Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 04.08.2017 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и девети
март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ЯНА ФИЛИПОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15962 по описа за
2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № І-120-2 от 16.02.2015 год., постановено
по гр.дeло № 51580/2012 г. на СРС, І ГО, 120 състав, е отхвърлен предявения от Х.Е.М., с ЕГН-********** и М.П.Б., с ЕГН-**********,***,
чрез адв.Т.Б., съдебен адрес: *** срещу „И.“-ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.И.П., Н.Ж.Н., с ЕГН- **********,***,“***
**********и Д.В. Д.-Н., с ЕГН-**********,***, иск с правно основание чл.135 ЗЗД
за обявяване недействителността по
отношение на ищцовата страна на договор за замяна на идеална част от недвижим
имот с движима вещ между ответниците,
сключен с нотариален акт за замяна на идеална част от недвижим имот с движима
вещ № 128/ 30.12.2009 г., том ІІ, рег. № 7853, н.д.№ 269/ 2009 г. на нотариус с
рег.№ 210- В.Ч., вписан в службата по
вписванията при СРС с вх. рег.№ 63983/ 30.12.2009 г., акт № 150, им. партида №
25855, относно 6,59 % ид.част от незастроен поземлен имот № 673 в квартал № 25
а, по плана на гр.С., район Витоша, кв.“Бояна“, ул.“ *********“, местност вилна
зона „Беловодски път“, целият с площ от 2039
кв.м., при граници, съгласно представен документ за собственост: П.В.П.,
дере, борова гора, К.М.и съгласно скица: север- гора, изток УПИ І-603, 768, юг-
УПИ VІІ-768, 620, запад- парк Витоша/ дере/, който по скица от АГКК,
представлява поземлен имот с идентификатор
68134.1938.673, целият с площ от
2410 кв.м., с трайно предназначение на територията- урбанизирана, за
застрояване, при граници: 68134.1938.611, 68134.1938.620,
68134.1938.674, 68134.1938.603, 68134.1938.840, като неоснователен. С решението
на съда са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-********** и М.П.Б., с ЕГН-**********,***, да
заплатят на „И.“-ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя Д.И.П., сумата от
1600 лв. за направени деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. С решението на съда са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-********** и М.П.Б., с ЕГН-**********,***,
да заплатят на Н.Ж.Н., с ЕГН- **********,***,“ *********сумата от 1600 лв. за направени деловодни разноски, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК. С решението на съда са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-**********
и М.П.Б., с ЕГН-**********,***, да заплатят на Д.В. Д.-Н., с ЕГН-**********,***,
сумата от 1600 лв. за направени
деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. С определение от
24.07.2015 год., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 51580/
2012 год.по описа на СРС, І Г.О., 120 състав е изменено решение № І-120-2 от
16.02.2015 год., постановено по гр.дeло № 51580/2012 г. на
СРС, ГО, 120 състав, в частта за разноските, на основание чл.248, ал.3
от ГПК, като са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-********** и М.П.Б., с ЕГН-**********,***,
да заплатят на „И.“-ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя Д.И.П., сумата от
1200 лв. за направени деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК; са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-**********
и М.П.Б., с ЕГН-**********,***, да заплатят на Н.Ж.Н., с ЕГН- **********,***,“ *********сумата
от 1200 лв. за направени деловодни разноски,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК; са осъдени Х.Е.М., с ЕГН-********** и М.П.Б.,
с ЕГН-**********,***, да заплатят на Д.В. Д.-Н., с ЕГН-**********,***, сумата
от 1200 лв. за направени деловодни
разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Срещу решението на СРС, Г.О., 120 с-в е постъпила въззивна жалба от Х.Е.М. и М.П.Б., подадена
чрез пълномощника им адв.Т.Б., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на процесуалноправни и
на
материалноправните разпоредби на закона.
Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемите
страни- „И.“-ЕООД,
гр.С., Н.Ж.Н. и Д.В. Д.-Н., чрез пълномощника
си адв.Ю.Д. оспорват жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Постъпила е частна жалба от Х.Е.М. и М.П.Б., подадена
чрез пълномощника им адв.Т.Б. срещу определение от 24.07.2015 год., постановено
в закрито съдебно заседание по гр.дело № 51580/ 2012 год.по описа на СРС, І
Г.О., 120 състав, с което е изменено решение № І-120-2 от 16.02.2015 год., постановено по гр.дeло № 51580/2012 г. на
СРС, ГО, 120 състав, в частта за разноските, на основание чл.248, ал.3
от ГПК. В частната жалба са изложени
съображения за незаконосъобразност на обжалваното определено, поради
прекомерност на присъдените в полза на ответниците разноски. Молят съда да
отмени обжалваното определение, като бъдат намалени присъдените в полза на
ответниците разноски до посочения в закона минимум.
Ответниците по частната жалба- „И.“-ЕООД, гр.С.,
Н.Ж.Н. и Д.В. Д.-Н., чрез
своя пълномощник адв.Ю.Д. оспорват
частната жалба, като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор на подадената
частна жалба. Молят съда, подадената частна жалба от ищците по делото да бъде
оставена без уважение, като неоснователна.
Постъпила е и частна жалба от „И.“-ЕООД, гр.С.,
Н.Ж.Н. и Д.В. Д.-Н., подадена чрез пълномощника им адв.М.Р.срещу
определение от 24.07.2015 год., постановено в закрито съдебно заседание по
гр.дело № 51580/ 2012 год.по описа на СРС, І Г.О., 120 състав, с което е
изменено решение № І-120-2 от 16.02.2015 год.,
постановено по гр.дeло № 51580/2012 г. на
СРС, ГО, 120 състав, в частта за разноските, на основание чл.248, ал.3
от ГПК.
Ответниците по частната жалба- Х.Е.М. и М.П.Б.,
молят съда да остави същата без уважение, като неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, наМ.за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищците срещу
ответниците иск с правно основание чл.135 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивниците- ищци във връзка с неговата
правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание
чл.135 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай, съвкупният анализ на събраните по делото доказателства, обосновава извод на въззивния
съд за липсата на визираните в разпоредбата на чл.135, ал.1 от ЗЗД, материално- правни
предпоставки за уважаване на предявения
иск.
Искът по чл.135 от ЗЗД представлява предоставено от закона потестативно
право в полза на кредитора да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо
него действията, с които длъжникът го уврежда. Основателността на
конститутивния отменителен иск е в зависимост от наличието на елементите на
фактическия състав, предвидени в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД: ищецът да е кредитор на длъжника; длъжникът да е извършил конкретно
действие, което уврежда кредитора; да е налице знание на длъжника за
увреждането на кредитора; да е налице знание на третото лице, с което длъжникът
е договарял, за увреждането на кредитора, когато действието е въззмездно.
Кредиторът трябва да
разполага с действително парично или непарично вземане срещу длъжника, което не
е удовлетворено и е възможно все още да не е изискуемо. Вземането може да е
възникнало преди извършване на увреждащото действие и в този случай правото на
кредитора се упражнява съгласно
разпоредбата на чл.135, ал.1 от ЗЗД. Съдът приема, че втората предпоставка
изисква длъжникът да е извършил конкретно действие, което уврежда кредитора.
Действията, които могат да бъдат предмет на иска по чл.135 от ЗЗД са разнообразни - договори, сключени между
длъжника и трето лице /възмездни и безвъзмездни/, едностранни правни сделки,
други правни действия, например плащане.
Третата предпоставка за
възникване на правото да се иска да бъдат обявени за недействителни спрямо
кредитора - ищец действията, с които длъжникът го уврежда, се отнася до
наличието на субективно условие и се различава в зависимост от това дали
действието е възмездно или безвъзмездно, но само по отношение на знанието на
третото лице.
Относно знанието на
длъжника по смисъла на чл.135, ал.1 от ГПК е без
значение дали увреждащото действие е възмездно или безвъзмездно. Наличие на знание на третото лице - съдоговорител за
увреждането на кредитора е необходимо, когато увреждащото действие е въззмездно,
например при едностранен възмезден договор или двустранен възмезден договор.
При едностранните правни
сделки едната страна прави волеизявление, поради което само длъжникът трябва да
има съзнание, че уврежда кредитора. При двустранните правни сделки /договори/
двете страни правят волеизявления, поради което следва да се отчитат интересите
на третите лица, които добросъвестно са сключили договорите с длъжника и са
придобили права. Ако договорът е безвъзмезден, достатъчно е знание на длъжника,
тъй като другата страна не е престирала нищо насреща. Ако договорът е
възмезден, необходимо е съконтрахентът на длъжника също да знае, че договорът
уврежда кредитора.
Съдът приема, че правото на иск по чл.135 от ЗЗД принадлежи само на лице, което има качеството
"кредитор" на длъжника, извършил правното действие, чиято отмяна се
иска. Качеството "кредитор" е обусловено от съществуването на вземане
към длъжника, като в производството по
чл.135, ал.1 от ЗЗД не е необходимо ищецът да установява в условията на пълно и главно
доказване съществуването на съответното правоотношение, на което основава
твърдяното качество.
Тъй
като това са правопораждащите юридически факти, в случая ищците носят доказателствената тежест да установят същите по реда на пълното и главно доказване. Липсата на
която и да е от тези кумулативни предпоставки води до извод за неоснователност
на исковата претенция.
Кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице, титуляр на
парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора
да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на
длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане - вземане, което
може да не е изискуемо или ликвидно.
Материално легитиМ.н да предяви иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД е
кредитор с вземане, удовлетворяването на което е свързано с упражняването на
потестативно право. Кредиторът разполага с иска по чл. 135 от ЗЗД и ако
удовлетворението му ще се изрази в упражняването на правото му по чл.19, ал. 3
от ЗЗД, ако той е купувач по предварителния договор, но длъжникът – продавач се
е разпоредил с имота. В конкретния случай ищците основават качеството си на
кредитор на непарично вземане, изразяващо се в правото му да иска да му се
прехвърли имота, което не може да се реализира поради извършеното
разпоредително действие.
На следващо място съдът приема, че съгласно
задължителната съдебна практика на ВКС, искът по
чл.135 от ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за
недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го
уврежда. Това право възниква за кредитора по силата на закона при установен
фактически състав - наличието на действително вземане, което не е прекратено
или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно и
изискуемо. Титулярът на парично или непарично
вземане по отношение на длъжника има качеството на кредитор и може да си служи
с павловия иск. Възникването на правото по чл.135 от ЗЗД не се обуславя от установяване на вземането с
влязло в сила съдебно решение. Правоотношенията, от които
произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по павловия иск, като съдът по павловия иск не може да проверява съществува ли
вземането, което легитиМ.ищеца като кредитор.
В
производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането
съществува, ако то произтича от твърдените факти освен, ако вземането е
отречено със сила на пресъдено нещо. Страната, която е
поискала отмяната по чл.135 от ЗЗД установява качеството си
на кредитор, като материална предпоставка,
без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния
си интерес. Увреденият има интерес от павловия иск, когато в резултат на
предявяването му ще бъде променено действителното правно положение - с прогласяване
на недействителност на увреждащата сделка ще се промени правната сфера на
ответника по иска.
С
оглед ангажираните по делото доказателства, съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че вземането на ищците произтича от твърдените факти,
и конкретно – ищците основават качеството си на кредитор на съществуващо,
действително и годно да поради правен ефект основание – сключен предварителен
договор за продажба на недвижим имот в строеж от 18.04.2006 г. и допълнително
споразумение към него от 24.04.2009 г. Т.е, съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че ищците имат качеството на кредитор по отношение на първия ответник-прехвърлител по процесния
договор - „И.“-ЕООД,
гр.С..
На следващо
място съдът приема, че в случая е налице и втория елемент от фактическия
състав, предвиден в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД- изискването длъжникът да е извършил конкретно действие, което
уврежда кредитора. В процесния случай,
съдът приема, че сключеният между ответниците по делото договор за замяна
уврежда интересите на ищците.
Увреждащо
кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което се
осуетява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от имуществото
на длъжника. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което
кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от
относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът
изпълни задължението си към своя кредитор.
Съгласно
ППВС № 1/29.03.1965г. по дело № 7/1964 г., както и според решение № 522/2010г.
на ВКС по гр.д. № 171/2009г., IV г.о. и решение № 328/2010г. на ВКС по гр.д. №
879/2010 г., III г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, когато обещан с
предварителен договор имот е продаден на трето лице, за купувача по
предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената възможност за
реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. Сключването
на последваща сделка от страна на обещателя-длъжник, при положение, че
задължението му за сключване на окончателен договор не е погасено, е съзнателно
волево действие, насочено към правни последици, увреждащи кредитора по
предварителния договор и затова предпоставящо извод за знание на длъжника
относно тези последици и увреждащия им характер. В настоящия случай, безспорно
установено е по делото обстоятелството, че със сключения предварителен договор за
продажба на недвижим имот в строеж от 18.04.2006 г. и допълнително споразумение
към него от 24.04.2009 г., ответното дружество е обещало да продаде на ищците 6,59
% идеални части от правото на собственост върху поземлен имот. С оспорваната
сделка от 30.12.2009г. обещателят е прехвърлил на трети лица / ответниците-
физически лица по настоящето дело/ с договор за продажба идеална част от
обещания имот.
За кредитора по предварителния договор е
налице правен интерес да предяви отменителен иск, като от значение за успешното
му провеждане в случая, при обстоятелства по чл. 135, ал. 1, пр. 2-ро от ЗЗД, е
знанието на купувача по възмездната сделка, което подлежи на пълно доказване от
страна на ищеца. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната
сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора / в този смисъл -
решение № 264/18.12.2013г. по гр.д. № 915/2012 г. на ВКС, IV г.о./, какъвто е и
процесния случай. Когато разпореждането с имущество на длъжника е безвъзмездно,
е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на
задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът
трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът
е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които
пораждат вземането на кредитора, освен в случаите, когато знанието на третото
лице се презюМ.– чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Именно субективният елемент от
фактическия състав на предявения иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, съдът
счита за недоказан в настоящия случай.
На първо място следва да се посочи, че
доколкото възникването на вземанията предхождат процесната възмездна сделка, то
е приложима хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и изискуемото от закона
субективно отношение е знание за увреждане у двете страни по сделката –
ответници по делото. В конкретния случай
е неприложима презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, доколкото страните по
сделката не са физически лица, тъй като родствена връзка може да съществува
само между физически лица. В задължителната за съдилищата практика на ВКС
презумпцията е разширена до лица, които представляват или са собственици на
юридическите лица страни по атакуваната сделка и се наМ.т в родствени отношения
от кръга на посочените в нормата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. За всички останали
случаи, когато би могла да съществува друга родствена или фактическа връзка
между тези лица, или когато търговските дружества са „свързани лица” по смисъла
на § 1 от ДР на ТЗ, презумпцията не се прилага.
С решение № 13/19.02.2015г. на ВКС по
гр.д. № 4606/2014г., IV ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК е прието, че
за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава
кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви
обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и
задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения
договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които
произтича вземането на кредитора. Наличието на съответна фактическа степен на
близост в отношенията /например съвместно живеене на съпружески начала или в
общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между
свързани лица по смисъла на § 1 от ДР та ТЗ и др./ имат значение и ако бъдат
доказани могат да залегнат в основата на фактическия извод за наличието на
знание, като разбира се естеството на съществуващата фактическа близост
определя естеството на узнатите обстоятелства – свързаните лица по § 1 от ДР на
ТЗ биха знаели основните обстоятелства от дейността на дружествата.
Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на
неговите органи. Възможно е съответните лица от състава на органите да знаят за
увреждането, но упълномощеният представител на страната да не знае –
добросъвестността на пълномощника не санира сделката. Ако упълномощеният
представител знае за увреждането и действа от името на упълномощителя, не е
необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае.
В
настоящия случай от показанията на разпитания по делото от настоящата въззивна
инстанция свидетел на ищците- С.Р.се установява, че едноличният собственик на
капитала и управител на ответното дружество – Д.М.Л.и втория ответник по делото
Н.Н. имали близки отношения. Установява се, че Н. бил „момче за всичко“ на Д.Л..
Н.Н. бил шофьор на Д.Л. и навсякъде бил с него, носел пазарските му торби,
водел децата му на детска градина, както и че дълги години е работел в негова
фирма.
Съдът наМ., че в случая от показанията
на свидетеля Р. не би могло да се направи категоричен извод за знание у
купувача Н. и неговата съпруга Д. Николова за увреждане на ищците, в качеството
им на кредитори към момента на сключване на процесната сделка- м.12.2009 год. Съдът
приема, че близките отношения между длъжника и лицето, с което той е договарял,
не са достатъчни за да се приеме, че на него са му известни обстоятелствата, от
които произтича вземането на кредитора. Напротив, от показанията на разпитания
свидетел се установява, че естеството на съществуващата фактическа близост,
преценявана на плоскостта на възлагане за изпълнение на технически дейности,
свързани с подпомагане в домакинските задължения и шофьорски услуги, изключва
вероятността на ответника Н.Н. да е била служебно известна информацията за
поетото от търговското дружество задължение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Други доказателства, от които да се установи посоченото обстоятелство- знание у купувача Н.Н. и неговата съпруга за увреждане на ищците не са ангажирани по делото от страна на ищците. В процесния случай, ищците, чиято е доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не са доказали по делото по реда на пълното и главно доказване знанието за увреждане у третото лице. Доказването на този правопораждащ факт от ищците е следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищците носят доказателствена тежест/. В настоящия случай, недоказването на посочения релевантен факт от приложимия фактически състав следва да бъде отнесено във вреда на ищците, които съгласно принципа за разпределяне на доказателствената тежест, дължат установяване на фактите, които твърдят, че са се осъществили и които обосновават основателността на исковата претенция. В приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса съдът е длъжен да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. С оглед на което съдът приема, че у ответниците-физически лица не е имало форМ.но знание за увреждане на ищците.
С оглед на изложеното, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че не са доказани всички материалноправни предпоставки,
съставляващи елементите от фактическия
състав на разпоредбата
на чл.135 от ЗЗД, поради което правилно е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл.135 от ЗЗД, като
неоснователен и недоказан.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, обжалваното решение, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По частните жалби на страните по делото,
подадени срещу определение
от 24.07.2015 год., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 51580/
2012 год.по описа на СРС, І Г.О., 120 състав, с което е изменено решение №
І-120-2 от 16.02.2015 год., постановено по
гр.дeло № 51580/2012 г. на СРС, ГО, 120 състав, в частта за разноските,
на основание чл.248, ал.3 от ГПК, съдът
приема следното:
Обжалваното
определение е правилно и законосъобразно, постановено при правилно приложение
на материалния закон. Настоящият
въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното определение, поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС, Г.О., 120 с-в.
Съдът приема, че присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатско
възнаграждение са правилно определени, поради което не е налице основание в
закона за отмяна на обжалваното определение. Подадените частни жалби от ищците
и от ответниците по делото се явяват неоснователни и като такива следва да се
оставят без уважение. Обжалваното определение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
По разноските във въззивното
производство:
С
оглед изхода на спора на въззивниците- ищци не се следват разноски за
настоящата инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК
на въззиваемите страни- ответници следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно представени договори за правна защита и съдействие/ с
договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2400 лв.
от всеки един от ответниците/, като с оглед направеното от въззивниците- ищци,
чрез техния пълномощник адв.Т.Б. възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност, което съдът наМ. за основателно, с оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от по 1400
лв., за всеки един от ответниците по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-120-2 от 16.02.2015 год., постановено по гр.дeло № 51580/2012
г. на
СРС, І ГО, 120 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 24.07.2015 год., постановено в закрито
съдебно заседание по гр.дело № 51580/ 2012 год.по описа на СРС, І Г.О., 120
състав, с което е изменено решение № І-120-2 от 16.02.2015 год., постановено по гр.дeло № 51580/2012
г. на
СРС, ГО, 120 състав, в частта
за разноските, на основание чл.248, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Х.Е.М., с ЕГН-********** и М. П.Б., с ЕГН-**********,***, да заплатят на „И.“-ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК, сумата от 1400 лв./ хиляда и четиристотин лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
ОСЪЖДА
Х.Е.М., с ЕГН-********** и М. П.Б., с ЕГН-**********,***, да заплатят на Н.Ж.Н., с ЕГН- **********,***,“ *********на
основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1400 лв./ хиляда
и четиристотин лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
ОСЪЖДА Х.Е.М., с ЕГН-********** и М. П.Б., с ЕГН-**********,***,
да заплатят на Д.В. Д.-Н., с ЕГН-**********,***
на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1400 лв./ хиляда
и четиристотин лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.