Р Е Ш Е Н И Е
№
260483
гр.
Пловдив, 02.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГО, VII въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от млaдши съдия Чипова в. гр. д. № 45 по
описа на съда за 2021 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на И.Б.Х.,
подадена чрез пълномощника му адв. Б., против Решение № 260748 от 07.10.2020
г., постановено по гр. дело № 19023 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с
което е признато за установено в отношенията между страните, че жалбоподателят дължи
на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД главница в размер на 278,17 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода 01.01.2018
г. – 31.01.2018 г. и обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 02.03.2018
г. – 14.07.2019 г. в размер на 38,64 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.07.2019 г. до окончателното
изплащане, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11717/2019 г.
по описа на РС – Пловдив. Със
същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД сторените по заповедното и по първоинстанционното
производство разноски.
В
жалбата са изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Жалбоподателят
поддържа, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава енергията
и я ползва за собствени нужди, ползвайки топлоснабдения имот по силата на вещно
или облигационно право на ползване, както и че от събраните по делото доказателствата
се установява, че той не е ползвател на имота. Отправя искане към въззивния съд
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на
спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от „ЕВН
БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Н.. В отговора се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се отправя молба за
оставянето ѝ без уважение и за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване
съществуването на вземанията на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД към ответника И.Б.Х. за главница
в размер на 278,17 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за периода 01.01.2018 г. – 31.01.2018 г. и обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода 02.03.2018 г. – 14.07.2019 г. в размер на 38,64 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 15.07.2019 г. до окончателното изплащане, за които е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 11717/2019 г. по описа на РС –
Пловдив.
С
отговора на исковата молба претенциите са оспорени като неоснователни, като са
изложени съображения, че ответникът няма качеството клиент на топлинна енергия,
тъй като с влязло в сила съдебно решение ползването на топлоснабдения имот,
негова собственост, е предоставено на бившата му съпруга.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ответникът е собственик на имот, присъединен
към абонатна станция, поради което съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ има качеството
потребител на топлинна енергия, а между страните са налице договорни отношения
при общи условия по продажба на топлинна енергия за битови дружество. Приел е въз основа на заключението на
изготвената съдебнотехническа експертиза, че абонатната станция е въведена в
експлоатация и е функционирала за процесния период от време, както и че
технологичните разходи са отчислявани в съответствие със закона. Въз основа на приетите по делото заключения на съдебносчетоводната и
съдебнотехническата експертизи съдът е приел, че начислените на ответника суми
са правилно определени, при съобразяване на действащите нормативни изисквания и
при ползване на информацията от фирмата за топлинно счетоводство. Счел е за
неоснователно възражението на ответника, че отговорността за заплащане на
задълженията за консумирана топлинна енергия за процесния период е на бившата
му съпруга, на която е било предоставено ползването върху семейното жилище по
силата на влязлото в сила съдебно решение. По така изложените съображения съдът
е уважил изцяло предявените установителни искове.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1
ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да
бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК,
ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки доводите на страните, както и посочените предели на въззивната
проверка, съдът приема за установено следното:
Пред
районния съд ответникът не е оспорил факта, че в исковия период ищцовото
дружество е доставяло в топлоснабдения имот топлинна енергия на стойност, равна
на претендираната с исковата молба. Във въззивната жалба не са изложени
съответни доводи относно неправилно определяне размера на дължимата цена за
топлинна енергия за процесния период, както и относно лихвата за забава. Спорът
между страните, включително и в производството пред въззивната инстанция, се
концентрира единствено върху обстоятелството дали жалбоподателят е бил клиент
на топлинна енергия за процесния имот и период.
Между
страните не се спори, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден
имот, находящ се в гр. Пловдив, ул. „***.
По
делото е представен препис от Решение № 2651 от 26.06.2014 г., постановено по
гр. д. № 3479 по описа на РС – Пловдив за 2014 г., с което бракът между
ответника и съпругата му С. С. Х. е прекратен. Със същото решение ползването на
семейното жилище, собственост на ответника, е предоставено на съпругата, като
последната се е задължила да му заплаща месечен наем в размер на 250 лв.
Представен
е и протокол от 30.09.2014 г. за предаване на държането на процесното жилище и
намиращите се в него движими вещи.
В
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпита на свидетелката Х. – майка на ответника. Свидетелката заявява в
показанията си, че след предаването на жилището на бившата си съпруга в
изпълнение на съдебното решение ответникът се преместил да живее в гр. София, че
жилището се ползва от бившата съпруга на ответника и техните деца, както и че
ответникът няма достъп до същото.
В
хода на въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 2 ГПК са приобщени заявление-декларация
за промяна на прогнозна консумация на топла вода за аб. № 1971532 и заявление-декларация
за намаление на прогнозен дял за отопление за същия абонатен номер, подадени на
13.02.2018 г. от С. С. Х., както и разменена между страните по делото
кореспонденция относно заявена от ответника промяна на партидата за топлинна
енергия.
От
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че през
процесния период жилището, индивидуална собственост на ответника, е ползвано от
неговата бивша съпруга С. С. Х. по силата на постановеното по бракоразводното
дело решение. В тази връзка следва да се отбележи, че съдебното решение, с
което при развода съдът предоставя ползването на семейното жилище на единия от
съпрузите /който ще упражнява родителските права/ не учредява вещно право на
ползване, а само облигационно наемно правоотношение, правата и задълженията по
което се уреждат по реда на чл. 228 – 238 ЗЗД.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по
тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и
чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият
клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. В т. 1
на горепосоченото тълкувателно решение са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение. В мотивите му се приема, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови
нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
/„битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Така, в решението се
приема, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. С
тълкувателното решение са дадени и разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, което
след развода е предоставено за ползване на единия от бившите съпрузи, какъвто обаче
не е разглежданият случай, тъй като по делото се установи, че процесният имот е
индивидуална собственост на ответника.
От
изложеното следва, че за да се обоснове качеството клиент на топлинна енергия
на лице, различно от собственика, респективно вещния ползвател на топлоснабден
имот, следа да се установи не само че това лице ползва топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респ. вещния ползвател, но и че между това лице и
ищеца е възникнало облигационно отношение с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди. В настоящия случай по делото се установи наличието на
първата предпоставка, доколкото топлоснабденият имот се ползва от бившата
съпруга на ответника, но не и наличието на втората изискуема предпоставка –
възникнало между нея и ищеца облигационно отношение. Същото, както бе посочено
по-горе, не се презюмира с доказване факта на ползване на имота. Представените в
хода на въззивното производство заявления-декларации за промяна на прогнозна
консумация на топла вода и за намаление на прогнозен дял за отопление, подадени
от С. С. Х., не установяват наличието на такова договорно правоотношение между
последната и ищеца. Видно е от и самите формуляри на заявленията, че същите
могат да бъдат подавани както от титуляря на партидата, така и от трето лице,
което ползва топлоснабдения имот.
По
така изложените съображения следва да се приеме, че ответникът в качеството си
на собственик на процесния топлоснабден имот се явява потребител на топлинна
енергия, а възражението за недължимост на претендираните суми поради ползване
на топлоснабдения имот за процесния период от трето за спора лице е
неоснователно, както правилно е приел и първоинстанционният съдебен
състав. Предвид горното, въззивната
жалба се явява неоснователна, поради което първоинстанционното решение следва
да се потвърди.
При
този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски. Същият следва да
бъде осъден на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на въззиваемото дружество
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер, който с оглед фактическата
и правна сложност на делото съдът определя на 100 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260748 от 07.10.2020 г., постановено по гр. дело №
19023 по описа на РС – Пловдив за 2019 г.
ОСЪЖДА И.Б.Х., ЕГН: **********, да заплати на „ЕВН БЪЛГАРИЯ
ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********,
сумата от 100 лв. – разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: