№ 4136
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20211100511476 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответницата С. Б. И. срещу решение № II-73-325/24.09.2015 г., постановено по гр.д.
№ 1197/2013 г. по описа на СРС, 73 състав, с което са уважени предявените от „Обединена
българска банка“ АД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за сумата от 4446,01 лв., главница по договор за
кредит от 30.05.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 04.05.2011 г. до окончателното й изплащане, за сумата от
504,98 лв., договорна лихва за периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., както и за сумата от
95,55 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата за периода 25.06.2010 г. –
03.05.2011 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК по гр.д. № 18751/2011 г. по описа на СРС, 73 състав.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с
твърдения, че искът по чл. 422 ГПК е предявен след изтичане на едномесечния срок.
Въззивницата твърди, че клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора е нищожна като неравноправна,
като по делото не се доказвала и настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а доколкото
1
образуваното дело първоначално било заповедно, съдът не можел да приложи чл. 235, ал. 3
ГПК и да съобрази настъпил в хода на процеса падеж на задълженията. Ето защо моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
Въззиваемият „Обединена българска банка“ АД счита, че решението на СРС е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че
възражението на въззивницата за недопустимост на предявените искове предвид неспазване
на едномесечния срок по чл. 422 ГПК е неоснователно – от книжата по приложеното за
послужване заповедно производство е видно, че указанията на съда за предявяване на иск по
чл. 415 ГПК поради подадено от длъжника възражение са връчени на заявителя на
17.12.2012 г., като исковата молба е постъпила в съда преди изтичане на едномесечния срок
– на 10.01.2013 г., поради което исковете са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
Обжалваното решение е частично неправилно поради нарушение на императивни
материалноправни разпоредби предвид следните съображения:
Предявените в настоящото производство искове се основават на сключен между страните
договор за предоставяне на потребителски кредит от 30.05.2006 г., съгласно който С. Б. И. е
получила кредит в размер на 8000 лв. със задължение да го върне на 84 месечни анюитетни
вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 14,75 % годишно, в краен срок до
25.05.2013 г. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора, банката има право едностранно да
променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на
инфлацията и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен
срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони, като в тези случаи не
е необходимо подписване на анекс към договора. При забава на плащането на главницата по
2
договора от страна на кредитополучателя, банката олихвява посочените суми с наказателна
лихва, включваща договорения лихвен процент и наказателна надбавка от 5 пункта (чл. 5,
ал. 1 от договора).
По делото пред СРС е прието заключение на ССЕ, съобразно което предоставеният кредит е
бил изцяло усвоен от ответницата, като на 31.05.2006 г. нейната банкова сметка е била
заверена със сумата от 8000 лв. В периода 23.06.2006 г. – 26.10.2010 г. са извършени
плащания по кредита в общ размер от 7511,62 лв., като с тях банката е погасила главница в
размер на 3553,99 лв., възнаградителна лихва в размер на 3892,40 лв. и наказателна лихва в
размер на 65,23 лв. Вещото лице установява, че считано от 25.02.2008 г. лихвеният процент
по кредита в бил едностранно променен на 15,25 % и след тази дата вноските по
възнаградителната лихва са били начислявани съобразно така повишения размер.
Изложеното се потвърждава и от приетото заключение на повторна ССЕ във въззивното
производство, като вещите лица констатират, че банката е приела за дата на настъпила
автоматична предсрочна изискуемост 26.06.2010 г., към който момент съобразн отнасянията
на банката е налице частично неплатена вноска № 49 с падеж на 25.06.2010 г.
Във връзка с възраженията на ответницата в отговора на исковата молба, поддържани и във
въззивната жалба, спорни по делото се явяват обстоятелствата дали клаузата на чл. 4, ал. 3 от
договора е била неравноправна, респ. дали банката е имала валидно правно основание
едностранно да променя лихвения процент по договора, както и налице ли е валидно
обявена предсрочна изискуемост на кредита.
Процесният договор е сключен на 30.05.2006 г., т.е. преди влизане в сила на Закона за защита
на потребителите (в сила от 10.06.2006 г.), респ. по време на действието на Закона за защита
на потребителите и за правилата за търговия (отм.). В случая ответницата С. Б. И. е
физическо лице, на което по силата на договора е предоставен банков кредит за собствени
нужди, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят (твърдения
в този смисъл не са наведени по делото), поради което и същата има качеството на
потребител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗППТ (отм.). Следователно, ответницата като
кредитополучател в отношенията, възникнали между нея и „Обединена българска банка“
АД по силата на процесния договор за банков кредит, се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗППТ (отм.).
Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт, неравноправна е тази клауза в
договора, която не отговаря на изискването за добросъвестност и едновременно с това е
неясна или двусмислена и уврежда или цели и създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе
до увреждането на последния – арг. от чл. 35, ал. 1 и чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.). От
буквалния прочит на чл. 35, ал. 2, т. 2, т. 9 и т. 11 ЗЗППТ (отм.) следва, че значително
неравновесие между страните е налице тогава, когато клаузите в договора: поставят
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля; позволяват на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;
3
предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят/купувачът да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора.
Анализът на чл. 4, ал. 3 от процесния договор за кредит налага извода, че потребителят
поема задължение да заплаща лихва за ползването на уговорения кредит, чийто размер е
променлив. В договора не са посочени компонентите, които формират лихвения процент, но
е предвидена възможност за банката да го променя едностранно, като промяната не е
обусловена от изразяване на съгласие от насрещната страна (изрично е посочено, че не е
необходимо подписването на анекс към договора). Следователно, при сключване на
договора клаузите му предвиждат възможност за промяна на размера на дължимата
възнаградителна лихва, но само за единия от субектите по кредитното отношение – банката,
като начинът на формиране на лихвения процент, а следователно и на самата лихва и
погасителната вноска, е предоставен изцяло на волята на кредитора.
Установената едностранност и неяснота при промяната на лихвения процент не води
автоматично до извод за неравноправност на клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора. За да е
равноправна, тя следва да предвижда промяната да се извършва въз основа на посочени в
договора основания, т.е. на предвидени/уговорени условия, при които може да се променя
лихвата до пълното погасяване на кредита (арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и от чл. 35, ал. 2,
т. 9 ЗЗППТ (отм.)), или да е уговорена индивидуално (арг. чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм.)).
В представения договор липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за
промяна на лихвения процент. Такива следва да бъдат уговорени и съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2
от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за
определяне на лихвата до края на договора. В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено правото
на банката да променя едностранно лихвения процент в зависимост от размера на
инфлацията и пазарните условия, но не е предвидена методология или конкретни правила,
по които да се извършва тази промяна. Описаната клауза за определяне размера на лихвения
процент е неясна и не установява по недвусмислен начин използвания от банката механизъм
на изчисление, като не е посочено при какви параметри на инфлацията би възникнало
правото на банката да изменя лихвата, респ. кои са конкретните пазарни условия, които
кредитодателят съобразява при извършване на тази преценка и каква е тяхната тежест като
компонент, от който зависи размерът на лихвата. Изложеното налага извод, че промяната
зависи изцяло от волята на банката и субективната преценка на нейните органи и не следва
автоматично от изменение с конкретна стойност на някой от формиращите компоненти на
лихвения процент, като договорът не съдържа конкретните правила, при които се извършва
тази промяна.
Отделно от изложеното, съществената промяна в крайната стойност на стоката е въздигнато
от разпоредбата на чл. 35, ал. 2, т. 11 от ЗЗППТ (отм.) в самостоятелно основание, водещо до
неравноправност на клаузите на договора, които го допускат. Цената на стоката „пари” е
4
лихвата. Тази цена е договорена при сключването на договора и към този момент
потребителят преценява дали лихвата (цената, на която получава кредита) е изгодна за него
или не, което в крайна сметка обуславя решението му дали да сключи договора.
Впоследствие, използвайки посочената по-горе клауза, създаваща значителна
неравнопоставеност между страните, банката налага на потребителя промяна на цената на
кредита. В резултат на тази промяна първоначално уговорената погасителна вноска се
завишава значително, като предвид периода на процесния договор (84 месеца) се налага
изводът, че в края на договора стойността на кредита значително ще надхвърли
първоначално уговорената цена. Неблагоприятните последици на цитираната разпоредба на
чл. 35, ал. 2, т. 11 ЗЗППТ (отм.) биха могли да бъдат избегнати от търговеца само в случай на
предвидена в договора възможност потребителят да се откаже от договора (т.е. право да го
прекрати), но без насрещни неблагоприятни последици за него, каквото право в процесния
договор не е предвидено. Извод в различна насока не следва от предвиденото в чл. 11 право
за предсрочно погасяване на кредита от страна на потребителя. Едностранното прекратяване
на договора поради промяна в условия при сключването му не е равнозначно на
прекратяване поради предсрочното му изпълнение. Същевременно, правото на потребителя
едностранно да прекрати договора съгласно чл. 35, ал. 2, т. 11 ЗЗППТ (отм.) изисква то да
може да се упражни свободно, т.е. без да се пораждат за потребителя насрещни
неблагоприятни последици, като плащане на допълнителни такси, каквито са
регламентирани в клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора.
От всичко изложено се установява, че процесната клауза на чл. 4, ал. 3 не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при
неизвестни (респ. непрозрачни) основания той не би могъл да предвиди евентуалните
промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде
сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение
потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент, още
повече че ако не иска да приеме тази промяна, той не би могъл да прекрати договора.
Следователно, клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора е неравноправна и за да изключи нейната
нищожност, ищецът следва да докаже, че същата е индивидуално уговорена. Клаузата е част
от типови (общи) условия към договорите за кредит на „Обединена българска банка“ АД,
поради което тежестта за доказване на индивидуалното й уговаряне тежи върху ищеца (арг.
чл. 37, ал. 4 ЗЗППТ (отм.)), но доказателства в тази насока не са събрани по делото, като
липсват данни да са провеждани отделни преговори по конкретни клаузи на договора, които
да са довели до изменение на типовото съдържание на споразумението. Следователно,
процесният договор като вид може да се определи като типов договор, в който
предварително са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално
се уговаря единствено същественото съдържание на договора (размер на кредита, срок на
погасяване), за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи влизат в
сила за страните и регулират отношенията между тях като общи условия. Ето защо, при
липсата на проведено пълно и главно доказване от ищеца, че клаузата на чл. 4, ал. 3 от
5
процесния договор за кредит с ответницата относно промяната в размера на
възнаградителната лихва е индивидуално уговорена, следва да се приеме, че същата не
попада в изключението на чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм.) и следователно е неравноправна, респ.
нищожна по смисъла на чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм).
Съгласно клаузата на чл. 17, банката обявява кредита за предсрочно изискуем при пълно или
частично неплащане на която и да е погасителна вноска, без да е необходимо да уведомява
кредитополучателя. По делото се установява, че съобразно начина, по който банката е
отнасяла плащанията на ответницата, към 26.06.2010 г. е налице частично неплащане на
погасителна вноска по договора, но въпреки това настоящият въззивен състав намира, че
предвидената в договора автоматична предсрочна изискуемост на целия кредит не е
настъпила към този момент. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18,
предсрочната изискуемост на банковия кредит представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е
заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател.
В настоящия случай не се спори, че банката не е отправяла до длъжника волеизявление за
обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, респ. подобно уведомление не е
достигало до ответницата преди иницииране на заповедното производство и следователно
твърдяната от банката предсрочна изискуемост не е настъпила по договора. В този случай
обаче е допустимо исковата претенция да бъде уважена само по отношение на погасителните
вноски с настъпил падеж, включително в хода на процеса, като това са факти, които следва
да бъдат съобразени от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017
г. на ВКС, ОСГТК, съобразно което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ, като следва да бъдат съобразени
6
настъпилите падежи към датата на формиране на силата на пресъдено нещо.
Процесният договор за потребителски кредит е с уговорено погасяване на 84 месечни
вноски с краен падеж на 25.05.2013 г. Следователно, в хода на процеса преди приключване
на устните състезания пред първоинстанционния съд (на 13.12.2013 г.) е настъпил падежът
на всички погасителни вноски, като съдът следва да прецени кои от тях са погасени с
извършените от ответницата плащания и да присъди непогасената част от тях в рамките на
предявените от ищеца размери на главница, респ. размери и период на възнаградителна
лихва и мораторна неустойка. Доколкото по делото се установи нищожност на клаузата на
чл. 4, ал. 3 от договора, предвиждаща право на банката едностранно да променя лихвения
процент, както и че кредиторът реално е упражнил това право и е увеличил дължимата
възнаградителна лихва, считано от 25.02.2008 г., следва да се приеме, че не е налице
основание за банката да получи суми за лихви над първоначално уговорения размер от 14,75
%, като плащанията на С. Б. И. трябва да се отнесат за погасяване на валидно възникналите
задължения за главница и възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер.
