Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 191 08.06.2023 год. гр. Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският административен съд,
VІ състав, в публично съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
СЪДИЯ: МИХАИЛ РУСЕВ
при
секретар Зорница Делчева като разгледа докладваното от съдия М. Русев адм. дело
№253 по описа за 2023 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда
на чл. 145 и следващите от АПК, във вр. с чл. 172, ал. 4 от Закона за
движението по пътищата /ЗДвП/.
Делото е
образувано по жалба на С.Р.Д. *** против Заповед №23-0284-000167/05.04.2023
год. на младши автоконтрольор в Районно управление Казанлък при ОД на МВР – Стара
Загора, с която е прекратена регистрацията на МПС, собственост на С.Р.Д. за срок от дванадесет месеца.
Жалбоподателят оспорва заповедта, като счита същата за незаконосъобразна, като
издадена в нарушение на материалния закон. Неправилно е прието, че използването
от жалбоподателя свидетелство за управление на МПС, не е било издадено от
страна членка на ЕС. Същото е издадено от Великобритания през 2018 год., когато
тази страна е била членка на ЕС, а оттеглянето й е едва от 30.01.2020 год. Излага
доводи, че не е налице нито една от хипотезите на чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, тъй като в съставеният акт за установяване
на административно нарушени е посочено, че е нарушена разпоредбата на чл.162,
ал.1 от ЗДвП. Твърди също така, че заповедта не е съответства и на целта на
закона, тъй като неоснователно е наложена в максимален размер. Направено искане
за отмяна изцяло на оспорения акт, алтернативно до предвидения в закона минимум.
Ответникът, С.Д.М. - Младши
автоконтрольор в Районно управление Казанлък при ОД на МВР – Стара Загора, редовно
призован, не се явява, и не изразява становище относно жалбата.
Съдът, като взе предвид
приетите по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, както и
относимите правни разпоредби и извърши служебно цялостна проверка на оспорения административен
акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Със Заповед №23-0284-000167
от 05.04.2023 год. на младши автоконтрольор в Районно управление Казанлък при Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи – Стара Загора, на жалбоподателят
С.Р.Д. е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на
регистрацията на ППС” за срок от дванадесет месеца. В същата се съдържа указание
за реда и срока на обжалване. Като фактическо основание за издаване на
заповедта се сочи, на 05.04.2023 год. около 12.42 часа в гр. Казанлък по ул.“Кремона“ южно от №23, водача С.
Д.М. управлява лек автомобил „БМВ“ с рег. №***, собственост на С.Р.Д.. Водачът
е български гражданин и управлява на територията на Република България със СУМПС
издадено от Кралство Великобритания и валидно до 07.11.2028 год., като е влязъл
на територията на Република България на 29.11.2022 год. през аерогара София в
11.57 часа, с което е превишил тримесечния срок за управление на територията на
Република България, видно от справката в ОДЧ. Запознавайки се с констатациите
на акта, административният орган приема наличие на основание по чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, за налагане на принудителна административна
мярка – прекратяване на регистрацията на МПС за срок от дванадесет месеца.
Заповедта е връчена на С.Р.Д.
на 05.04.2023 год., а жалбата е входирана в
деловодството на Районно управление Казанлък при ОД на МВР Стара Загора на 10.04.2023
год. При така установените факти, съдът намира жалбата по делото за допустима,
като подадена от лице с правен интерес от обжалването и в срока за това, а
разгледана по същество, за частично основателна, по следните съображения:
По делото е приета като
доказателство административната преписка по издаване на оспорения акт и са представени
доказателства за компетентност на ответния административен орган – Заповед №349з-54/07.01.2022
год. на Директора на ОД на МВР – Стара Загора за определяне на длъжностните
лица, упълномощени да налагат ПАМ по Закона за движение по пътищата. Въз основа
на гореизложеното, съдът намира, че ответникът по делото притежава необходимата
компетентност да налага ПАМ – т.I, т.4 от заповедта.
