РЕШЕНИЕ
№ 378
гр. Пловдив, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20225300503298 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по постъпила въззивна жалба, подадена от М. Х. Ч.
и П. А. Ч., чрез адв. В. Л., АК Хасково, против решение № 260027 от
15.09.2022 г. по гр.дело № 326/2019 г. по описа на РС Първомай, с което се
отхвърля предявеният от тях иск срещу Н. Х. Н. за делба на урегулиран
поземлен имот (УПИ) № XVI-1064 с площ от 890 кв. м., с предназначение за
жилищно строителство, с приложени улична и дворищна регулации, находящ
се в кв. 61 по действащия регулационен план на гр. П., обл. Пловдив, от 1994
г., при граници: улица, УПИ № XIII-1063, УПИ № III-1060, УПИ № XIII-1050
и УПИ № XV-1049, ведно с построените в него: двуетажна масивна
стоманобетонна жилищна сграда със застроена площ от 115 кв. м. на всеки
етаж, състояща се от първи етаж, включващ два гаража, четири избени
помещения и коридор, и втори жилищен етаж, включващ кухня-трапезария,
дневна, две спални, баня, тоалетна, помощно помещение и коридор, и ведно
със съответните части от общите части на сградата; масивна стопанска сграда
със застроена площ от 74 кв. м. и навес с оградни стени и със застроена площ
1
от 26 кв. м.
С постъпилата въззивна жалба, подадена от М. Х. Ч. и П. А. Ч., чрез адв.
В. Л., се навеждат доводи за неправилност на постановеното решение,
постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост,
при практическа липса на мотиви. Оспорва се извода на съда относно
началния момент на приетото давностно владение, осъществено от ответника,
както и придобиването на имота по давност, като се твърди, че съдът не е
обсъдил, че делбеният имот е придобит в режим на СИО от наследодателя на
страните и съпругата му – свидетеля П. Х., която все още живее в приземния
етаж на сградата, не е взел предвид, че липсват доказателства имотите да
представляват самостоятелни обекти на собственост, както и, че на се налице
предпоставките за придобиване на собствеността въз основа на давностно
владение. Сочи, че въпреки, че е констатирано в мотивите, че наследодателят
е придобил имота, предмет на иска за делба в режим на СИО, това
обстоятелство не е отчетено и обсъдено в мотивите, които се намират за
неясни и противоречиви и относно приетите факти от една страна, че
съпругата на наследодателя – свидетеля П. Х., се е разпоредила възмездно с
правата си в съсобствеността в полза на дъщеря си, а в същото време не е
зачетено от съда това разпореждане и е прието, че имотът е придобит по
давност от ответника. Твърди се също, че началният момент на давностното
владение, осъществено от ответника Н., е края на 2017 г., до когато не е
афиширал и демонстрирал намерението си за своене на частите на
съсобствениците си, които е държал, като възражението му за придобиване по
давност на делбения имот е неоснователно и недоказано. Твърди, че е налице
съсобственост между страните, по отношение на процесния имот, възникнала
от сънаследяване на починалия Х. Н. Х., поради което ответникът е държал
наследствените части на своите съсобственици, не е отблъснал владението
им, каквито действия е демонстрирал едва през 2017 г., поради което в негова
полза не е изтекъл необходимия срок за придобиване на собствеността. Моли
обжалваното решение да бъде отменено изцяло, като неправилно и
незаконосъобразно, и да бъде постановено решение по същество на спора, с
което да бъде уважен изцяло предявения иск за делба, алтернативно делото да
бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на РС Първомай.
Претендира разноските по делото.
2
В хода по същество и в писмени бележки по делото поддържа изцяло
наведените в жалбата възражения по отношение на правилността на
решението. Алтернативно в писмените бележки по същество прави ново
искане, ако съдът приеме, че жилището на втори етаж от процесната сграда е
придобито по давност от страна на ответника, да се допусне до делба първи
етаж на сградата, включваща гаражи, избени помещения и коридор и
стопанските постройки, или да бъде върнато делото за разглеждане на друг
състав на РС Първомай.
В постъпилия писмен отговор на въззивната жалба от Н. Х. Н., чрез адв.
К., се оспорват изцяло доводите и твърденията във въззивната жалба, счита се
обжалваното решение правилно и законосъобразно, включително и
неоспорените факти от установената от районния съд фактическа обстановка,
а именно, че ответникът е получил изключително владение върху имота от
неговите родители, които са компенсирали дъщеря си с парична сума за
закупуване на жилище, поради което упражняването на фактическата власт от
страна на ответника продължава на основанието на което е започнала, като по
делото няма данни да е настъпила промяна от установяване на владението
1997 г., упражнявана е спокойно и непрекъснато повече от двадесет години.
Моли да бъде потвърдено обжалваното решение и за присъждане на разноски.
В хода по същество и писмени бележки доразвива доводите си за
правилност на решението, като обосновава твърденията си с посочване на
практика на ВКС, включително постановена по реда на чл. 290 ГПК.
Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Пред РС Пловдив е бил предявен иск за делба на наследствен съсобствен
недвижим имот, с правно основание чл. 34, ал. 1 от ЗС, като производството е
във фазата на допускане на делбата.
3
Ищците М. Х. Ч. и П. А. Ч. твърдят, че процесният имот е съсобствен,
като те притежават съответно ищцата Ч. 15/24 идеални от УПИ и 4/6 от
построените в него сгради на основание наследствено правоприемство от
баща си Х. Н. Х. и покупко-продажба, а ищецът Ч. 3/24 идеални от УПИ и 1/6
от построените в него сгради на основание наследство от баща си А. Ч..
Твърдят, че част от имота е бил придобит по наследство от страна на общия
на страните наследодател Н. Х. Н., баща на ищеца Ч. и ответника Н., а друга
част възмездно, при режим на СИО, заедно със съпругата му П. В. Х.,
включително построените сгради в имота. След смъртта на наследодтеля на
страните Н. Х. Н. възникнала съсобственост върху имота на основание
наследяване между наследниците му по закон – съпругата П. В. Х. и децата
му – ищцата Ч. и ответника Н.. През 2017 г. съпругата П. Х. продала на
дъщеря си, ищцата Ч., притежаваната от нея по наследство и прекратена
съпружеска имуществена общност, идеална част от процесния имот. Поради
възмездния характер на сделката, след смъртта на съпруга на ищеца Ч., част
от имота се наследил и от сина и – П. Ч., също ищец в производството. Молят
съда да допусне до делба процесния недвижим имот, между тях и ответника
Н. Х. Н., като съсобственик на основание наследяване от баща му Н. Х. Н. на
6/24 идеални части върху процесното УПИ и 1/6 идеална част от построените
в имота сгради, както и да бъде предоставено ползването на делбените имоти
на ответника до приключване на производството, както и да бъде осъден да
им заплаща наем за ползването им.
Ответникът Н. Х. Н., в отговор на исковата молба, твърди, че е придобил
процесния УПИ, построените в него стопански сгради и жилището на втория
етаж от построената двуетажна масивна жилищна сграда, по силата на
упражнявано непрекъснато давностно владение за периода от 1997 г. до
датата на подаване на отговора. Сочи, че владението му е предадено
доброволно от родителите му, които изразили намерение имотът да остане за
него, като компенсирали дъщеря си с парична сума за закупуване на жилище.
Заявява, че договорът за покупко-продажба на част от имота, сключен между
майка му и сестра му през 2017 г., му е непротивопоставим, доколкото към
датата на разпореждането имотът е бил придобит от него, той е бил
собственика на имота, поради което майка му не е имала права, които да
прехвърли и сделката не произвежда вещно-правен ефект по отношение на
4
него. Моли до делба да бъде допуснато единствено жилището на първи етаж
от построената жилищна сграда, при положение, че се докаже в
производството, че притежава необходимите характеристики да бъде
самостоятелен обект на правото на собственост.
По делото са приети неоспорени писмени доказателства за установяване
на принадлежността на правото на собственост въз основа на сключени
сделки и наследствено правоприемство, както и са разпитани свидетели за
установяване и съответно оспорване на твърденията за придобиване на
процесния имот по давност от ответника, изслушани са страните и са приети
съдебно-техническа експертиза и допълнителна такава, както и съдебно-
оценителна експертиза.
Първоинстнционният съд, въз основа на събраните по делото писмени
доказателства, е приел, че имотът е придобит от наследодателя на страните Х.
Н. Х. чрез договор за покупко-продажба, сключен с Нотариален акт № 64, том
2, дело № 175/1974 г. по описа на Районен съд – Първомай, на една втора
идеална част от дворното място, учредено право на строеж и реализиране в
това дворно място на приземния и първи етаж на двуетажна жилищна сграда,
по време на брака му с П. В. Х., при режим на СИО, на осн. чл. 13, ал. 1 СК
(отм). Останалата една втора от дворното място наследодателя на страните Х.
Н. Х. придобил по наследство, след смъртта на родителите си и отказа от
наследство от страна на сестра му. През 1976 г. без строителни книжа и
разрешение наследодателят и съпругата му построили узаконените с приетия
по делото Акт за узаконяване № 8 на ОНС Първомай стопански постройки, а
намиращата се северозападната част на двора стара паянова къща премахнали
след 1978 г.
Х. Н. Х. починал на 07.08.2005 г. и оставил законни наследници
съпругата си свидетеля П. Х. и децата си ищеца М. Ч. и ответника Н. Н.. На
17.10.2017 г. П. Х. сключила с ищеца М. Ч., по време на брака и с А. П.в Ч.,
договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от процесния УПИ и 4/6
идеални части от находящите се в границите му сгради, оформен с
Нотариален акт № 41, том 4, рег. № 4421, дело № 620 от 17.10.2017 г. по
описа на Нотариус Н. К., № на НК 428, район на действие Районен съд –
Първомай. След смъртта на съпруга на ищцата А. П. Ч., неговата идеална част
от имота, придобита в режим на СИО, е наследена от нея – М. Ч. и синът им
5
ищецът П. Ч..
Съдът е приел също, че в жилищната сграда са обособени три
самостоятелни обекта – два гаража и едно жилище с прилежащи складови
помещения, тъй като, въпреки, че първи етаж на жилищната сграда е
обособен като самостоятелно жилище и се ползва като такова, то не отговаря
на строителните правила и норми на които следва да отговаря такъв обект –
жилище, поради липса на светла височина, както към момента на
построяването на сградата, така и след това, до настоящия момент. В
решението е посочено, че към датата на сочените от страните придобивни
способи – давност, изтекла не по-рано от 2007 г., и покупко-продажба от
17.10.2017 г., както и към настоящия момент, за одобряване на
инвестиционен проект за обособяване в жилище на приземните помещения,
чиято светла височина, измерена от вещото лице, е 2, 35 м, съществува
непреодолима правна пречка в чл. 72, ал. 3, изр. 1 от Наредба № 7/22.12.2003
г., който поставя минимален праг от 2, 60 м.
По отношение на така установените от районния съд факти относно
придобиване на собствеността на имотите от наследодателя им, построяване
на жилищната сграда в режим на СИО, ползването на имотите, както и
извършеното разпореждане с идеална част от тях в полза на ищеца, броя
самостоятелни обекти, страните не спорят и не са въведени възражения от тях
във въззивното производство. Страните не спорят и относно фактите, че след
построяване на процесната жилищна сграда, наследодателят Н. и съпругата
му, както и децата им, ищеца М. Ч. и ответника Н. Н., заживели в жилището
на втория етаж, където живели заедно, докато ищцата Ч. се омъжила и през
1991 г. напуснала жилището и се установила със съпруга си в гр. Д..
Складовите помещения на първи етаж, след построяване на жилищната
сграда, се ползвали за съхранение на фураж. След като ответникът сключил
граждански брак в средата на 1996 г. в жилището заживяла и съпругата му, а
през 1997 г. се родило и детето им. Тогава родителите на ответника
отстъпили ползването на жилището на втория етаж на ответника и
семейството му, а те се установили в преустроените като жилище помещения
на приземния етаж, където живеел наследодателя Н. до смъртта си, а
съпругата му, П. Х. и към момента. До 2017 г. дворът, селскостопанските
постройки и построената жилищна сграда се стопанисвали от ответника,
който извършвал ремонти, грижил се за имота и го ползвал, при пълно
6
разбирателство и липса на каквото и да е противопоставяне от страна на
родителите си или сестра си, като в устроеното жилище на първи етаж освен
родителите му, живял известно време при баба си и ищецът Ч., който
предпочитал да прекарва повече време с братовчед си и родителите му в
жилището на втория етаж. Друг безспорен факт между страните е, че през
2017 г. отношенията между страните се влошили драстично, като ответникът
се противопоставил на ползване на жилището на втория етаж от ищците,
което провокирало и съдебни спорове. Така с влязло в сила решение по
гр.дело 503/2017 г. по описа на Районен съд – Първомай, ищецът П. Ч. бил
осъден, на основание чл. 75, изр. 1 от ЗС, да предаде на ответника владението,
нарушено през месец септември 2017 г., върху част от помещенията на втория
етаж. С оглед така влошените отношения майката на ответника решила да
прехвърли, с цитирания по-горе договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 17.10.2017 г., на дъщеря си М. Ч., описаната част от процесния имот,
а непосредствено след това ответникът заключил вратата на апартамента на
втория етаж и не допускал там майка си, сестра си и племенника си.
Последвала размяна на нотариални покани за предаване на владението по
отношение на спорния имот, а в следствие създалото се напрежение
ответникът се принудил да напусне жилището края на 2018 г., като
първоначално посещавал имота ежедневно, в последствие по-рядко, а май
2019 г. достъпът до имота му бил ограничен от майка му, която сменила
бравите на входната врата и поставила райбери, което провокирало
образуване на ново дело по искова молба с правно основание чл. 75 ЗС.
Доколкото по така установените обстоятелства от районен съд не са
въведени възражения от страните във въззивното производство, то съдът не
може да приеме друга фактическа обстановка, различна от установената в
първа инстанция, която споделя. Спорни между страните са факта на
владение на имота от страна на ответника, началото на давностното владение,
вещно-правният му ефект и съответно този на извършеното възмездно
разпореждане от страна на майката на ответника в полза на сестра му, ищеца
Ч., както и направените правни изводи на съда, относно собствеността върху
делбените имоти. За установяване на твърденията на страните по отношение
на факта на осъществено владение върху имота са допуснати свидетели – П.
Х., майка на ищеца Ч. и ответника Н., водена от ищците, както и доведени от
ответника свидетели. След като е обсъдил свидетелските им показания,
7
съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като е била заинтересована от
изхода на делото, с оглед имуществените и пристрастия към ищите, както и
във висящ съдебен спор с ответника, първоинстанционният съд е кредитирал
свидетелските показания на свидетеля на ищеца, само в частта, в която се
подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал и не е взел
предвид твърденията и, които са в противоречие със свидетелските показания
на доведените от ответника свидетели, за които не е установено да е налице
заинтересованост към някоя от страните. Така е приел за доказано, че
владението върху имота е било предадено от наследодателя Х. Н. и от
съпругата му П. Х. на сина им Н. Х. Н. през 1997 г., които заявили волята си
имотът да остане в собственост на сина им. Това свое намерение те заявили
още след сватбата на дъщеря им, на която предоставили сума от 15000 лв. за
закупуване на апартамент, като казали пред свидетели и страните, че къщата
ще остане на брат и Н., като никой не следва да има претенции по отношение
на нея. След като синът им Н., ответник по делото, се оженил, със съпругата
му живели в процесното жилище, заедно с родителите му, а след раждане на
детето им през 1997 г., родителите му предали владението на имота на сина
си и се установили да живеят в приземния етаж, където преустроили три от
складовите помещения в жилище. Волята си имотът да остане на сина им Н.
изразили освен гласно пред свидетелите и децата си, така и обективирали
чрез отстъпване на владението на сина им на втория жилищен етаж, както и
компенсиране на дъщеря им с предоставяне на средства за закупуване на
жилище. След предаване на владението от родителите му ответникът
извършвал ремонти, изграждал сгради, за които действия не търсил
одобрение от никого, стопанисвал имота, като поддръжката му и заплащането
на консумативите за ползването му била негово задължение. До смъртта на Х.
Н. Х. страните живели в разбирателство и при така установеното фактическо
положение, което продължило до 2017 г.. При така приетото е направил
извод, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност, считано от
датата на предаване на владението до 2007 г., до когато владението му било
явно, спокойно и непрекъснато, като било и демонстрирано спрямо всички.
Поради придобиване на собствеността по силата на давностно владение на
парцела, втория жилищен етаж, гаражите и стопанските постройки, макар да
не е ползвал с намерение за своене призема, ответникът е придобил изцяло
имота, тъй като складовите помещения се явяват принадлежност към
8
жилището на втория етаж и следват собствеността му. Така постановеното
решение настоящият състав намира за правилно, като изцяло споделя както
констатациите при установяване на релевантните по делото факти, въз основа
на събраните по делото писмени доказателства, мотивите при обсъждане на
събраните гласни доказателства, с оглед преценката на тяхната достоверност,
така и направените въз основа на тях правни изводи, като на основание чл.
272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на обжалваното решение.
Въпреки това следва да бъде даден отговор на направените в производството
от страните възражения и оспорвания.
Основният спор между страните е дали ответникът е владял имота, от
кога и дали го е придобил по давност. Възраженията на ищците се основават
на първо място на начина на придобиване на собствеността от праводателите
им – в режим на СИО между наследодателя на страните и съпругата му,
свидетеля П. Х., като считат, че доколкото имотът е придобит в режим на
СИО, в по-голямата си част, то ответникът не е могъл да владее частта от
имота, придобита от майка му, тъй като собственикът – свидетелят Х., е
живяла в него. Съдът не счита това възражение основателно, с оглед
конкретните факти, установени по делото. Действително, част от имота и
сградите, изградени в него, са придобити в режим на СИО между
наследодателя на страните и свидетеля Х.. Това не се оспорва от ответника.
Същият обаче твърди и доказва в производството, че приживе наследодателя
Н. е заявил, че заедно със свидетеля Х., желаят притежавания от тях имот да
остане в собственост на сина им Н. Н., като те доброволно са му предали
владението върху имота през 1997 година. В този смисъл са категоричните и
безпротиворечиви показания на незаинтересованите от изхода на делото
свидетели Ч., М. и Н.. Свидетелят Ч. заявява, че лично от праводателя на
страните Х. Н. знае за желанието му къщата да остане за сина му, за това, че е
обезщетил дъщеря си със сума за закупуване на имот, като и е казал да няма
претенции спрямо батко си за къщата, както и, че лично е казал това и на
ищеца Ч.. Твърди също, че ответникът е стопанисвал цялата къща, правил е
ремонти, поддържал е къщата за своя сметка, имал е жилището на втория
етаж като свое лично, като не е ограничавал достъпа до нея на майка си,
сестра си и племенника си, който гледал като свой син, докато учел и бил в
П., поради близките им и добри взаимоотношения. Свидетелят М. също
твърди, под страх от наказателна отговорност, че Х. Н. на всеослушание е
9
заявявал по време на празничните им събирания, в присъствие на П. Х., която
не е отричала и не се е възпротивявала на тези изявения, че къщата с двора в
гр. П. остават за сина му, заради което е дал на дъщеря си сума за закупуване
на апартамент в гр. Д.. Тя също заявява, че двора, къщата, стопанските
постройки, гаражите са били ползвани от Н., който е поддържал, ремонтирал,
преустройвал сградите, като всички знаели, че къщата е негова. Няма
противоречие между свидетелите и относно факта, че жилището се е ползвало
от семейството на ответника, а достъп до него винаги са имали роднините му,
които ходили там като на гости. Свидетелят Н. също споделя, че лично от
бащата на ответника знае, че желанието и решението му е било къщата да
остане за сина му, като е дал пари на дъщеря си за закупуване на жилище, а
ответникът е стопанисвал цялата къща, ползвал е двора, заплащал е всички
разходи за къщата. Така събраните доказателства с категоричност установяват
заявената воля приживе на бащата на ответника синът му да остане
собственик на къщата, като на тези негови изявления е присъствала и
свидетеля Х., която не е отричала това тяхно решение. Тази воля е била
споделена пред тримата свидетели по различно време, при различни
обстоятелства, но с едно съдържание – че дават апартамента на сина си, при
когото остават да живеят, а дъщеря им е компенсирана парично. Поради това
и показанията им следва да се кредитират, като ясни, категорични, плод на
лични впечатления и незаинтересовани. Съдът не споделя възраженията на
жалбоподателя, че съдът приел за установен факта на предаване на
владението върху къщата въз основа на предположения на свидетелите.
Никой от свидетелите не прави предположения по отношение на изявленията
на праводателя на страните Х. Н., че оставя къщата на сина си, като и тримата
са ясни и категорични за това, което лично са възприели. Единствено
свидетелите заявяват, че предполагат, че всички роднини са знаели за тези
действия и намерения, защото са били едно семейство и са живели в
разбирателство. За да бъде прието, че ответникът е установил самостоятелна
власт върху къщата, не е необходимо да бъде установено безспорно, че
ищците са знаели за предварителна уговорка приживе на наследодателя Н. и
съпругата му за предаване на владението върху къщата. Установено е, че
свидетелят Х., като съсобственик на имота, е знаела и не е дала никакъв повод
за съмнение, че се противопоставя на така предаденото владение. Съдебната
практика е категорична, че, както е посочено в Решение № 60 от 07.06.2018 г.
10
по гр. д. № 2420 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение,
когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като
едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на
наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица,
които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата
смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на
владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда,
удостоверява, че фактическата власт е установена явно. Ако наследодателят
приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след
смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че
още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна
фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността /решение
№32/08.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4591/2015г. и решение
№3/25.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3973/2015г./.
Единствено свидетелските показания на свидетеля Х. са в обратна
насока, като тя твърди, че никога със съпруга си не са изразявали желание да
оставят къщата на ответника, че те са решили никой да не урежда
собствеността върху имота приживе, което противоречи както на събраните и
обсъдени по-горе свидетелски показания, така и на нейните собствени
действия. Поради явната и пряка заинтересованост от изхода на делото на
свидетеля Х., поради възмездното прехвърляне на част от собствеността,
както и влошените отношения и наличието на спорове с ответника,
включително съдебни, съдът не кредитира показанията и в тази им част, на
осн. чл. 172 ГПК.
Така съдът приема, че поради предварителна уговорка приживе на
наследодателя Н. и съпругата му за оставане в собственост на ответника на
делбения имот, както и предаване на владението върху къщата, ответникът е
установил самостоятелно владение върху втория жилищен етаж, гаражите,
двора и стопанските помещения, от 1997 г., като ги е ползвал като собствени,
явно и непрекъснато ги е владял до 2017 г., повече от десет години, поради
което ги е придобил по давност.
Тук е мястото да бъде обсъдено възражението на жалбоподателите, че
съсобствеността е възникнала на основание наследяване, поради което
презумпцията на чл. 69 ЗЗД е оборена, тъй като съсобственикът се счита
11
владелец на своята част от съсобствеността и държател на частите на
останалите съсобственици, поради което, за да бъде придобит имота по
давност, следва да бъде противопоставено явно по отношение на другите
сънаследници намерението на ответника да владее за себе си и техните
идеални части, от който момент се счита установено владението му. Поради
това се твърди, че владение от ответника е установено едва 2017 г., когато се
е противопоставил на ползване на жилището на втория етаж от сестра му и
племенника му, за което са събрани свидетелски показания, а и свидетелстват
и влезлите в сила решения по искове с правно основание чл. 75 ЗС, а от тогава
до завеждане на иска не е изтекъл необходимия срок за да придобие имота по
давност. Горното би било принципно вярно, при положение, че владението е
установено на основание наследяване. Както бе посочено по-горе, със
свидетелските показания се установява, че владението е предадено от
собствениците Х. Н. и П. Х. на сина им, доброволно, през 1997 г. Тези извода
на първоинстанционния съд са в съответствие със събрания доказателствен
материал и константната практика на ВКС, която е цитирана както в
обжалваното решение, така и от пълномощника на ответника. Практиката
приема, че при извършването на преценка дали един от наследниците е
установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия
наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на
предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на
владението, каквато в конкретния случай е налице и е взета предвид от съда.
Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху
имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов
наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на
владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за
придобиване на собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето,
което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС срок,
фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент
един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху
имота приживе на наследодателя. Горното цитира дословно Решение № 75 от
03.07.2019 г. по гр. д. № 2871 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр.
отделение, което препраща и към Решение № 3 от 25.01.2016г. по гр.д.
№3973/2015г. на ВКС, I г.о., в което също е посочено, че когато владението е
установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец,
12
което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или
чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа
презумпцията на чл.69 ЗС и на чл.83 ЗС, т.е. приема се, че имотът се владее от
владелеца за себе си и без прекъсване. В този смисъл са и разясненията,
дадени в ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС, според които, в случаите, при които
един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху
вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението
му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал
фактическата власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. От съществено
значение при позоваване на придобивна давност в отношения между
сънаследници е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява
фактическата власт върху съсобствения имот, като при предаване на
владението от собствениците приживе на наследодателя, следва да се приеме,
че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което
изключва владението на останалите по отношение на частта на този
съсобственик. Точно аналогичен на разрешения спор е и настоящия, при
който владението е установено на основание предаването му от
собствениците.
Жалбоподателите се позовават и на постановени решения по искове с
правно основание чл. 75 ЗС, в които съдът бил приел в мотивите си, че
давността е установена от ответника през 217 г. Следва да се вземе предвид,
че решението формира СПН само по отношение на диспозитива си, в
пределите, посочени в чл. 298 ГПК. Мотивите не формират СПН, поради
което изводите в цитираното решение, постановено и между други страни, по
друг спор и на друго основание, не могат да обвържат настоящия съд, който е
длъжен, при спазване на принципите в ГПК, включително за устност и
непосредственост, да вземе решение, съобразно събраните в производството
доказателства, при равно третиране на страните в състезателното
производство, по вътрешно убеждение. Поради това не се обсъждат мотивите
на постановеното решение по в.гр.дело 992/2022 г. на ПОС, въпреки, че
споделя принципно и възраженията на въззиваемия, че с оглед предмета на
производството, за решаване на спора с правно основание чл. 75 ЗС, е бил
релевантен момента на установяване на владение шест месеца преди
установяване на нарушаването му.
Поради това, че владението е предадено от собствениците на процесния
13
имот на ответника, който към момента на предаване на владението не е имал
качеството на собственик на имота, то владението е продължило на това
основание и придобиване на качеството на наследник в по-късен момент не
променя факта на установяване на владението. Така установеното владение е
противопоставимо на всички, включително на собствениците на имота, като
това, че същите са продължили да живеят в обособеното жилище на
приземния етаж на променя този факт. Факта на изтекла в полза на ответника
придобивна даност не може да се отмени и с промененото отношение на
свидетеля Х. след изтичане на срока за придобивна давност в полза на
ответника. В този смисъл е и цитираното вече по делото Решение № 60 от
07.06.2018 г. по гр. д. № 2420 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр.