По делото пред въззивния съд са допуснати повторна и допълнителна ССЕ, като вещото
лице С. И. е съобразила всички плащания, извършени от ответницата, включително в хода
на процеса, и като е приложила първоначално уговорения лихвен процент от 14,75 % (без
отчитане на последващи увеличения на лихвата едностранно от банката) е достигнала до
извод, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 04.05.2011 г., са платени
общо 4754,63 лв. главница и 4309,61 лв. възнаградителна лихва, като по разплащателната
сметка на длъжника е останала налична сума от 1445,76 лв. Заключението на експерта е, че
към тази дата няма неплатени погасителни вноски с настъпил падеж, нито дължима
наказателна лихва. Доколкото исковете за възнаградителна лихва и мораторна неустойка са
предявени за периода от 25.06.2010 г. до 03.05.2011 г., а според приетото и неоспорено
заключение на допълнителната ССЕ за този период не съществуват неудовлетворени
вземания в полза на банката, то исковете за възнаградителна лихва в размер на 504,98 лв. и
за неустойка в размер на 95,55 лв. са изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят.
В хода на процеса са настъпили падежите на всички вноски за главница, като непогасената
част от тях е в размер на 2126,67 лв., видно от отговора на задача 2 на допълнителната ССЕ.
Следователно, искът за главница се явява основателен и следва да се уважи за посочената
сума, а за разликата до пълния предявен размер от 4446,01 лв. следва да се отхвърли.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено, като предявеният иск за
главница следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 2126,67 лв., исковете за
възнаградителна лихва и неустойка за забава следва да бъдат изцяло отхвърлени, а в
останалата част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както
следва: сумата от 376,39 лв., разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 189,89
лв., разноски в заповедното производство (т.е. първоинстанционното решение следва да
7
бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да плати разноски на насрещната
страна над тези суми), и сумата от 105,35 лв., разноски пред въззивната инстанция за платен
депозит за вещо лице. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивницата има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлените искове в
размер на 174,12 лв., платени държавна такса за въззивно обжалване и депозит за вещо лице
във въззивното производство (в рамките на първоинстанционното производство липсват
доказателства ответницата реално да е направила разноски).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № II-73-325/24.09.2015 г., постановено по гр.д. № 1197/2013 г. по описа
на СРС, 73 състав, в частта, с която по предявените положителни установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД е признато за
установено, че С. Б. И., ЕГН **********, дължи на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“
АД, ЕИК *******, разликата над сумата от 2126,67 лв. до пълния предявен размер от
4446,01 лв., представляваща главница по договор за кредит от 30.05.2006 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
04.05.2011 г. до окончателното й изплащане, сумата от 504,98 лв., договорна лихва за
периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., както и сумата от 95,55 лв., представляваща неустойка
за забава върху главницата за периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 18751/2011 г. по
описа на СРС, 73 състав, както и в частта, с която С. Б. И., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК разликата над сумата от 376,39 лв. до пълния присъден размер на разноските за
исковото производство от 893,17 лв. (т.е. за сумата от 516,78 лв.), както и разликата над
сумата от 189,89 лв. до пълния присъден размер на разноските за заповедното
производство от 450,61 лв. (т.е. за сумата от 260,72 лв.), като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, срещу С. Б. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „******* положителни установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за разликата над сумата от 2126,67
лв. до пълния предявен размер от 4446,01 лв., представляваща главница по договор за
кредит от 30.05.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 04.05.2011 г. до окончателното й изплащане, за сумата от
504,98 лв., договорна лихва за периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., както и за сумата от
95,55 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата за периода 25.06.2010 г. –
03.05.2011 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК по гр.д. № 18751/2011 г. по описа на СРС, 73 състав.
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-73-325/24.09.2015 г., постановено по гр.д. № 1197/2013 г. по
описа на СРС, 73 състав, в частта, с която е признато за установено, че С. Б. И., ЕГН
**********, дължи на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, по
предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
430, ал. 1 ТЗ сумата от 2126,67 лв., представляваща главница по договор за кредит от
30.05.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК – 04.05.2011 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 18751/2011 г. по описа на
СРС, 73 състав, както и в частта, с която С. Б. И., ЕГН **********, е осъдена да заплати на
„ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 376,39 лв., разноски за исковото производство, както и сумата от 189,89 лв.,
разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. *******, да плати на С. Б. И., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 174,12 лв., разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА С. Б. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* да заплати на
„ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 105,35 лв.,
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9