Принудителните
административни мерки по чл.171, т.2а ЗДвП се налагат за осигуряване
безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения по този закон, поради което те са преустановяващи
ПАМ по смисъла на чл.22, предложение второ от Закона за административните
нарушения и наказания. Издадената заповед за прилагането на ПАМ по правното си
действие има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21,
ал.1 АПК, като при липса на предвидено друго в специалния закон - ЗДвП, на
основание чл.2, ал.1 от АПК и във вр. с чл.23 от ЗАНН, се прилага редът на
глава пета, раздел втори от АПК. Предпоставка за издаването на заповед с правно
основание по различните състави на чл.171 от ЗДвП е извършено от водача на МПС
административно нарушение, предвидено в хипотезата на същата, което се
установява с акта за установяване на административно нарушение, съставен от
компетентните длъжностни лица по реда на ЗАНН. Съгласно чл.189, ал.2 от ЗДвП,
редовно съставените актове за установяване на административни нарушение имат
доказателствена сила до доказване на противното. Същите представляват и официален
документ по смисъла на чл.179 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК и имат обвързваща
доказателствена сила за извършеното пред длъжностното лице изявления, както и
за извършените от него и пред него действия, поради което на основание чл.193,
ал.1, изречение първо във вр. с чл.154, ал.1 от ГПК, доказателствената тежест
за установяване на фактическа обстановка, различна от тази по АУАН, лежи върху
жалбоподателя.
Заповедта за прилагане на
принудителната административна мярка съдържа необходимите реквизити, визирани в
разпоредбата на чл.171, т.2а от ЗДвП, във връзка с чл.59, ал. 2, т. 4 от АПК.
Оспореният акт е мотивиран, посочени са фактическите обстоятелства, възприети
от органа при произнасянето му и изразяващи се в управлението на МПС от страна
на неправоспособния водач С.Р.Д.. С налагането на ПАМ, се цели
преустановяването на извършването на административното нарушение. Не е спорно
по делото, че на процесната дата и място, МПС е било управлявано от водача С.Д..
Съгласно чл.171, т.2а от ЗДвП, принудителната административна мярка „прекратяване регистрацията на пътно
превозно средство“ се налага на собственик, който управлява моторно превозно
средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за
управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него
моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно
превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за
управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а
от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно
превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства
– за срок от 6 месеца до дванадесет месеца. В конкретния случай, е видно от
фактическото описание на административното нарушение, че административният
орган е приел наличието на първата хипотеза на законовата разпоредба – водача
на МПС е неправоспособен.
В хода на съдебното
производство не е оборена истинността на събраните по административната преписка
доказателства по реда на чл.193, ал.1 ГПК, вр. чл.144
от АПК от страна на жалбоподателката. Събраните доказателства по
административната преписка, съгласно чл.171, ал.1, изр. първо от АПК, имат
доказателствена сила в настоящия процес. На основание чл.17, ал.2 от ГПК, във
вр. с чл.189, ал.2 от ЗДвП, съдът при преценката на валидността на акта за
установяване на административно нарушение във вр. с
чл.179 от ГПК, намира, че същият е съставен от компетентен орган по чл.189, ал.1
от ЗДвП, има необходимото съдържание по чл.42 от ЗАНН - съдържа описание на
нарушението, дата, място и обстоятелствата, при които е извършено, посочена е
нарушената законова разпоредба - чл.162, ал.1 от ЗДвП, съдържат се необходимите
индивидуализиращи данни, като са спазени и относимите разпоредби на чл.40 - 43
от ЗАНН за съставянето му. При съставянето му, нарушителят не е имал възражения
по съставянето му. Депозирал е писмени възражения в предвиденият от закона
тридневен срок от връчването на акта за установяване на административно
нарушение.
