№ 799
гр. София, 12.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20231000500606 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 46/05.01.2023 г., постановено по гр. д. № 8736/2021 г. по описа на СГС,
ГО, I-23 състав, частично са уважени предявените от „Банка ДСК” ЕАД срещу Н. А. К.
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал.
2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 29613,01 лв. – остатъчна
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 17.04.2018 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 09.07.2021 г., до окончателното й заплащане; 2)
4875,48 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.05.2020 г. до 08.07.2021 г. и 3)
8,94 лв. - мораторна неустойка (т. нар. „санкционна лихва“), изтекла за периода от
05.10.2018 г. до 12.10.2018 г. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен
размер от 155,18 лв.).
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника Н. А.
К. в частта, в която предявените срещу нея кумулативно обективно съединени осъдителни
искове са уважени. Въззивникът твърди, че неправилно СГС е достигнал до правния извод,
че процесният кредитен договор е действителен, тъй като не е бил сключен в противоречие
с императивни правила на закона, като уговорените в него клаузи не са неравноправни по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което е породил целените от страните правни последици.
Счита, че не е установено в процеса на доказване, че кредитополучателят е запознат
предварително с информацията по чл. 5 ЗПК, като не му е предоставен стандартния
европейски формуляр. Поддържа наведените в отговора на исковата молба правни доводи за
нищожност на процесния договор за банков кредит, тъй като е сключен в противоречие с
императивните изисквания, предписани в чл. 11, т. 9, 9а и т. 12 ЗПК.
Въззиваемият е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива
подробни съображения за нейната неоснователност.
1
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД над присъдената сума от
8,94 лв. до пълния му предявен размер от 155,18 лв., поради което в тази част решението е
влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
СГС, ГО, I-23 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима.
Възникването на спорното право за заплащане на претендираните главни и акцесорни
парични притезания, възникнали въз основа на процесния кредитен договор, се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието
на действително търговско правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който
кредиторът се е задължил по отношение на кредитополучателя да му предостави в
собственост заетата сума и 2. кредиторът реално, фактически да е предоставил на
кредитополучателя уговорената заемна сума, като е уговорен конкретен погасителен план,
съобразно който е установено разсрочено връщане на предоставения кредит, ведно с
уговорената възнаградителна лихва (граждански плод).
Безспорно е между страните в настоящия процес обстоятелството, че на 17.04.2018 г.
между „Банка ДСК” ЕАД като кредитодател и Н. А. К. като кредитополучател е сключен
Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който Банката се е задължила да
отпусне потребителски банков кредит в размер на 35000 лв., със срок на действие на
процесното кредитно правоотношение за период от 120 месеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ договорът за банков кредит е двустранен,
консенсуален, възмезден, комутативен, формален и срочен договор, по силата на който
банката се задължава да отпусне на кредитополучателя парична сума за определена цел и
при уговорени условия и срок, а кредитополучателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Следователно, отпускането на уговорения кредит не е част от
фактическия състав, при проявлението на който се поражда кредитното правоотношение, а в
изпълнение на поето договорно задължение.
Не е спорно между страните, а и се установява от приетата от СГС като компетентно
изготвена ССЕ, че уговорената сума по кредита в размер на 35000 лв. е била усвоена
(отпусната) на кредитополучателя срещу поетата насрещна парична престация – заплащане
на годишна възнаградителна лихва при променлива ставка (референтен лихвен процент) от
6,25% (променливият елемент e представлявал 6-месечният Sofibor, а твърдата, фиксираната
надбавка, изразяваща гарантираната доходност, възлиза на 6,087%), при разсрочени 120
анюитетни погасителни вноски, всяка една от която възлизаща на сумата от 392,98 лв.
Изрично в клаузата на чл. 12 от процесния кредитен договор кредитополучателят е
удостоверил неизгоден за него правнорелевантен факт (признание), че своевременно му е
предоставена информация по чл. 5 ЗПК, както и Общите условия за предоставяне на кредит
2
за текущо потребление. Това признание не бе опровергано до края на съдебното дирене и
пред настоящата съдебна инстанция, поради което въззивният съд трябва да приеме, че
съобразно материалната доказателствена сила на това удостоверително изявление на
кредитополучателя (преценено по правилата на чл. 175 ГПК) той е бил своевременно
(предварително) запознат с всички съществени клаузи на договора за банков кредит, който
впоследствие е подписан.
От друга страна, дори и банката да не е изпълнила своето нормативно задължение
преддоговорната информация да бъде предоставена във формата на стандартен европейски
формуляр, това нарушение не обуславя нищожността на договора за банков потребителски
кредит (чл. 22 ЗПК не урежда неизпълнението на това нормативно задължение като
основание за обявяване на договора за кредит за нищожен; при сходни правни доводи от
кредитополучателя с Определение № 50088/18.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1140/2022 г., I т.
о., ТК не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение, с което предявените
искове за реално изпълнение са уважени), а единствено поражда административно-
наказателна отговорност на банката (арг. чл. 45 ЗПК). Нещо повече, предоставянето на
преддоговорна информация не е част от фактическия състав, при проявлението на който
възниква кредитното правоотношение. Напротив – правопораждащият спорните материални
субективни права юридически факт представлява самият договор за банков кредит, поради
което, ако клаузите в него отговарят на нормативните изисквания, той е действителен и е
породили целените от страните правни последици.
В договора за банков кредит, вкл. и в погасителния план, който е част от неговото
предметно съдържание, страните по него са постигнали съгласие по всички установени в чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания (лихвения процент по кредита
(6,25%), условията за прилагането му - той е уговорен при референтен лихвен процент (чл.
11, ал. 1, т. 7, т. 9 ЗПК, във вр. с § 1, т. 5а от ДР на ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10-12 ЗПК; при ГПР
от 6,57%) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит – 47222,89 лв., при общо дължими за целия период на договора за банков
кредит възнаградителни лихви в размер от 12022,89 лв. (съобразно уговореното в
Погасителния план); условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски); в клаузата на чл. 8 от процесния договор е уговорена
конкретна методика за изчисляване на референтния лихвен процент (6-месечният Sofibor –
обективна величина, извън контрола и волята на страните, каквито са нормативните
изисквания предписани в чл. 33а ЗПК), поради което този договор за потребителски (банков)
кредит е действителен и е породил целените при съвпадане на двете насрещни
волеизявления правни последици. В този смисъл, не само са изпълнени нормативните
изисквания, предписани в чл. 11, т. 9, т. 9а и т. 12 ЗПК (в противовес на твърденията на
особения представител на ответницата), но всички клаузи са ясни и разбираеми за средния
потребител съобразно разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. При пораждане на кредитното
правоотношение кредитополучателят е бил наясно както с размера на отпуснатия кредит,
така и с действителното икономическо бреме, което поема – посочена е не само конкретната
лихвена ставка, вкл. и ГПР, както и обективния метод за нейното изчисляване и промяна, но
и конкретно е установен както нейният месечен размер (при формиране структурата на
месечната анюитетна погасителна вноска), така и общата възнаградителна лихва за целия
срок на действие на кредитния договор (12022,89 лв.), респ. общият размер на кредита –
3
главница и възнаградителна лихва (47222,89 лв.).
Договорът за потребителски кредит е сключен в предписаната форма за
действителност, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12
(всички клаузи, уговорени в договора и в Общите условия към него, както и Погасителния
план, са изписани с шрифт, който е достатъчно ясен и четим, за да може лесно тяхното
предметно съдържание да бъде възприето от кредитополучателя). Само за пълнота на
изложението трябва да се изясни, че за правилното решаване на правния спор, предмет на
делото, не са приложими правните норми, уредени в чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, тъй като
процесният кредит не е предоставен под формата на овърдрафт.
В този смисъл, при сключване на договора за банков кредит кредитополучателят е
имал точна представа за всички поети от него правни задължения след усвояване на кредита,
поради което клаузите в този договор не са уговорка във вреда на потребителя, а напротив –
те отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя (съобразно легалната дефиниция
за неравноправност на уговорки в потребителски договори, уредена в чл. 143, ал. 1 ЗЗП).
Нещо повече, кредитополучателят е бил наясно с поетите от него правни задължения,
поради което – след усвояване на одобрения кредит (35000 лв.), той е заплащал в един
продължителен период – до 05.05.2020 г. (повече от 2 години), уговорената месечна
анюитетна погасителна вноска, която не е била променяна с едностранно волеизявление от
банката.
Следователно, всички правни съждения на особения представител на въззивницата за
нищожност (поради нарушаване на императивни правила на материалния закон, респ.
поради неравноправност) на процесния договор за банков кредит се явяват неоснователни.
Както бе изяснено, въззивният съд следва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното решение – арг. чл. 269,
изр. 2 ГПК (освен ако не трябва да бъде приложена императивна материалноправна норма).
Тъй като във въззивната жалба се съдържат единствено оплаквания за нищожност на
договора, въззивният съд не може да проверява правилността на първоинстанционния
решение в частта, в която СГС е достигнал до правния извод, че остатъчната част от
дължимата главница по процесния договор за кредит е в размер на сумата от 29613,01 лв.; че
за релеватния период възнаградителната лихва възлиза на 4875,48 лв.; че мораторната
неустойка (т. нар. санкционна лихва) за процесния период е в размер от 8,94 лв. (при
приложение на императивната правна норма, уредена в чл. 33, ал. 2 ЗПК); че уговореното в
чл. 18.2. от Общите условия към процесния кредитен договор потестативно право банката с
едностранно волеизявление да превърне кредита в предсрочно изискуем (при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни) е надлежно упражнено от
ищеца с връчване на исковата молба на назначения на ответницата по реда на чл. 47, ал. 6
ГПК особен представител (този правен извод е обоснован и с формирана по реда на чл. 290
ГПК практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло възприема), поради което в
4
тази част на основание чл. 272 ГПК САС препраща към мотивите на първоинстанционното
решение, които стават част от неговите решаващи изводи.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
на основание чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на въззиваемия-ищец трябва
да бъде присъдена сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред САС (съобразно заявеното в Списъка за разноски по чл. 80 ГПК), а
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и сумата от 1704,90 лв. (заплатено
възнаграждение на назначения на ответницата по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител). Съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г.
по т. д. № 2/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивницата трябва да бъде осъдена да заплати в
полза на бюджета на САС държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в размер на
689,95 лв.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46/05.01.2023 г., постановено по гр. д. № 8736/2021 г.
по описа на СГС, ГО, I-23 състав – в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП Н. А. К., ЕГН **********, с адрес гр. ***, кв. „***” №
*** да заплати на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Московска” № 19 сумата от 200 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за осъщественото пред САС процесуално представителство, а на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и сумата от 1704,90 лв. – разноски пред САС.
ОСЪЖДА Н. А. К. да заплати в полза на бюджета на САС сумата от 689,95 лв. –
държавна такса за въззивното обжалване.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5