Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иванка Иванова

                      ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров

                                      мл. с-я  Евелина Маринова

 

при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 7474 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №72888 от 15.04.2020 г., постановено по гр. дело № 72327/2018 г. по описа на СРС, 72 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, че ответникът С.Д. Д., дължи сумата от 553,69 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.04.2015 г. до 30.06.2016 г. и сумата от 50,50 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.6.2016 г., ведно със законна лихва от 04.04.2018 г. до изплащане на вземанията, присъдени със заповед от 12.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22392/18 г. на СРС, като са отхвърлени искът за топлинна енергия за разликата над 553,69 лв. до претендиралите 1075,22 лв. и за периода 01.05.2014 г. - 31.03.2015 г., както и исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване вземанията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 225,26 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 22.03.2018 г., и върху таксата дялово разпределение, в размер на 12,73 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 22.03.2018 г.. Със същото решение С.Д. Д. е осъдена да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на „Т.С.” ЕАД, сумата от 260,19 лв. - разноски в исковото производство и сумата от 34,23 лв. - разноски в заповедното производство.

Решението е било постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - Н.“ АД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете за главница за топлинна енергия - за сумата над 553,69 лв. до 1075,22 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД с доводи за неговата неправилност. Оспорва извода на СРС, че отхвърлената част от претенцията е погасена по давност. Сочи, че съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия от 2014 г., задължението за заплащане на дължимите суми в размерите, посочени в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставка на топлинна енергия. В чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2016 г., в сила от 27.06.2016 г., обаче било предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а според чл. 32, ал. 2 от същите ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактури за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Твърди, че претендираните вземания са посочени във фактура № ********** от 31.07.2015 г., а първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по тази обща фактура ставали изискуеми на 15.09.2015 г., поради което не били погасени по давност. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част, а претенцията - уважена до пълния предявен размер.

Въззиваемият ответник С.Д. Д., чрез назначения ѝ особен представител адв. К. Г., оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част. Счита, че с изравнителната фактура не се променя падежът на вземанията на ищеца за вече начислените месечни вноски.

Привлеченото на ищцовата страна третото лице - помагач - Н.“ АД не е изразило становище по въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Решението е валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:

Районният съд, съобразявайки, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 04.04.2018 г., и прилагайки тригодишната погасителна давност, е приел, че погасени по давност са вземанията на ищеца за топлинна енергия, възникнали в периода м.  01.05.2014 г. – 31.03.2015 г.

През процесния период са действали Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., като в чл. 32, ал. 1 е предвидено, че месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а според чл. 32, ал. 2 след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. В чл. 33, ал. 1 ОУ е предвидено задължение за клиентите да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, което действие представлява по своя характер уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя поканата си за изпълнение. При така очертания ред за възникване изискуемостта на вземането за потребена топлинна енергия, приложимо относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност, е правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинната енергия, като за всяка месечна доставка възниква вземане за месечна вноска, както и задължение за заплащане на цената на услугата дялово разпределение след нейното осъществяване. Предвид изложеното правилни са изводите на СРС, че тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, приложима към процесните вземания за стойността на топлинната енергия, които имат характера на периодични според приетото в ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, е започнала да тече от първо число на месеца, следващ месеца, през който е потребена, като е изтекла преди датата на подаване на исковата молба – 04.04.2018 г., т.е. вземанията, възникнали в периода 01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. се явяват погасени по давност.

Неоснователни са доводите на ищцовото дружество, че за процесния период изискуемостта на вземанията е настъпила с изтичане на 45 дни от издаването на обща фактура № ********** от 31.07.2015 г., т.е. на 15.09.2015 г. Сочената фактура е издадена по реда на чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. – при отчитане на реалната консумация на топлинна енергия след приключването на съответния отоплителен сезон. Съдържащата се в нея сума за доплащане е в резултат от изготвена изравнителна сметка, когато е констатирано, че начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия. Издаването на общата фактура касае изискуемостта единствено на вземането, възникнало в резултат от осъществената изравнителна процедура, но не променя вече изяснената начална дата на изискуемост на месечните вноски за топлинна енергия – денят, следващ месеца, за който е определена и начислена топлинната енергия. Позоваването на разпоредби от общите условия от 2016 г. е неоснователно, тъй като приетите за погасени по давност вземания са възникнали преди тяхното приемане и приложима са единствено общите условия от 2014 г.

Тъй като въззивният съд е ограничен до съдържащите се в жалбата оплаквания относно правилността на първоинстанционното решение (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК) и доколкото такива липсват срещу приетия от СРС размер за непогасените по давност вземания за топлинна енергия, то и настоящата инстанция не би могла да преразгледа установените в обжалвания съдебен акт вземания.

Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 72888 от 15.04.2020 г., постановено по гр. дело № 72327/2018 г. по описа на СРС, 72 състав, в обжалваната му част.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - Н.“ АД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

  

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.