на извършителя, тя не е била „100% сигурна“ в идентичността
- нито към момента на самото разпознаване, нито при непосредствения си разказ
пред съда, когато е имала директен визуален контакт с лицето. Това в такава
степен е разколебало закрепените в процесния протокол улики срещу подсъдимия,
че е наложило допълнителна проверка на фактите по делото, но и трите предприети
съдебно-следствени действия не са потвърдили, а напротив – отслабили са
обвинителната теза. Разпитаният
полицейски служител В.Р.(л. 55 и л. 112 от н.о.х.д.) не е изложил никаква
странична информация за това, как органите на МВР са „разкрили“ подс. П.С. като
автор на кражбата, а е разяснил единствено, че екипът му е издирвал лице,
отговарящо на даденото от св. Г. описание и така се е натъкнал на фамилната
къща на сем. С.. Именно, за да са провери колебанията на пострадалата,
първостепенният съд е предприел оспорваното с протеста процесуално действие,
като е въвел в залата всички известни роднини на подсъдимия, съпоставил ги е при
условията на чл. 171, ал.2 НПК и е изискал
св. Г. да посочи кой от тях е извършил деянието. Последната е заявила, че
отново не се чувства сигурна, тъй като три от общо 6-те лица (К.С. и Г.С.) „…
си приличат“. Това нейно изявление отново е дискредитирало проведеното при
разследването разпознаване и е направило обвинението в тази му част недоказано
по несъмнен начин. Неоснователно е и оплакването на протестиращия прокурор, че
инициираното в съдебната зала ново разпознаване е било осъществено „недопустимо
и в нарушение на процесуалните норми“, защото подобна забрана в закона не
съществува, а свободното формиране на съдийското убеждение не позволява
използването на доказателства с предварително определена сила.
Невъзможността
авторството на деянието да се установи чрез способите на чл. 169-171 НПК е дала
основание на Районния съд да кредитира обясненията на подсъдимия и показанията на
неговите ближни (майка му – св. П., и жена му – св. Д., л. 48-49 и л. 112 от
н.о.х.д.), че на процесната дата и час С. се е намирал на друго място, нямащо
нищо общо с авариралия автомобил на св. Г.. Дори достоверността на цитираните
гласни доказателствени източници да се постави под съмнение, това не би
стабилизирано колебливото поведение на пострадалата
пред първата инстанция и невъзможността тя с категоричност да заяви дали именно
П.С. е лицето, отнело дамската й на чанта на 29.02.2012 г. Вярно е, че при
изготвянето на обвинителния акт прокурорът е разполагал с такива доказателства,
защото за него не е имало никакви индиции, че протоколът от 08.03.2012 г. (л. 27 от д.п.), съставен около седмица
след деянието, отразява колебливи изявления. Но именно заради това
централната фаза на процеса има задачата
отново да събере и провери всички доказателства, като проведе самостоятелно
съдебно дирене на фактите. Постановената от СРС оправдателна присъда е била
логичен завършек на този процес, в рамките на който деянието – макар и
доказано, е останало с неизвестен извършител.
Ето защо, с протестираната
присъда правилно е била приложена разпоредбата на чл. 304 НПК, поради което и
на основание чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 23.06.2015 г. по н.о.х.д. № 21096/12 г. на СРС (НО, 102
с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: