Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. д. № 1711 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20265489 от 01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 18492/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 159 с-в е признато за установено по предявения иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 213, ал. 1 КЗ
/отм./ по отношение на Т.К.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на З. „Л.И.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от изп. директори М.С.М.-Г.и П.В.Д., сумата от 4110.00 лв.,
представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност“ № 22113001462724, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 22.08.2017г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК пред СРС, по
което е образувано ч. гр. д. № 57678/2017 г. на СРС/, до окончателното плащане
на дължимото, като ответникът Т.К.Ц. е осъден да заплати на ищеца З. „Л.И.“ АД
сумата от 1109.90 лв., представляваща разноски по исковото производство и по
ч.гр.д. № 57678/2017 г..
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника Т.К.Ц.,
чрез назначения му особен представител адв. М.Н., с която решението се обжалва
изцяло като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния закон и съществени процесуални правила. В жалбата се излагат
доводи, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от ответната
страна възражение за нередовно призоваване като в тази връзка се сочи, че указанията
на съда са от 2018 г., а върху призовките - стр. 23, 24, 25 е отбелязано, че адресите
на ответника са посетени през 2016 г., което прави призоваването нередовно. В
тази връзка се поддържа, че не е налице пасивна легитимация на ответника, което
е съществено материално и процесуално нарушение. На следващо място се излагат
доводи за неправилност на изводите на съда относно периода на давността като се
твърди, че е налице изтекла погасителна давност по отношение на процесното
вземане. Излагат се съображения, че след изплащането на застрахователната премия,
застрахователят е встъпил в правата на застрахования и като такъв е следвало да
предяви претенцията си към ответника в три годишен срок от датата на изплащане
на застрахователната премия - 29.10.2013 г. Сочи се, че вместо това, ищецът е образувал
заповедно производство чак на 22.08.2017 г., близо четири години по-късно. Твърди
се, че от представената полица по застраховка „Гражданска отговорност“ е видно,
че е възприето „периодичното плащане“, като форма на правоотношение
застраховател-застрахован, поради което застрахованият е плащал периодично за
застраховката по 41.60 лв. В тази връзка се поддържа, че исковете по периодични
плащания се погасяват също с три годишна давност. Излагат се съображения, че по
делото не са представени доказателства, че към датата на изплащане на
застрахователната премия е било налице валидно застрахователно правоотношение. Навеждат
се доводи, че съдът е разгледал едностранно доказателствата и доказателствените
искания на ищеца, без да се произнесе по направените от ответната страна
доказателствени искания и възражения. В тази връзка се поддържа, че не са
налице мотиви и не са обсъдени в съвкупност събраните доказателства, което е
съществено процесуално нарушение.
Поради
изложеното, се моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение, като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено друго, с което
да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендират се и разноски.
Въззиваемата страна З. „Л.И.“ АД е депозирала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който се излага становище за
неоснователност жалбата. Поддържа се, че постановеното първоинстанционно
решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск от З. „Л.И.” АД за признаване за установено по
отношение на ответника Т.К.Ц., ЕГН **********, че същият дължи на ищеца сумата
от 4110.00 лв., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 22.08.2017 г. до окончателното й изплащане.
В
исковата молба ищецът твърди, че на 04.10.2013 г. в 04.20 ч. в гр. София на ул.
„Г.С. Раковски“ и ул. „Неофит Рилски“ е реализирано ПТП с участието на МПС
„Опел Вектра“, с рег. № ******, управлявано от ответника и МПС „Хюндай Елантра“, с рег. № ******, собственост на „О К.С.” АД. За
събитието е съставен протокол за ПТП, в който е посочен за виновен Т.К.Ц.,
който е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата
по закон норма. Излага се, че процесният автомобил е застрахован при ответника
по застраховка ГО с покритие на полицата в периода на ПТП, във връзка с което в
З. „Л.И.” АД е заведена щета от другия участник в ПТП, по която е заплатено
обезщетение от 4090 лв.
От
ответната страна по делото Т.К.Ц. е депозиран писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, чрез назначения му особен представител адв. Н., в който предявеният иск се
оспорва по основание и размер. Оспорва се наличието на валидно застрахователно
правоотношение, както и наличието на виновно поведение на водача и
причинно-следствена връзка между поведението му и настъпилите вреди. Прави се възражение
за погасителна давност на задължението.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Въззивната
инстанция намира за неоснователни направените възражения във въззивната жалба
за допуснати съществени материални и процесуални нарушения от
първоинстанционния съд поради непроизнасянето му във връзка с направено
възражение за нередовно призоваване. В тази връзка твърдението, поддържано и в
отговора на исковата молба, както и във въззивната жалба е, че е налице
нередовно призоваване на ответника, поради това, че указанията на съда са от
2018 г., а върху призовките е отбелязано, че адресите на ответника са били
посетени през 2016 г.
Видно
от доказателствата по делото, заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК е депозирано през 2017 г., а исковата молба е подадена през 2018
г., с оглед на което не е правно логично адресът на ответника да е бил посещаван
от призовкаря през 2016 г. в опит да му бъдат връчени съобщения, които са с
изходящ номер на СРС през 2018 г. Видно от посочените в отговора на исковата
молба съобщения на стр. 22 и стр. 24 -
изходящите номера на същите са от дата 29.06.2018 г., поради което съдът
намира, че дори и да се приеме, че е била посочена като година на връчване
2016г., то с оглед на поставените изходящи номера на съобщенията от 2018 г., в
случая се касае или за техническа грешка от страна на призовкаря или за
невъзможност да бъде разчетено правилно отбелязването върху съобщенията.
На
следващо място, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и
правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на
основание чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът приема, че е сезиран с иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 213,
ал. 1, КЗ /отм./ и има за предмет установяване дължимостта на посочените суми в
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По
делото не се спори а и се установи от приложено заповедно дело, че по заявление
по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно производство, по което е издадена
заповед, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца процесните суми,
възражение срещу заповедта е депозирано в срок, като заявителят в срока по чл.
415 от ГПК е предявил установителния иск за съществуване на процесните
вземания.
Съгласно
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования
срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне, а в случаите, когато причинителят
на вредата има сключена застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователят
по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка
"Гражданска отговорност" до същия размер. Видно от законовата
разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1) наличие на
действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по договор
за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е
изплатил на застрахования застрахователното обезщетение, и 3) за увредения да е
възникнало право на деликтно вземане срещу причинителя на вредата, респ. срещу
неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“.
В
настоящия случай посочените предпоставки са налице.
Въззивната
инстанция намира, че от събраните по делото писмени доказателства безспорно се
установява наличието на сключен договор с ищцовото дружество за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“, покриващ деликтната отговорност на
виновния водач Т.К.Ц. за вредите от процесното ПТП, респ. със срок, покриващ датата
на настъпване на вредите. В тази връзка, настоящият състав намира за
неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, че не са представени
доказателства по делото, че застрахователната полица е била валидна към датата
на настъпване на застрахователното събитие, респ. към датата на ПТП - 04.10.2013г.
От събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства по
делото, а именно справка от Гаранционен Фонд /приложена на л. 89 от делото/ се
установява към датата на ПТП - 04.10.2013 г. застрахователна полица №
22113001462724 по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена в З. „Л.И.“ АД
е била валидна, като съгласно отразените данни в справката същата е била прекратена
на 08.01.2014 г. От приетата по делото съдебно-техническата експертиза се
установява и механизмът на настъпване на ПТП-то и вината на ответника като
видно от заключението от същата е налице причинно-следствена връзка между действията
на ответника - удара и причинените на л.а. „Хюндай Елантра“ щети.
Няма
спор по делото относно факта на извършеното от страна на ищеца З. „Л.И.“ АД плащане
по силата на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на
обезщетение във връзка с причинените щети по лек автомобил марка „Хюндай“,
модел „Елантра“, с рег. № ********по образувана в З.
„Л.И.“ АД ликвидационна преписка по щета № 0000-5060-13-101639, поради което и
с плащането на застрахователното обезщетение, ищецът се е суброгирал се в
правата на увредения застраховател срещу прекия причинител на вредата.
