Р Е Ш Е Н И Е № ……
Гр. София, 10.07.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично
заседание на осемнадесети юни през две
хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Светослав Спасенов
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 5191 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
15433/18.01.2019 г. по гр. д. № 55845/2018 г. на СРС, 126 с - в, са отхвърлени
исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
срещу „И.д.“ ЕООД, ЕИК ******за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 153, 70 лв., представляваща стойност
на доставена топлинна енергия през периода април 2015 г. - април 2017 г., в
имот с аб. № 343068, сумата 39, 59 лв., представляваща стойност на заплатена
такса за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период, с
които суми ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, заедно
със законната лихва от 18.05.2018 г. – (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК)
до погасяване на задължението, 27, 76 лв., обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху задължението за стойност на доставена топлинна енергия за
периода 01.06.2015 г. - 15.05.2018 г. и 8, 69
лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период. Ищецът е осъден за разноски.
Решението се обжалва от ищеца „Т.С.”
ЕАД, като се излагат доводи за незаконосъобразност и допуснати нарушения на процесуалния
и материален закон. Неправилно СРС е приел, че исковете, предявени на основание
извъндоговорен източник, са неоснователни. По делото е било установено, че
ответникът притежава качеството на собственик на процесния имот през исковия
период, като не са представени доказателства друго лице да е ползвало имота. В
сградата е доставяна ТЕ и всички собственици на имоти са клиенти на ищеца по
смисъла на чл. 153 ЗЕ. Неправилно СРС е направил извод, че е налице договорно
отношение между страните за доставката на ТЕ, след като доказателства за
сключване на писмен договор не се представени по делото. По силата на чл. 149,
ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на ТЕ за стопански нужди се осъществява на основата
на писмени договори с потребителите. Поддържа се не е спорно, че такъв договор
не е сключван с ответника, което предполага, че той се е обогатил неоснователно
с ползваната ТЕ за имота, по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Излагат се и съображения,
че съгласно ОУ на дружеството ответникът е изпаднал в забава на плащанията до
20 число на месеца, следващ този, за който се дължи. Моли да се отмени
решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски за двете
инстанции. Прави евентуално възражение по разноските на насрещната страна
поради прекомерност.
Въззиваемата страна - ответникът „И.д.“ ЕООД, чрез процесуалният си представител, е подал
отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението
е законосъобразно и обосновано постановено, а жалбата е неоснователна. Правилно
СРС е приел, че не се установява фактическия състав на отговорността по чл. 59 ЗЗД. Наличието на възможност за ищеца да защити правата си на договорно
основание изключва възможността да предяви субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. По
делото няма данни ответникът, като собственик на недвижимия имот, да е заявил
че иска в имота да бъде предоставяна ТЕ, като не се установява за доставката на
ТЕ за небитови нужди в имота да е сключен писмен договор, съгласно изискванията
на чл. 149, ал. 1 ЗЕ. Поддържа се, че доколкото разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
сочи, че всички собственици или титуляри на вещното право на ползване са
клиенти на ТЕ, без да е посочено че става въпрос само за битови клиенти, следва
че те са потребители на ТЕ без оглед на това дали ползват ТЕ за битови или за
небитови нужди. Не е било спорно, че от момента на придобиване на имота
сградата е била топлофицирана, като ответникът е упражнявал права на
потребител. Твърди се, че след като е налице договорно основание за
претендиране на сумите за ползвана в имота ТЕ, макар договора да не е сключен в
писмена форма, сумите не могат да се търсят по реда на чл. 59 ЗЗД, като
неоснователно обогатяване. Освен това, не е установено имуществено обогатяване
на ответника за сметка на ищеца. Исковете за лихва за забава също са
неоснователни, доколкото по делото не е представена покана за плащане на
главницата, каквато се изисква съобразно вида на главната претенция, по смисъла
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Моли жалбата да остави без уважение и да се потвърди
първоинстанционното решение изцяло. Претендира разноски пред въззивната
инстанция съгласно списък.
Третото лице помагач на страна на ищеца „Т.с.“ ЕООД,
редовно призовано, не взема становище по жалбата.
Настоящият
състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Предявени са били обективно
съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - за установяване
съществуване на вземане в полза на ищеца, с източник - неоснователно
обогатяване и чл. 86, ал.
1 ЗЗД – за лихви за забава върху вземането.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. СРС се е произнесъл по предявеното в заповедното и
исково производство основание - чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД - за установяване
на вземания от неоснователно обогатяване на ответника поради липса на писмен
договор за доставка на ТЕ за стопански нужди.
Относно законосъобразността на решението, въззивният
състав намира следното:
В правилно приложение на
материалния закон СРС е приел, че в разпоредбата на чл.
149, ал. 1, т. 3 ЗЕ изрично е предвидено, че облигационните правоотношения между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди,
какъвто е ответника, следва да бъдат обективирани в договор, сключен в писмена
форма. По делото не се твърди, нито се установява да е сключен писмен договор с
предмет доставка на ТЕ за процесния имот, с действие в периода на исковата
претенция. Ответникът поддържа изрично, че такъв договор не е сключван.
Неоснователно обаче СРС е направил извод, че след като по делото е
установено безспорно, че ответното дружество е собственик на топлоснабдения
имот, въз основа на н. а. № 26, т. ІІ, рег. № 2693, дело № 210/14.03.2006 г. и
доколкото
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ не е посочено изрично, че разпоредбата се прилага единствено за битови
клиенти на топлинна енергия, следва, че
всички собственици/титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в
топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители на топлинна
енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови
нужди.
Настоящият състав намира за несъобразени с материалния закон изводите на
СРС, че между страните е налице договор за доставка на топлинна енергия в
процесния период, който на основание чл. 293, ал. 3 ТЗ е действителен, макар да
не е сключен в писмена форма.
Това е така,
доколкото в императивната материалноправна норма на 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ изрично е предвидена специална
форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди, каквито са юридическите
лица. В този случай писмената форма на договора с
ищеца е форма за действителност на сделката. Законодателят е използвал като критерии при дефиниране
на понятието „небитов клиент“ вида правен субект (физическо или юридическо лице) и
нуждите, за които той ползва/купува/ енергия (битови - за домакинството си или небитови - такива които не
задоволяват битови нужди). Доколкото не се установява процесният имот да служи за задоволяване на битови нужди, в случая става
въпрос за доставка на ТЕ за стопански
нужди.
Следователно, при липса на писмен договор за доставка на ТЕ, какъвто не се
твърди, нито се доказва да е сключен между страните, правоотношенията между тях свързани с
ползваната от ответното дружество ТЕ следва да се разглеждат на плоскостта на
неоснователното обогатяване.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му
върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск
по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с
който може да защити правата си. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на
блага от едно имущество в друго.
Фактическият състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД изисква установяване от ищеца на следните елементи : 1). имуществено
разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът
се е обогатил за сметка на ищеца; 2). връзка между обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили
обогатяването и обедняването; 3). липса на правно основание за имущественото разместване; 4). липса на друго
основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В конкретния случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от ищеца, при пълно и
главно доказване, на обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника
през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване,
както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването - че топлинната
енергия е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между страните.
Изцяло в тежест на ищеца обаче е било да
докаже, пълно и главно, при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е доставил ТЕ в
имота на ответника през процесния период в определен размер и на определена
стойност, доколкото ответникът е оспорвал доставянето на ТЕ в претендирания от
ищеца размер. По аргумент за противното от чл. 153 ГПК не се доказват само
безспорните факти между страните, които са от значение за делото. Конкретните
количества доставена ТЕ в период, консумирана от ответника и техните размери,
подлежи на общо основание на доказване от ищеца.
По делото не са ангажирани безспорни доказателства
относно количестовто и стойността на доставените количества топлоенергия за
имота през процесния период.
При това следва да се приеме, че ищецът не е установил
да е налице обогатяване на ответника, респективно - негово обедняване, с претендираните в производството
суми. След като не е доказан
основния елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване, главният иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД е неоснователен.
Предвид неоснователността на главния иск, неоснователна е и претенцията за установяване
на акцесорното вземане за обезщетение за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Само за пълнота съдът намира за необходимо да отбележи, че в случаите на
претендирани суми от неоснователно обогатяване, за да изпадне ответникът в
забава се изисква нарочна покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В този
случай, сроковете за плащане на задълженията, предвидени в ОУ на договора с
ищеца доставчик, са неприложими.
Предвид направените до момента изводи на въззивният съд
в съвкупност, решението на СРС, с което исковете се отхвърлени изцяло, следва
да се потвърди, включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски,
макар и по различни от изложените от този съд съображения.
По разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. С оглед
доказателствата за реално направени разноски за въззивната инстанция, в нейна
полза следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
300 лв.
По горните съображения въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15433/18.01.2019 г. по гр. д. № 55845/2018 г. на СРС, 126 с -
в, включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „И.д.“ ЕООД , ЕИК ******, с адрес на представителя си:
гр. София, бул. „******, чрез адв. К. Ч.,
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение за
СГС в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице
помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.