Р Е Ш Е Н И Е
град София,……………..
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ, в
публично съдебно заседание на тридесети март две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като
разгледа докладваното от младши съдия МИХАЙЛОВА
в. гр. дело № 5659 по описа за 2020 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ф.С.Д.,
чрез адв. М.В., срещу съдебно
решение № 75022/22.04.2020 г., постановено по гр. д. № 20343/2018 г. по описа на СРС, 165 състав, с което е отхвърлен предявеният от Ф.С.Д. иск с правна квалификация чл.
108 ЗС за признаване на установено по отношение на М.Д.В., че ищецът е
собственик на реална част от таванско помещение № 7, представляваща
баня-тоалетна в сграда с идентификатор № 68134.07.26.1 и адрес гр. София, бул.
„********която реална част е разположена в южната част на помещението с площ от
около 2.05 кв. м., затворена между точки 1-2-3-4-5 на скицата на л. 112 от
делото на СРС и представляваща неразделна част от обжалваното решение, при
граници на частта: изток – калкан на сграда, юг– таванско помещение № 8 на Ю.М.Т.Б./по
стар нот. акт - на Д.В.и Ю.К./, запад – коридор, север – останалата част от
таванско помещение № 7, като таванското помещене има граници по нотариален акт:
изток – калкан на сграда, юг – таванско помещение на Д.В.и Ю.К., общ тавански
коридор от запад – общо стълбище, от север-двор откъм ул. „Климент Готвалд“,
като сградата се намира в поземлен имот с идентификатор 68134.107.26 с площ по
скица от 600 кв. м., с административен адрес: София, бул. „********при съседи:
поземлени имоти с идентификатори: 68134.107.25, 68134.107.37, 68134.107.36,
68134.107.27 и бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, както и претенцията за осъждане
на М.Д.В., с ЕГН **********, с адрес: *** да предаде на Ф.С.Д., с ЕГН **********,
с адрес: ***, описаната по-горе реална част от недвижим имот.
В жалбата се излагат доводи за
недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, като жалбоподателят счита, че по делото безспорно е установено правото
му на собственост върху процесната част от таванското помещение. Счита, че
недопустимо съдът се е произнесъл без да е налице конкретно оспорване и доводи
на ответницата да упражнява фактическа власт върху имота за дъщеря си. Релевира
доводи, че презумцията по чл. 69 от ЗС в случая е неприложима поради отричането
на ответницата изобщо да владее или държи имота, както и поради липсата на
проведено пълно доказване на обстоятелствата, опровергаващи законовото
предположение. Поддържа, че неправилно съдът е преценил събраните по делото
доказателства и е отхвърлил предявения иск. Наведени са аргументи, че третото
лице не е се е позовало и не е направило възражение за изтекла придобивна
давност пред собственика на имота – ищеца по делото. Посочва, че ответницата не
е твърдяла да упражнява фактическа власт от чуждо име и следователно не може да
прави възражения относно правото на собственост на ищеца. Искането до съда е да
обезсили постановеното решение, а ако намери същото за допустимо – да го отмени
и да постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендират се разноски
за двете съдебни инстанции.
Подаден е отговор на въззивната жалба
от ответника по предявения иск М.Д.В., чрез адв. М.Х., с който жалбата се
оспорва с доводи за неоснователност. Въззиваемата поддържа, че още с отговора е
посочено, че имотът е собственост на трето лице, а ответницата никога не е
упражнявала владение по отношение на същия. Счита, че от представения
нотариален акт се установява роднинската и връзка с дъщеря и Ю.-М.Т.Б., за което
обстоятелство били събрани и свидетелски показания. По отношение на
оплакванията във въззивната жалба във връзка с приложението на презумцията по
чл. 69 от ЗС посочва, че съдът е свободен да определи правната квалификация на
предявения иск и приложимото право. Поддържа, че ищецът никога не е правил
искане по чл. 193 ГПК за оспорване истинността на нотариалния акт за
собственост като писмено доказателство. Навежда аргумент, че ищецът не се е
възползвал от възможността по чл. 228 от ГПК да измени иска чрез заменяне на
някоя от страните, като вместо това е
избрал да предяви отделен иск срещуЮ.Б. в самостоятелно производство, като
счита за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че първоинстанционният
съд е оставил без уважение искането за привличането й като трето лице-помагач,
както и за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
СРС се е произнесъл по иск с правна
квалификация чл. 108 ЗС за предаване на владението на имот, за който ищецът
твърди, че му е собствен.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната
жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил
пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, въззивният
съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание
чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното
оспорване.
Като съобрази изложените в жалбата и становищата на
ответниците доводи относно законосъобразността на оспореното решение,
въззивният съд намира по съществото на спора следното :
Предпоставките за уважаване на иска с правна
квалификация чл. 108 ЗС са ищецът да е придобил правото на собственост върху
процесния недвижим имот на основание посочения от него придобивен способ (в
случая договор за дарение) и че ответникът се намира във владение или държане
на имота. В настоящия случай ответницата прави възражение, че имотът е придобит
по давност от лице, различно от ищеца – чл. 79, ал. 1 ЗС, като при
установяване, че посоченото от нея лице е владяло имота необезпокоявано за
повече от 10 години, искът следва да се отхвърли.
Спорът между страните е за реална част от недвижим
имот, която според заключението на вещото лице понастоящем представлява
помещение с площ около 2,5 кв. м., обособено като баня с тоалетна. Установява
се, че това помещение е изградено върху подпокривната плоча на сграда с адрес:
гр. София, бул. „********и че се намира върху част от първоначално обособеното
таванско помещение № 7.
По делото не се спори, че таванско помещение № 7 е
собственост на ищеца по договор за дарение от 1995 г., направено от неговите
баба и дядо.
Първоинстанционният съд е направил правилни
констатации, че помещението е изградено през 2004 г., като до 2017 г. и е
владяно от лицето Ю.-М.Т.Б., чрез майка и – ответницата М.В., и нейните
родители, които до смъртта си са имали вещно право на ползване върху таванско
помещение № 8. При съответстваща на събраните по делото доказателства
констатация на първоинстанционния съд, че дядото и бабата на ищеца са уговорили
с родителите на ответницата построяване на двата санитарни възела и са
извършили съответни промени във В и К инсталациите на сградата, като това е
станало през 2014 г, макар договорът между бившите собственици на двете
тавански помещения да не обвързва ищеца, след изпълнението му страните са
започнали да владеят помещенията съгласно тяхната уговорка.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че ответницата оспорва само, че не владее помещението, предмет на спора
между страните, както и че не владее за себе си това помещение, като по делото
не било установено кое от двете поддържа.
Следва да се има предвид разликата между владението и
държането. Съгласно разпоредбата на чл. 68 от ЗС владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго,
като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето
не държи като своя.
Ответницата по делото оспорва твърдеията на ищеца, че
владее спорното помещение. Не са в противоречие с това нейно оспорване
твърденията и, че тя е държала това помещение за своята дъщеря, която от
своя страна е владяла процесното помещение чрез ответницата. Поради
установяване, че у ответницата е липсвало намерението са своене на помещението
и тя е до е държала за дъщеря си, първоинстанционният съд е направил правилен
извод, че е оборена презумцията на чл. 69 от ЗС, според която се предполага, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. От
доказателствата по делото се установява, че ответницата е държала към 2004г. до
2017 г. ключовете от процесното помещение, което е обслужвало таванското
помещение – прилежаща част към апартамент № 6 със знанието, че този апартамент,
заедно с прилежащите му таванско и избено помещение, принадлежат на нейната
дъщеря Ю.-М.Б..
С оглед изложеното настоящият състав споделя
констатацията на първоинстанционния съд, че е оборена презумцията на чл. 69 ЗС,
че който държи вещта се смята за неин владелец, тъй като се установява
опосредено владение на трето по делото лице Ю.-М.Б. в същия период.
Първоинстанционният съд е направил правилна констатация, че доколкото е
установено владението в два последователни момента, се установява владение и в промеждутъка
съгласно необорената презумция по чл. 83 ЗС. Този извод се подкрепя и от
издадения в полза на Ю.-М.Б. констативен нотариален акт, констатациите в който
не са оборени.
Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния
съд, че чрез искането за издаване на констативен нотариален акт Ю.-М.Б. е
изразила воля да придобие процесния имот по давност, като към 05.10.2018 г.
последната е станала собственик на имота, а ищецът Д. е загубил правото си на
собственост на основание чл. 99 ЗС, тъй като то е придобито от друг.
Основателно първоинстанционният съд е съобразил
съставения след подаването на исковата молба констативен нотариален акт, тъй
като на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът взема предвид обстоятелствата, настъпили
в хода на процеса. Исковата молба по настоящото дело не е прекъснала давността
по отношение на третото неучастващо лице Б., понеже не е предявен иск срещу
нея.
С оглед изложеното настоящият състав споделя крайния
извод на първоинстанционния съд, че по делото се установява, че ищецът е
загубил правото си на собственост върху процесната реална част от таванско
помещение и поради това претенцията му да се установи, че е собственик на
същата следва да се отхвърли, както и претенцията за осъждане на ответницата да
върне владението на имота.
Тъй като мотивите на въззивният съд съвпадат с тези на СРС, решението е
законосъобразно постановено в правилно приложение на материалния и процесуален
закон и събраните по делото доказателства и следва да бъде потвърдено,
включително в частта за разноските, присъдени с оглед изхода на делото в полза
на ответницата на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора –
жалбата, както и искът няма да бъдат уважени, право на разноски има ответницата,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съобразно представените доказателства за реално
заплатени разноски във въззивното производство, в полза на ответницата М.Д.В. следва
да се присъдят разноски в размер на сумата от 915 лева.
Така мотивиран съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 75022/22.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 20343/2018 г. по описа на СРС, 165 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, Ф.С.Д., с ЕГН **********, с
адрес: *** да плати на М.Д.В., с ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 915
лв., представляваща разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.