№ 3879
гр. София, 07.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Ц.Б.Т.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20231110166312 по
описа за 2023 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 372 Търговски
закон (ТЗ).
Ищецът "С.С." ЕООД твърди, че на 02.06.2023г. подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК против "М.Л." ООД за сумата 782,33 лева, представляваща
възнаграждение, съгласно договор за превоз, за който е издадена фактура № **********/
04.03.2022г.
Въз основа на подаденото заявление пред Софийски районен съд е образувано ч.гр. дело
№ 30279 по описа за 2023г. на Софийски районен съд, по което била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2023г. След постъпило
възражение по реда на чл. 414 ГПК от ответникът е предявил установителен иск за
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между страните е сключен
договор за превоз от 22.02.2022г., по силата на който се задължил да извърши превоз на
товар по релация от Република България до Република Германия. Ищецът сочи, че
извършил превоза, съобразно уговореното, но ответникът не изпълнил задължението си да
плати договореното възнаграждение.
При изложените фактически твърдения, ищецът моли да бъде постановено решение, с
което да бъде признато за установено по отношение на ответника съществуването на
вземането за сумата 782,33 лева, представляваща възнаграждение, съгласно договор за
превоз, за който е издадена фактура № **********/ 04.03.2022г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който се
изразява становище за неоснователност на иска. В отговора се навежда довод, че
1
задължението е погасено по давност. Развиват се съображения, че съгласно Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз (CMR), искове, свързани с превози,
подчинени на Конвенцията се погасяват в тримесечен срок.
На следващо място, ответникът навежда възражение, че задължението му за заплащане
на възнаграждение е погасено чрез прихващане с вземането му за неустойка за забава в
изпълнение на задължението му да достави товара, на основание т. 15 Заявка за транспорт.
Сочи, че страните постигнали съгласие товара да бъде доставен на 01.03.2022г., а ищецът
доставил същия на 04.03.2022г.
В отговора е релевирано възражение за прихващане за сумата 782,33 лева,
представляваща неустойка за забава, съгласно т. 15 Заявка за транспорт.
В обобщение ответникът счита предявения иск за неоснователен и моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателствени средства, чрез представената заявка за транспорт от 23.02.2022г., че между
страните е сключен договор за превоз на товари по релация Република България- Република
Германия, при възнаграждение в размер на 1824 лева, платимо в 30- дневен срок от
получаване на оригинална фактура и товарителница. В договора е уговорено, че товарът ще
бъде доставен на 01.03.2022г. Страните са постигнали съгласие, че при забава в изпълнение
на задължението да достави товара превозвачът дължи неустойка в размер на 200 евро/ ден.
От събраните писмени доказателствени средства, чрез представената товарителница
CMR, че превозът е извършен, като товарът е доставен на 04.03.2022г.
Ищецът е издал фактура № 32588/ 04.03.2022г. за сумата 1824 лева.
Пред първоинстанционния съд е назначена съдебно- икономическа експертиза (СИЕ),
съгласно заключението на която фактура № 32588/ 04.03.2022г. е осчетоводена от ищеца по
счетоводна сметка 411 “Вземания от клиенти” и е включена в Дневника за продажби по ДДС
за м. март 2022г. В счетоводството на ищеца е отразено частично плащане на сумата 1041,67
лева. По счетоводни данни на ищеца дължимата сума по посочената фактура е в размер на
782,33 лева.
В счетоводството на ответника процесната фактура е осчетоводена по сметка 401
“Задължения към доставчици” и е включена в Дневника за покупки за м. март 2022г.
Ответникът е ползвал данъчен кредит в размер на начисления ДДС по фактурата.
В счетоводството на ответника по счетоводна сметка 498 “Други дебитори” е начислено
вземане на “М.Л.” ООД за неустойка в размер на 782,33 лева. Извършено е прихващане със
задължението към “С.С.” ЕООД в размер на 1824 лева, за което е издадена фактура № 32588/
04.03.2022г.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
2
изводи:
Релевантните по делото въпроси са наличие на валидно сключен договор за превоз на
товари, обстоятелството, че е изпълнил превоза, предмет на договора, съществуването на
обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на давността.
Конкретиката на случая сочи, че отношенията между страните са се развили на
плоскостта на договор за международен автомобилен превоз. Договорът за международен
автомобилен превоз на стоки е двустранен, възмезден, консенсуален и неформален договор.
Постигнатото между страните съгласие е необходимото и достатъчно условие, за да се счита
договорът за сключен, като не е предвидена задължителна форма за неговата валидност. По
правило той се установява с товарителница, която обаче не е форма за действителност, а
форма за доказване, и нейната липса, нередовност или загубата не засягат
съществуването, нито действието на договора (чл. 4 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR).
В настоящия случай съществуването на договор за превоз на товар се установява от
съставената товарителница. Наличието на договор се установява и от издадената фактура и
от заключението на съдебно- икономическа експертиза.