Настоящият
състав намира за неоснователни и наведените оплаквания във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд е разгледал едностранно доказателствата и
доказателствените искания на ищеца и не се е произнесъл по направените от
ответника доказателствени искания и възражения. На първо място, въззивният съд
намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните по
делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС,
като първоинстанционният съд е обсъдил всички наведени в отговора на исковата
молба възражения. На следващо място, следва да се посочи, че в депозирания отговор
по чл. 131 ГПК, от ответната страна не са направени доказателствени искания, по
които съдът да е дължал обсъждане или произнасяне.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивната инстанция намира, че са налице
предпоставките за уважаване на иска - налице е деликтна отговорност на
ответника по отношение на застрахованото лице, възникнала в резултат на виновно
противоправно поведение от страна на ответника, от което са причинени вреди,
както и плащане на застрахователното обезщетение от застрахователя в полза на
застрахованото лице, поради което правилно и законосъобразно СРС е приел, че
предявеният установителен иск е основателен и доказан.
Във
връзка с направеното от ответната страна възражение за погасяване на вземанията
на ищеца по давност, следва да се посочи, че правото на застрахователя по
имуществената застраховка да претендира обезщетение от причинителя на вредата и
съответно от неговия застраховател не произтича от застрахователния договор, а
от закона - чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./. Това е особено право на суброгация, което
законът урежда в полза на застрахователя, като самата суброгация настъпва от
момента, в който застрахователят изплати обезщетението по имуществената
застраховка - чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./. В този момент възниква и вземането на
застрахователя срещу причинителя на вредата и застрахователя на гражданската му
отговорност. Поради това и от този момент настъпва изискуемостта на това
вземане, за което законът не е предвидил падеж - чл. 69, ал. 1 ЗЗД. Поради това
и от този момент започва да тече давността за това вземане - чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Тъй като вземането по суброгационната претенция на застрахователя по
имуществената застраховка не произтича пряко от застрахователния договор, а от
закона, за него не се прилага чл. 197 КЗ и давността не тече от настъпването на
застрахователното събитие, като при това е приложима общата петгодишна давност
по чл. 110 ЗЗД, а не специалната тригодишна по чл. 197 КЗ. В този смисъл е и т.
14 от ППВС № 7/78 г., както и както и задължителната практика на ВКС
постановена по реда на чл.190 ГПК - Решение № 173/ 30.10.2009г. по т.д. №
455/2009г. на ВКС, II т.о. и Решение № 53/ 16.07.2009г. по т.д. № 356/ 2008г.
на ВКС, I т.о..
Следователно
към конкретния правен спор е приложима общата норма на чл. 110 от ЗЗД, както за
размера на давностния срок, така и за неговото начало - момента на изплащане на
застрахователното обезщетение.
В
случая застрахователното обезщетение е заплатено от ищеца на 29.10.2013 г. и от
този момент той е встъпил в правата на увреденото лице срещу ответника, а
следователно от този момент е възникнало и вземането на ищеца срещу ответника с
правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, от този момент е настъпила неговата
изискуемост и от тогава е започнала да тече погасителната давност за това
вземане. Искът, съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, се счита предявен от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, която е 22.08.2017
г., поради което към момента на предявяването му петгодишната погасителна
давност за вземането на ищеца не е била изтекла. Поради това възражението за
изтекла давност е неоснователно.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба да се остави без уважение като
неоснователна.
С
оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се
постави в тежест на въззивника, който следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна разноски за внесен
депозит за възнаграждение за особен представител от 517 лв., разноски за
възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер от 100 лв., както и да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 82,20 лв. - разноски за държавна
такса – такава не е събрана предварително, защото същият е представляван от
особен представител, назначен по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20265489 от
01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 18492/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 159
състав.
ОСЪЖДА Т.К.Ц., ЕГН **********, с адрес:
*** да заплати на З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
***, на основание на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 617 лева - разноски
в производство пред СГС, както и да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 82,20 лева – представляваща
държавна такса за въззивно производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.