Според чл.150 от ЗДвП,
всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено
ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач. Съгласно разпоредбата
на чл.150а, ал.1 от ЗДвП, за да управлява МПС, водачът трябва да притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него МПС, да не е лишен от право да управлява МПС по съдебен
или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на
валидност, да не е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на
чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс и да не е обявено за невалидно, тъй
като е изгубено, откраднато или повредено. Според чл.3, ал.3 от Закона за
българските лични документи, СУМПС удостоверява правоспособността за управление
на МПС, а за български граждани - и самоличността на територията на Република
България, чрез съдържащите се в него данни. Съответно, издаването на СУМПС се
предпоставя от придобиване на правоспособност, като за правомерното управление
на МПС водачът трябва да притежава съответно СУМПС. В случай, че водачът не
притежава такова свидетелство, то той е в невъзможност правомерно да я
установи.
Съгласно чл.161 от ЗДвП,
СУМПС, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България
за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е
издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и
свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2.
държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между
страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени
сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е
придружено от легализиран превод на български език; свидетелството е
международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за
движението по пътищата и 5. свидетелството е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Т. е.,
СУМПС, издадено в чужбина е валидно на територията на Република България при
наличието на някоя от предвидените алтернативно в чл.161 от ЗДвП хипотези.
Съгласно правилото,
установено в чл.162, ал.1 от ЗДвП,
българските граждани могат да управляват МПС на територията на Република
България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от
държава - членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до
3 месеца от датата на влизането им в страната. Т. е., макар по принцип СУМПС,
издадено от държава по чл.161 от закона, да е валиден удостоверителен документи
за обстоятелствата в него и важим на националната ни територия, то с нормата на
чл.162 законодателят е ограничил времевият период на валидност на
свидетелството управление на МПС от български гражданин, като издадено от
държавите посочения в предходния законов текст, на територията на Република
България до 3 месеца от влизане на лицето в страната. Така и, в хипотезата на „чуждестранно
национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на ЕС, или
от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или от Конфедерация Швейцария“. Пряка последица от изтичането на
тримесечния срок е дерогиране валидността на чуждестранното свидетелството за
управление на МПС за територията на Република България. Управлението на МПС от
водач в хипотезата на чл.162, ал.1 от ЗДвП - с чуждестранно СУМПС, след изтичане на тримесечния срок от датата на
влизането му в страната, законодателят е приравнил на управление на МПС без
свидетелство за правоуправление.
От извършеното от Съда
логическото и систематично тълкуване на правната норма на чл.162, ал.1 от ЗДвП, се следва изводът, че
законодателят е възприел да акцентира върху това какъв е актуалният
/моментният/ статут на съответната страна-издател на чуждестранното национално
свидетелство за управление, за преценка наличие на обстоятелства от хипотезата
на нормата, т. е. релевантно за законодателя е обстоятелството дали към момента
на влизане на собственика, респективно водач на МПС, на територията на
Република България, притежаваното от него СУМПС е издадено от държава, която е
членка на ЕС или от друга държава, която е страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, респективно дали същото е издадено от
Конфедерация Швейцария.
Според съда, аргумент в
подкрепа на този извод се явяват останалите хипотези на разпоредбата на чл.162
от ЗДвП, във връзка с чл.161 от същия закон. В случаите, когато държавата-
издател на СУМПС не попада в хипотезите на чл.161, т.5 от ЗДвП, то
правоспособният водач/собственик може да управлява МПС на територията на Р.
България за срок от не повече от 3 месеца, считано от момента на влизането му в
страната, като след изтичането на този срок той не може да удостовери
правоспособността си с чуждестранното СУМПС –последното се явява невалидно.
Така, дори и чуждата държава – издател да е договаряща страна по Конвенцията за
движението по пътищата и конкретното свидетелство да отговаря на изискванията
на приложение № 6 към конвенцията /чл. 161, т. 1 от ЗДвП/, то неговата
валидност на територията на Р. България също е ограничено в рамките на
визирания 3-месечен срок, доколкото същата тази държава – издател не е членка
на ЕС, не е страна по СЕИП, съответно не е Конфедерация Швейцария. Подобно
свидетелство за управление, може да бъде заменено с българско такова, съобразно
предвидения в чл.162, ал.4, 5 и сл. ред, който безспорно отчита и то в
по-благоприятна насока фактът, че СУМПС е издадено от договаряща страна по
Конвенцията.
В заключение съдът приема
извода, че разпоредбата на чл.161, т.1 от ЗДвП в различните си хипотези
единствено определя в кои случаи чуждестранно СУМПС ще се признава за валидно
на територията на Република България, като това е единствено от гледна точка на
положението на държавата – негов издател, но по никакъв начин чрез тази норма
не се държи сметка за сроковете, в които това признаване ще се реализира.
Именно с разпоредбата на чл.162, ал.1 и
2 от ЗДвП законодателят дава отговор относно времевите предели за признаване
валидността на чуждестранно СУМПС, издадено от държавите по чл.161 от закона.
Това обаче не обосновава извод, че правилата, съдържащи се в разпоредбата на чл.162,
ал.1 от ЗДвП не се прилагат напр., когато издател на СУМПС е договаряща страна
по Конвенцията, и да се приема, че такова свидетелство ще може да се ползва за
неограничен период от време на територията на Република България /не повече от
указания в документа срок на валидност/, респективно, че за притежателите на
подобен удостоверителен документ не намира приложение установеният срок от 3
месеца. Тълкуването на чл.162, ал.1 от ЗДвП следва да се разбира в смисъл, че ограничението от 3 месеца не намира
приложение и единствено допустимо в хипотеза, при която държавата издател
отговаря на условията на чл.161, т.5 от ЗДвП, т. е. е държава - членка на ЕС,
или е друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или от Конфедерация Швейцария.
С решението за оттегляне
на Обединеното кралство /Обединеното кралство Великобритания и Северна
Ирландия/ от Европейския съюз, изтичане на 31.12.2020 год. на т. нар. „преходен
период“, в който правото на ЕС продължи да се прилага и спрямо Обединеното
кралство Великобритания, т. е., считано от 01.01.2021 год. Обединеното кралство
следва да се третира като трета страна, т. е. страна извън ЕС и извън
Европейското икономическо пространство. Процесният случай се отнася към датата 29.11.2022
год., когато по отношение на Обединеното кралство Великобритания и Северна
Ирландия не намира приложените правото на ЕС. При извършената проверка от
служителите на ОД на МВР – Стара Загора на водача, същите са установили, че Д.
е български гражданин, но управлява личното си МПС с чуждестранно /английско/
свидетелство за управление, без документът да е подменен след пребиваване му
повече от три месеца на територията на Република България, считано от датата му
на влизане в страната - 29.11.2021 год. Срокът, в който жалбоподателят е можел
да управлява със чуждестранното свидетелство за управление на МПС е бил до 28.02.2022
год. /отчитайки правилото на чл.60, ал.3 от ГПК/, което е повече от месец преди
датата на проверката – 05.04.2022 год., като пряката последица от изтичането на
тримесечния срок, визиран в чл.162, ал.
1 от ЗДвП е дерогиране валидността на въпросното чуждестранно свидетелството за
управление на МПС за територията на Република България.
Както се посочи и по-горе,
за да управлява правомерно МПС, водачът му трябва да притежава съответно
/валидно/ свидетелство за управление, по аргумент от чл.150а, ал.1 от ЗДвП.
Удостоверяването на правоспособността е посредством валидно СУМПС, а в случай,
че водачът не притежава такова свидетелство, макар и придобил правоспособност,
той е в невъзможност правомерно да я установи. Фактът, че са изтекли повече от
три месеца от влизането на лицето в страната и от 31.12.2020 год. /преходния
период за Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия/, обоснова
като правилен и законосъобразен извода на административния орган, че към
момента на проверката на жалбоподателя представеното от него СУМПС не е валидно
на територията на Република България, поради което и същото не удостоверява
правоспособността на притежателя си като водач на МПС. С изтичане на срока от
три месеца, считано от датата на влизане на Д. на територията на страната,
СУМПС, издадено от Обединеното кралство Великобритания, не съставлява валиден
документ, удостоверяващ правоспособност за управление на МПС на територията на
Република България. Следователно в случая е налице фактическо основание за издаване
на заповедта за налагане на ПАМ по отношение на жалбоподателя.
Останаха недоказани
твърденията на жалбоподателя, че е напускал страната в посока Румъния и Гърция.
В приложената справка за пътуване на лице – български гражданин, касаещо
пътуванията на Д. е отразено и влизането през ГКПП Маказа на 28.05.2022 год.,
но не са отразени други влизания или излизания след 29.11.2022 год. Дори и това
да е бе доказано обаче, същото не опровергава установеното административно
нарушение. И Румъния и Гърция са членки на Европейския съюз, както и Република
България, поради което и е налице възможност за свободно придвижване в рамките
на териториалните предели на съюза на неговите граждани. Сред основните задачи
на Европейския съюз е осигуряването на вътрешен пазар, който обхваща
пространство без вътрешни граници, в което е осигурено свободното движение на
хора, стоки, услуги и капитали. По делото е безспорно установено, че
жалбоподателят е влязъл на 29.11.2022 год. през аерогара София, когато е
регистрирано и влизането му, чрез използвания от него валиден паспорт.
Последващи излизания или влизания в страната до датата на извършване на
нарушението – 05.04.2023 год. не е установено от органите на МВР.
Единствената преценка,
която административният орган трябва да направи, е по отношение на срока на
принудителната административна мярка. С процесната заповед е постановено прекратяване
на регистрацията на МПС с рег.№ ***за срок от дванадесет месеца, колкото е
максималния срок, предвиден в закона. Не е извършена обективна преценка за
наличието на баланс между личните и обществени интереси, а само за наличието на
обществен интерес от налагане на мярката. Същото е следвало да бъде извършено с
оглед на срокът, в който е установеното управление на МПС, след изтичането на
тримесечния срок. Съгласно чл.6, ал.3 от АПК в случаите, когато се засягат
права на граждани или организации, прилагат се онези мерки, които са
по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. В
случая след като нарушението е констатирано за първи път, осъществено малко
повече от месец, след изтичането на валидността на СУМПС, поради което и
степента на обществена опасност не е достатъчно висока, така че наложената ПАМ
с максимален срок от 12 месеца. При избора на срока на ПАМ са засегнати
прекомерно правата и интересите на жалбоподателя. С оглед събраните данни за
поведението на лицето и предприетите от него мерки – издаване на СУМПС,
издадено от МВР, целта на закона и интересите на държавата и обществото биха
могли да бъдат постигни и с прилагане на по-благоприятна мярка в частта на
определения й срок на действие. Продължителността й от дванадесет месеца не е в
разумно съотношение на пропорционалност между засегнатите интереси на нарушителя
и охрана на обществени отношения, касаещи управлението на МПС. Поради това
оспорената заповед за налагане на ПАМ на основание чл.172,ал.2 АПК във връзка с
чл. 171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП следва да се измени в
частта за определения срок от дванадесет на шест месеца. В останалата част
жалбата на лицето е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Водим от изложеното и на
основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, административен съд Стара
Загора, дванадесети състав,
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ
по жалба на С.Р.Д., ЕГН ********** *** заповед
№23-0284-000167/05.04.2023 год., издадена от С.Д.М. - Младши автоконтрольор в Районно
управление Казанлък при ОД на МВР Стара Загора, в частта, в която е определен
срокът на мярката, от 12 /дванадесет/ месеца на 6 /шест/ месеца.
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на С.Р.Д., ЕГН ********** *** заповед
№23-0284-000167/05.04.2023 год., издадена от С.Д.М. - Младши автоконтрольор в
Районно управление Казанлък при ОД на МВР Стара Загора в останалата част, като неоснователна.
Решението е окончателно на
основание чл.172, ал.5 от Закона за движение по пътищата.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: