РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на дванадесет и пети януари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 6842 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 301100 от 22.12.2017 г., постановено
по гр. дело № 31481/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав, са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу М.Д.К. обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е установено съществуването на парични задължения,
удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 7977/2015
г. по описа на СРС, 50 състав, за сумата от 2648,05 лв., представляваща незаплатена
продажна цена за доставената топлинна енергия за периода от м.януари 2013 г. до
м.април 2014 г. до имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******с абонатен номер ******,
ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 16.02.2015 г. до
окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 2796,10 лв.; и за сумата от 291,31 лв.,
представляваща законна мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 28.02.2013
г. до 29.01.2015 г., като този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер
до пълния предявен размер от 323,69 лв. Със същото решение ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 652,94 лв.,
представляващи разноски в първоинстанционното и заповедното производство, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 148,05
лв., разноски в исковото производство.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която обективно кумулативно съединените установителни искове са били
частично уважени, е постъпила въззивна жалба ответника М.Д.К. с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния, съществени процесуални нарушения
и необоснованост. Поддържа, че ищецът в издадените от него фактури за процесния
период до посочения имот е посочил друго задължено лица, а именно ползвателят Д.К.,
срещу когото било образувано гр.д. № 24099/2017 г. по описа на СРС, 61 –ви
състав. Изтъква, че нейното име не фигурирало като длъжник в счетоводството на
ищеца. Моли съда да уважи жалбата и
отмени обжалваното решение като отхвърли предявените искове.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Н.“ ЕАД - третото
лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от
24.01.2019 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител е
подал молба, с която взема становище по същество на спора, като моли въззивният
съд да потвърди обжалваното решение.
Решението в частта, с която предявните
от ищеца главен и акцесорен искове са частично отхвърлени не е обжалвано от
ищеца и е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по
конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
По отношение на наведеното във
възивната жалба оплакване следва да се отбележи, процесният договор за
търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия
– арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие
задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители
на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/след 17.07.2012 г./ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за домакинството си.
Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В
тази връзка по делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 63 от 28.12.2012 г.,
неоспорен от ответника и ползващ се с обвързваща съда материална
доказателствена сила – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК, се установява, че именно жалбоподателката
– ответник по делото - М.Д.К. е придобила собствеността върху процесния имот,
находящ се в в гр. София, ж.к. „******преди процесния период. Следователно,
противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през
процесния период, че именно между страните по делото е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия.
Действително, с оглед оплакванията в жалбата следва да се отбележи още, че съгласно
съображенията изложени в т. 1 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС
клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие, но по делото не са ангажирани доказателства в тази
насока, поради което страна в правоотношението през процесния период е именно
ответникът К.. Ирелевантно е обстоятелството,
че в издаваните по делото фактури за процесния период е посочен като длъжник друго
лице – Д.К., тъй като правоотношението
възниква със собственика или вещния ползвател, още повече, че жалбоподателката
не е изпълнила задължението си за подаване по реда на чл.61, ал.1 от ОУ декларация до
„Т.С.“ ЕАД за смяна на партидата с оглед на промяната в собствеността на имота
по силата на Нотариален акт за дарение
на недвижим имот № 63 от 28.12.2012 г. От представената пък от ответника
служебна бележка /лист 44 по делото/ се установява, че едва след процесния
период, а именно от м. април 2014 г. Д.К. е вписан като титуляр на партидата,
поради което М.Д.К. е надлежно пасивно материално легитимирана да отговаря по исковете. Не рефлектира върху правилността на решението
обстоятелството, че ищецът е предявил иск в друго съдебно производство по гр.д.
№ 24099/2017 г. по описа на СРС, 61 –ви състав срещу Д.К., още повече, че
същият се отнася за различен период.
Доколкото във въззивната жалба липсват
конкретни оплаквания относно главния и акцесорен искове, включително и относно
техния размер, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му
част и същото следва да се потвърди.
По изложените съображения правни изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като не се представени доказателства за реално направени такива, а и същият не
е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 301100
от 22.12.2017 г., постановено по гр. дело № 31481/2015
г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в
законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Н.“
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: