№ 2009
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100500537 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 01.09.2021 год., постановено по гр.дело №2440/2020 год. по описа на СРС,
ГО, 69 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу ЮР. ИВ. Л. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължат на ищеца сумата от 1 306.69 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.06.2016
год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, кв.“****, абонатен
№072361, сумата от 44.35 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от 01.07.2016 год. до 30.04.2018 год., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39774/2019 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в –
11.07.2019 год. до окончателното им изплащане и 157.39 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017
год. до 01.07.2019 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 10.11 лв. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД направените разноски в исковото производство в размер на
414.55 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 66.01 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски в исковото производство в размер на 113.29 лв. и направените разноски в
заповедното производство в размер на 42.48 лв.
1
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЮР. ИВ. Л..
Жалбоподателят поддържа, че по делото не била доказана доставка на топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване в процесния имот, тъй като не било ясно дали бил извършен
реален отчет или не бил осигурен достъп до имота. По делото липсвали документи, от които
да е видно, че в имота били извършени реални отчети. Задължение на третото лице-помагач
било да представи доказателства в тази насока, което обаче не било сторено. Твърденията на
вещото лице за наличието на документи, доказващи извършен реален отчет, респ. размер на
дълга, не представлявали доказателство. Нямало и данни, че измервателните уреди са били
изправни, а тежестта в тази насока била на ищеца. Не следвало да бъде кредитирано
заключението по съдебно-техническата експертиза, а и последното не можело да почива на
предположения и да се базира на документи, които не били представени по делото. Видно
било от данните по делото, че имало нулево потребление на топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване. В процесния имот не се доставяла топлинна енергия за отопление.
Ищецът и третото лице-помагач не били представили изискуеми документи по делото
липсвали фактури, които да удостоверяват реална доставка на услугата. Следвало да се
вземат предвид нормите на чл. 38а и чл. 38б ЗЕ. Дяловото разпределение било извършвано
неправилно. Съгласно чл. 2.2 от договора от 14.02.2002 год., сключен между третото лице-
помагач и етажните собственици, страните били постигнали съгласие разходът за
потребената от абонатите топлинна енергия спрямо този за сградна инсталация да се
разпределя в съотношение 90% към 10% – 90 % за отоплителни тела и 10 % за сградната
инсталация. От сметките за дялово разпределение, изготвени от „Т.С.” ЕООД било видно,
че това съотношение не е спазено изобщо, процентното съотношение било произволно
определяно и то едностранно от дружеството за топлинно счетоводство, което водело до
значително ощетяване на абонатите. Отделен бил въпросът, че третото лице-помагач нямал
правно основание да извършва дялово разпределение след 28.08.2005 год. /арг. чл. 2.4 вр. с
чл. 2.5 от договора/ – след тази дата договорът не бил продължаван от страните.
Първоинстанционният съд бил приел, че съществуват вземания на ищеца за период, който е
по-дълъг от процесния, само бил премахнал периода за който вземанията са погасени по
давност, чисто аритметично по години и бил признал всички неправилно изчислени разходи
на ищеца за отопление и битово горещо водоснабдяване, въпреки че било видно от данните
по делото, че ответникът не бил ползвал топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване
– обстоятелство, което било признато. Неясно било и как СРС бил пресметнал кои вземания
са погасени по давност, след като по делото не била ангажирана съдебно-счетоводна
експертиза. На следва място, поддържа, че следвало да се имат предвид клаузите на чл. 33,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца от 2014 год., с които бил регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинна енергия. Тези клаузи
били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 предл. 1 ЗЗП, тъй като били неравноправни – те
противоречали на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал. 1
2
ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца /търговец/ и
тези на потребителите /купувачите/. Настъпването на падежа на задължението за плащане
било свързано с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до
интернет, го поставяло в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потребителят не можело да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях
да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет,
за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет нямал
връзка с тези вложения. Към момента на влизане в сила на тези Общи условия ответникът
не бил собственик на процесния имот и нямал правото и задължението да ги оспорва или
обжалва. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу определението на СРС по горепосоченото дело от 09.01.2020 год., постановено
по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б., които
поддържат, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в
размер на 329.90 лв. е прекомерно. Максималният размер на това възнаграждение било в
размер на 50 лв.
Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице –
3
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото, че през процесния период ответникът е бил собственик
на апартамент №105, находящ се в гр.София, кв.“**** – в качеството си на наследник по
закон на Д.Й. Л.а /починала на 19.04.2016 год./, като на 30.08.2016 год. същият е подал
заявление-декларация по ищеца за откриване на клиентска партида на негово име за имота.