отделение, както и сочената от съда и въззиваемия съдебна практика. Факта
на ползване на приземния етаж на имота, както и достъпа на предалите
владението му собственици до целия имот не може да игнорира доказаното
предаване на владението и осъществяването му за посочения период, а е в
следствие близките родствени отношения между страните и отговаря на
житейската логика. Поради това действително не може да бъде
противопоставено на ответника действието на сключения между майка му и
сестра му договор за покупко-продажба на идеални части от делбения имот от
2017 г., доколкото към момента на сключването му продавача не е бил
собственик, не може да прехвърли права, каквито не притежава, поради което
и по отношение на действителния собственик – ответника Н., този договор е
непротивопоставим.
Искането за предоставяне на приземния етаж, направено едва в
писмените бележки по същество от страна на жалбоподателите, е
несвоевременно направено. С въззивната жалба и в хода на производството не
е оспорена констатацията на вещото лице за измерената светла височина на
жилището, обособено фактически от складовите помещения на приземния
етаж. Не са оспорени и изводите на районния съд, че така преустроените за
жилище помещения не отговарят на техническите правила и норми, към
релевантния момент на придобиване на собственотта, за да бъде с призната
характеристика за жилище и следователно самостоятелен обект на правото на
собственост. Съдът се е съобразил с действащите императивни норми,
указващи условията, на които следва да отговаря един жилищен обект, с
оглед фактическото му ползване, съобразил се е и със задължителната
14
съдебна практика за последиците от липсата на необходимите технически
характеристики на обекта, приел е, че не отговаря на изискванията за жилище,
като е приложил сочените в решението императивни правни норми и
задължителна съдебна практика. Обосновал е и защо тези помещения са
складови и следват собствеността на жилището на втори етаж от жилищната
сграда. Тези изводи на съда, за липса на самостоятелност, поради
несъотвествие с техническите изисквания обекта да бъде приет за жилище, не
са оспорени от страните, не са оспорени посочените от вещото лице
замервания, не е поискана възможност за одобряване на инвестиционен
проект за обособяване в жилище на приземните помещения, въпреки, че
първоинстанционния съд е приел, че съществува непреодолима правна пречка
в чл. 72, ал. 3, изр. 1 от Наредба № 7/22.12.2003 г. Поради изложеното и съдът
приема искането за несвоевременно направено и необосновано.
По така изложените съображения въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното решение –
потвърдено изцяло като правилно.
При този изход на спора въззиваемия има право на разноски, съгласно
представени доказателства за изплащане на адвокатско възнаграждение, като
следва да му бъде присъдена заплатената сума от 1500 лева по договор за
правна защита и съдействие, в който е отбелязано заплащането на сумата в
брой, на осн. чл.78 ГПК. Направеното възражение за прекомерност на
разноските на пълномощника на въззиваемия не е обосновано от страна на
жалбоподателя и само на това основание следва да бъде оставено без
уважение. Отделно от това същото е съобразено и с фактическата и правна
сложност на делото, както и не е в завишен размер с оглед материалния
интерес, както и е съобразен с посочените размери в Наредба за определяне
на минималните размери на адвокатските възнаграждения, действала към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260027/15.09.2022 г., постановено по гр.
дело № 326 по описа на Районен съд – Първомай за 2019 г.
15
ОСЪЖДА М. Х. Ч., ЕГН: **********, от гр. В., ул. „***, и П. А. Ч.,
ЕГН: **********, от гр. П., ул. „****, да заплатят на Н. Х. Н., ЕГН: *****, гр.
П., ул. „***, сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин лева) направени по делото
разноски за адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16