Процесната фактура съдържа всички съществени елементи на договора за превоз- вид
на товара, релация, навло, дата и начин на плащане, страните. Следва да се посочи и, че
обстоятелството, че фактурата е осчетоводена е достатъчно да обуслови наличието на
валидно облигационно отношение между страните и изпълнение на задължението на ищеца.
В т.см. са решение № 46/ 27.03.2009г. по т.д. № 546/2008г., II т.о.; решение № 71/ 22.06.2009г.
по т.д. № 11/2009г.; решение № 62/25.06.2009г. по т.д. № № 546/2008г.; решение № 42/
19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на II т.о.; решение № 96/ 26.11.2009г. по т.д. № 380/ 2009г., I
т.о.; решение № 166/ 26.10.2010г. по т.д. № 991/ 2009г., II т.о.; решение № 109/ 7.09.2011г. по
т.д № 465/ 2010г., II т.о. В същите решения, както и в решение № 30 от 8.04.2011г. на ВКС по
т.д. № 416/ 2010г., I т.о., ТК, решение № 20 от 25.03.2013г. на ВКС по т. д. № 206/ 2012 г., I
т.о., ТК е даден отговор на материалноправния въпрос "След като има включване на
фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяване в счетоводството на получателя чрез заверка
на съответния счетоводен регистър и е приспаднат данъчен кредит по тях, за тези сделки
или действия следва ли да се приложи презумпцията на чл. 301 ТЗ?", на който е отговорено,
че "Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит
по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване". Включването на фактурите в дневника за покупко- продажбите по ДДС и
ползването на данъчен кредит по същите представляват недвусмислено признание на
задължението и доказват неговото съществуване. Ответникът е узнал за действието на
лицето, получило стоката, като знанието не се презюмира, а се установява по безсъмнен
начин от вписването на фактурите в дневниците за покупките, от извършеното
осчетоводяване на данъчно- кредитните известия към фактурите и от това, че за фактурите е
теглен данъчен кредит в пълен размер. Именно това е релевантният момент, към който
3
следва да ответникът да се противопостави на действията, свързани с получаване на стоката.
Липсата на противопоставяне обуславя извод за потвърждаване на действията и наличие
предпоставките на чл. 301 ТЗ.
Изложеното обуславя извод за съществуването на валидно облигационно отношение, по
силата на което ищецът е извършил превоз на товар, а последният се е задължил да плати
договореното навло.
При извод за основателност на предявения иск следва да бъде разгледано възражението
за погасителна давност.
Разпоредбата на чл. 1, т. 1 Конвенция за договора за международен автомобилен превоз
на стоки (CMR) регламентира предметния обхват на конвенцията- конвенцията се прилага за
всеки договор за автомобилен превоз на товари с превозни средства срещу заплащане,
когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето ,
така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е
договаряща страна, независимо от седалището и националността на страните. Следователно,
когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между страните по договора
за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от посочената
Конвенция, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в
противоречие с разпоредбите на конвенцията. Следователно, в настоящия случай по
отношение на сключения между страните договор за международен автомобилен превоз на
товари приложение намира Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз
на стоки (CMR).
Настоящият спор е за превозно възнаграждение, поради което срокът на погасителната
давност е този по чл. 32, ал. 1, б. "в" от Конвенцията относно договора за международен
автомобилен превоз на стоки и началото му се поставя с изтичането на тримесечен срок от
датата на сключване на превозния договор. В този см. е и решение № 81/ 27.05.2010г. по т.д.
№ 851/ 2009г. на ВКС, I т.о.
Конкретиката на случая сочи, че договорът между страните е сключен на 23.02.2022г.,
когато с изпращане на потвърждение на заявката за транспорт от превозвача страните са
постигнали съгласие относно съществените елементи на договора.
Посочената разпоредба касае срока на погасителната давност за превозно
възнаграждение по договор за международен превоз на стоки по шосе, а началният момент
на течение на давността е свързан със законовото положение, че при липса на противна
уговорка възнаграждението се дължи (става изискуемо) при сключване на договора (чл. 372,
ал. 1 ТЗ). В настоящия случай обаче страните са уговорили нещо различно, а именно, че
превозното възнаграждение се дължи при получаване на фактура и товарителница.
Следователно в разглежданата хипотеза изискуемостта на дължимото навло е
настъпила, както беше изяснено по- горе в момент, различен от сключване на договора, след
получаване на фактура и товарителница, от който е започнала да тече давността. В
настоящия случай не са представени доказателства за датата на получаване на фактурата и
4
товарителницата. С оглед изложеното, съдът приема, че тридесетдневният срок, уговорен
между страните, е започнал да тече от 04.03.2022г. Следователно вземането е станало
изискуемо на 04.04.2022г. Предвид изложеното, давностният срок е изтекъл на 04.07.2022г.
Искът е предявен в съда на 02.06.2023г., съгласно фикцията, регламентирана в разпоредбата
на чл. 415 ГПК, към който момент не е бил изтекъл 1– годишния давностен срок по чл. 32,
ал. 1, б. "в" от Конвенцията относно договора за международен автомобилен превоз на стоки
по отношение на вземането за превозни възнаграждения по фактура № 32588/ 04.03.2022г.
Изложеното обуславя извод за неоснователност на възражението за изтекла
погасителна давност.
Предвид изложеното, следва да бъде разгледаното наведеното възражение за
прихващане от ответника.
В писмения отговор ответникът е направил възражение за прихващане на вземането на
ищеца със свое насрещно вземане за сумата 782,33 лева, представляваща неустойка за
забава.
Направеното възражение за прихващане е допустимо- заявено е своевременно в срока
за отговор по чл. 131 ГПК и е за насрещно облигационно вземане за пари, надлежно
индивидуализирано. Уважаването на предявения иск за превозно възнаграждение налага
извод за сбъдване на вътрешнопроцесуалното условия за разглеждане и на предявеното
възражение за прихващане.
Възражението за прихващане е процесуално средство за защита срещу първоначално
предявения иск, като целта е отхвърляне на този иск поради погасяване на вземането по него
чрез прихващане с вземането на ответника.
Институтът на прихващането, уреден в чл. 103 ЗЗД- чл. 105 ЗЗД, изисква насрещни
вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия
(активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия (пасивното вземане)
може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът
може да изпълни преди срока (чл. 70, ал. 2 ЗЗД), той може и да прихване преди срока.
Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане.
Действието на прихващането е винаги обратно и произтича пряко от чл. 104, ал. 2 ЗЗД. При
уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат
погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се
осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.
Кога е настъпила ликвидността е без значение (ТР № 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК).
Предявеното възражение е обосновано с доводи за забава в изпълнение на задължението
на превозвача да достави товара съобразно уговорения срок.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД тя обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Като форма за
обезщетяване на вреди от договорно неизпълнение неустойката се дължи само ако страните
5
са уговорили предварително в договора, че в случай на виновно неизпълнение на точно
определено задължение длъжникът дължи на кредитора неустойка за вредите от
неизпълнението. Размерът на неустойката и видът на договорното неизпълнение, за което тя
се дължи, също са предмет на договаряне между страните.
Мораторната неустойка има акцесорен спрямо главното задължение характер и нейната
дължимост е обусловена от установено неизпълнение на договорно задължение в
темпорално отношение. Нейната изискуемост настъпва от момента на неизпълнението, като
неустойка се начислява за всеки ден на забава до момента на изпълнение на задължението от
страна на длъжника.
В настоящия случай между страните не е спорно, че между същите е сключен договор за
превоз на товари, по силата на който ищецът е извършил превоз на товар по релация
Република България- Република Германия. По делото не съществува спор и, че страните са
постигнали съгласие, че при забава в изпълнение на задължението на ответника да превози
товара в срок се дължи неустойка в размер на 200 евро. От представената товарителница се
установява по безспорен начин, че товарът е доставен на 04.03.2022г., при уговорена дата за
доставка 01.03.2022г., т.е. със забава от три дена.
Предвид това, в патримониума на ответното дружество, в качеството му на възложител
по договора за превоз на товар, е възникнало изискуемо вземане за неустойка за забава.
Безспорно се установява още, че забавата е три дена. Следователно неустойката за забава е в
размер на 600 евро (с левова равностойност в размер на сумата 1173,50 лева).
От изложеното следва извод, че са се осъществили предпоставките за съдебно
прихващане, предвидени в чл. 104 ЗЗД. При възражението за прихващане, заявено в хода на
висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу предявения иск,
погасителният ефект настъпва с влизане в сила на решението, установяващо съществуването
на вземането и неговата изискуемост. От този момент същото е ликвидно - установено по
размер.
При тези обстоятелства съдът счита, че са налице две насрещни еднородни вземания,
произтичащи от едно и също облигационно правоотношение между страните, а оттук- и на
предпоставките на чл. 104, ал. 1, изр. последно от ЗЗД за съдебна компенсация на вземанията
и за погасяване на по-малкото от тях- вземането на превозвача за навло в размер на сумата
782,33 лева.
Изложеното обуславя извод за неоснователност на предявения иск и неговото
отхвърляне.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, право на разноски има ищеца.
В първоинстанционното исково производство ответникът е направил разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 540 лева.
Oтговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК е функционално обусловена от
6
изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК предвижда, че с оглед изхода на
спора съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция. В конкретния случай ответникът е поискал да
бъдат присъдени направените разноски до приключване на устните състезания, като е
представил доказателства за извършването им.
Изложеното обуславя извод за основателност на искането на ответника за присъждане
на разноски.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от “С.С.” ЕООД, с ЕИК **********, против “М.Л.” ООД, с
ЕИК ***********, иск за установяване на вземането на “С.С.” ЕООД за сумата 782,33 лева,
представляваща възнаграждение, съгласно договор за превоз, за който е издадена фактура №
**********/ 04.03.2022г., с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 372 ТЗ, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2023г. по ч.гр. дело
№ 30279/ 2023г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав.
ОСЪЖДА “С.С.” ЕООД, с ЕИК **********, да плати на “М.Л.” ООД, с ЕИК
***********, сумата 540 лева, представляваща разноски в първоинстанционното исково
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7