Следователно ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
4
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът, респ. неговият наследодател, е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се
приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово
разпределение – видно протокол от Общо събрание на етажните собственици от 28.08.2002
год., ведно със списък, на което е било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“
ЕООД. Такъв договор е бил сключен впоследствие на 23.09.2002 год. /който е подписан от
представител на третото лице-помагач/ за срок от 3 години, като страните са постигнали
съгласие за автоматичното му продължаване за всяка следваща година, ако няма възражения
от някоя от тях. По делото е представен изготвен от третото лице-помагач документ за
отчет, който е подписан от наследодателката на ответника и от който е видно, че до
процесния имот е бил осигуряван достъп за отчет на 17.04.2016 год. /авторството му не е
било оспорено и надлежно опровергано в процеса/ и индивидуални справки за използвана
топлинна енергия и общи сметки, отнасящи се отоплителни сезони, включени в исковия
период, и предвид липсата на доказателства за изявления от етажните собственици, че
считат договора за прекратен, следва да се приеме, че действието на договора е било
многократно подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата
на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия има
право да извършва услугата дялово разпределение и самостоятелно, дори да не е налице
договор с лице, вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано /в т.ч. като изготвено на база документи, които са приети
като доказателства по делото/, че през исковия период в процесния имот е имало 3 бр.
отоплителни тела с монтирани ИРРО с радиоотчет, 2 бр. щранг-лири и 1 водомер за топла
вода, като отчитането на топлинната енергия за отопление се осъществявало на база реален
отчет, който се извършвал дистанционно; топлинната енергия от щранг-лирите била
5
изчислена от фирмата за дялово разпределение, като топлинната й мощност се умножавала
по максимален специфичен разход на сградата и топлинната стойност на една условна
единица; поради неосигуряването на достъп за отчет на водомера, топлинната енергия за
битово горещо водоснабдяване била начислявана на база – брой лица /2/ по 140 л/ден за
един човек; делът на ответника бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а
измервателните уреди били изправни – общият топломер в абонатната станция бил
преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че съответства
на одобрения тип.
Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки
е спазена нормативно установената методология. Разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването установява задължение за всички
потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за
извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 69, ал. 2 от наредбата, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода,
а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма
за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на потребление. Следва да се
посочи също така, че съгласно чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/
инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т.
6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
Следователно и при липсата на доказателства, че през процесния период ответникът е
осигурил достъп за отчет на монтирания в имота му водомер за топла вода или че е поискал
извършването на допълнителен отчет, а доказателствената тежест в тази насока е била
негова, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, то следва да се приеме, че е установена
по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в
определено количество, като основание на предявените главни искове е възникнало
облигационно правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а не
нейното реално отчитане. Неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно, а сключеният между ответника и
приобретателя на топлоснабдения имот споразумителен протокол от 10.01.2021 год. е
непротивопоставим на ищеца, който не е страна по него – виж чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
Доказано е също така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза
и писмените доказателства по делото, че за периода от 01.06.2016 год. до 30.04.2018 год.
стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 1 306.69 лв. Във въззивното
производство не се спори, че през периода 01.07.2016 год. до 30.04.2018 год. е била
извършвана услугата дялово разпределение, като нейната стойност, определена по реда на
чл. 162 ГПК, възлиза на 44.35 лв. В този смисъл законосъобразно /в т.ч. при правилно
приложение на института на погасителната давност/ първоинстанционният съд е приел, че
са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответника до размер на
6
посочените суми, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 11.07.2019 год. до окончателното
изплащане.
Задълженията за заплащане на стойността на топлинната енергия за процесния период са
възникнали като срочно съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от 2016 /одобрени с решение на КЕВР от 27.06.2016
год. и в сила от 11.07.2016 год./ – в 45-дневен срок след изтичане на месеца, за който се
отнася. Т.е., за изпадането на длъжника в забава не е необходимо отправянето на покана от
страна на кредитора. Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в
размер на 1 306.69 лв., то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето
основание за периода от 15.09.2017 год. до 01.07.2019 год., а нейният размер възлиза на
157.39 лв. – определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК.
В настоящия случай Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от 2014 год. са неприложими, поради което и не следва да бъдат обсъждани
възраженията на жалбоподателя за нищожност на клаузите на 33, ал. 1 и 2 от същите.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 01.09.2021 год., постановено по гр.дело №2440/2020
год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7