№ 3801
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ТеоД. Иванова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20211100509373 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20128876 от 01.06.2021 год., постановено по гр.дeло № 65049/2020
г. на СРС, І Г.О., 162 състав, са отхвърлени предявените от М. НА В.Р., с адрес:
гр.София, ул.“****, срещу М. М. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, бул.“****,
осъдителни искове с правно основание чл.59 и чл.86 ЗЗД за сумата от 455 лв.,
представляваща неоснователно получени от ответницата възнаграждения за изготвени
експертизи по съдебни дела в периода 01.01.2016 г.- 30.06.2017 г., които е следвало да
изплатени на ищеца, както и за сумата от 130,18 лв., обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 28.02.2018 г.-23.12.2020 г. С решението
на съда е осъдено М. НА В.Р., с адрес: гр.София, ул.“****, да заплати на М. М. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр.София, бул.“****, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300
лв., разноски по делото.
Срещу решението на СРС, І Г.О., 162 с-в е постъпила въззивна жалба от М. на
В.Р./МВР/, подадена чрез юрк.В.Т., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо
това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени искове с
правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло, като
1
основателни и доказани. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е
неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ответник М. М. Б., чрез пълномощника си адв.Д. Р. оспорва
жалбата, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца М. на В.Р./МВР/,
срещу ответницата М. М. Б., обективно съединени осъдителни искове с правно
2
основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 455 лв. и с правно основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 130,18 лв. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника във
връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на исковите претенции с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и недължимост на вземането, предявено с тях,
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни
мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Доводите изложени в тази насока във
въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Правилно първостепенният съд е дал правна квалификация на предявените
обективно съединени осъдителни искове, като такива с правно основание чл.59, ал.1 от
ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съгласно чл.59, ал.1 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването. За да се уважи исковата претенция по чл.59 ЗЗД следва да са
налице следните кумулативни предпоставки: увеличение на имуществото на едно лице
за сметка на имуществото на друго лице; обедняване на друго лице, свързано със
съответното обогатяване, отсъствието на правно основание за обогатяването,
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтича от един и същ факт
или от обща група факти; да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия.
Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може
да се изрази в следните основни форми: 1/. намаляване на актива; 2/. увеличаване на
пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/. извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно
облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване
3
на права; намаляване на пасива - погасяване или намаляване на задължения;
спестяване на разходи. За успешното провеждане на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД не следва да
съществува валидна договорна връзка между страните, нито да е налице възможност за
ищеца да реализира правата си по друг ред. По отношение акцесорния иск по чл.86,
ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в плащането на главницата ищецът
следва да установи, че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила
неговата изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на
спорната сума. Така посочените елементи от фактическия състав на сочените правни
норми следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване от
ищеца, което в случая не е сторено.
В процесния случай от анализа на събраните по делото доказателства се
установява по несъмнен начин факта, по отношение на който не е налице и спор между
страните, че през исковия период от време ответницата е била служител на НИКК –
МВР на длъжност „ старши експерт“ в сектор „Дактилоскопия“ към 01 отдел
„Криминалистична техника“, а считано от 15.05.2017 г. – при НИК - МВР, като
служебното й правоотношение е регулирано от правилата на ЗМВР до 01.02.2017 г., а
след това от ЗДСл., както и че за същия период ответницата в качеството си на вещо
лице по посочените от ищеца дела, образувани пред Софийски градски съд, Окръжен
съд - Ловеч и Софийски окръжен съд, е получила исковата сума от 455,00 лв.,
представляваща възнаграждения за явяването й в съдебни заседания за изслушване на
изготвени съдебни експертизи. Единственият спорен между страните въпрос по
същество на спора във въззивното производство е свързан с това дали е налице
основание за изплащане на процесните суми на ответницата в качеството й на вещо
лице по посочените в исковата молба дела, респективно обеднял ли е ищецът поради
обстоятелството, че тези суми е следвало да бъдат изплатени на него. Съгласно
разпоредбата на чл.60, ал.1 ЗМВР /в редакция ДВ, бр.53 от 2014 г./, държавните
служители, работещи по трудово правоотношение в АМВР и в
научноизследователските и научно-приложни институти, които извършват експертизи
и експерименти и дават експертни оценки и заключения, са органи на АМВР и на
научно-приложните институти. Когато за извършването на експертиза е определен
служител на МВР, ведомствата и органите, назначили експертизата, заплащат на МВР
направените разходи за труд и консумативи и режийни разноски. Неоснователен е
релевираният във въззивната жалба довод, че процесната искова сума е следвало да
бъде изплатена на МВР, с позоваване на чл.22 от Наредба № 2/29.06.2015 г. на
министъра на правосъдието за вписването, квалификацията и възнагражденията на
вещите лица. Съгласно чл.20, в приложимата за разглеждания период редакция преди
изменението с ДВ бр.82 от 05.10.2018 г., на вещото лице, включително и когато е
служител на МВР, се заплащат разходите за пътни, дневни и квартирни, необходими за
изготвяне на възложената експертиза, от органа, назначил експертизата, съгласно
4
размерите, предвидени в Наредбата за командировките в страната, приета с ПМС № 72
от 1986 г. /ДВ, бр.11 от 1987 г./ и Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина , приета с ПМС № 115 от 2004 г. /ДВ, бр. 50 от 2004 г./.
Пътни, дневни и квартирни пари се заплащат за всяко явяване на вещото лице пред
органа, назначил експертизата, или пред органа, който го е призовал. Разходите за
пътни, дневни и квартирни, необходими за изготвяне на възложената експертиза, могат
да бъдат изплатени на вещото лице и авансово с писмено разпореждане на органа,
назначил експертизата. В чл.21 от същата наредба е предвидено при явяване на вещо
лице и отлагане на делото по независещи от него причини на същото освен разходите
да се заплаща и възнаграждение в размер не по - малко от 20 лв.; такова
възнаграждение, освен посочените в чл.20, ал.2 разноски, се заплаща и при явяване на
вещото лице пред съда за изслушване по изготвена в досъдебната фаза на наказателния
процес експертиза. В чл.22 е регламентирано, че когато за извършването на експертиза
е определено вещо лице, което е служител на МВР, органите, назначили експертизата,
заплащат на М.то направените разходи за труд, консумативи и режийните разноски.
При извършване на експертиза от вещо лице, което е служител на МВР, разходите за
труд, консумативи и режийни разноски се установяват със сметка по образец, утвърден
със заповед на министъра на В.Р. – чл.23, ал.3 от Наредбата. На 06.11.2015 г.
министърът на В.Р. е издал Заповед № 8121з-1350 относно създаването на организация
на дейностите по изготвяне на експертизи в МВР, определяне на разходите по
изготвянето им и контрол върху приходите, които следва да постъпят в бюджета на
МВР, предвиждаща изготвянето на сметки за направените разходи за извършените
експертизи, включващи разходи за труд, режийни разноски и разходи за консумативи,
на 04.12.2015 г. – Заповед № 8121з-1477 за утвърждаване на разходи за консумативи по
изготвяни експертизи /в т.ч. от НИКК/ и на 18.12.2015 г. – Заповед № 8121з-1544 за
определяне на разходите за труд и режийни разноски, условията и начините за
изчисляване на данъци при извършване на експертизи от експерти от звената на МВР,
която впоследствие е изменена със Заповед № 8121з-992 от 12.09.2016 г. В случая не е
спорно, че всички направени разходи за труд, консумативи и режийни разноски и
възнаграждение за самите експертизи са били изплатени по банков път на М.то, като в
този смисъл ищецът не е претърпял вреда – разходите са били изплатени именно на
него. В случая получените от ответницата като вещо лице суми не касаят поетите от
М.то разноски, същите са били изплатени на основание чл.21 от Наредбата /в
актуалната към процесния период редакция/, поради което не може да бъде обоснован
изводът, че ищецът е обеднял поради обстоятелството, че сумата е следвало да бъде
изплатена на него. В производството ищецът не доказва загуби и/или пропуснати
ползи от явяването на ответницата пред съд във връзка със защита на изготвените
експертизи. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства, че процесните суми
съставляват реално сторени от него разходи по съответните експертизи, изготвени от
5
ответницата. Не се твърди и съответно не са представени по делото и доказателства
относно създадени от ищеца правила за начина, по който се определят разходите на
ищеца при явяване на вещото лице пред съд за изслушването му във връзка с изготвено
от него експертно заключение. В обсъдените по - горе заповеди на министъра на В.Р.
не се съдържа утвърден механизъм за определяне на разходите във връзка с явяването
на вещо лице, което е служител на МВР и отлагане на делото по независещи от него
причини, както и при явяване на вещото лице пред съда за изслушване по изготвена в
досъдебната фаза на наказателния процес експертиза. Ето защо недоказано остава по
делото твърдението на ищеца, че в правната му сфера е настъпило обедняване, а
ответницата от своя страна се е обогатила за негова сметка с получаването на
процесните суми. Същите са изплатени на ответницата в съответствие с действащата
към момента правна регламентация в цитираната наредба. Независимо от това, че
ответницата е служител на МВР, тя е следвало да получи определеното й в качеството
на експерт по наказателни дела възнаграждение за явяване и изслушване в открити
съдебни заседания, поради което за процесния период 01.01.2016 г. - 30.06.2017 г.
следва да се приеме, че е налице годно основание ответницата да получи тези суми.
Изплатените възнаграждения са добросъвестно получени от ответницата. Едва след
допълнението на подзаконовия нормативен акт, обнародван в ДВ, бр.82 от 05.10.2018
г., е създадена нова ал.2 на чл.22, според която определените възнаграждения по чл.21,
ал.1 и ал.2 в случаите, когато вещото лице е служител на МВР, се заплащат от М.то. На
посочената разпоредба не е придадено обратно действие, тъй като на основание чл.14,
ал.1 и ал.2 ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и
то с изрична разпоредба, като обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на
друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на
който той е издаден. В случая цитираната наредба е издадена на основание чл.403, ал.
1 ЗСВ, в който не е дадена обратна сила на този закон. Следователно посочената норма
се прилага по отношение на всички възнаграждения по чл. 21, след влизане в сила на
процесното изменение - 09.10.2018 г., какъвто не е настоящият случай. Без значение за
основателността на предявения иск е дали действието по явяване пред съда за
изслушване и защита на експертното заключение представлява последният
заключителен етап от извършването на експертизата, тоест се включва в понятието
„труд“ по смисъла на чл.60, ал.3 ЗМВР, доколкото ищецът не е установил
обедняването си с процесните суми, които не са претендирани в съответните съдебни
производства като сторени разходи за експертизите. По горните аргументи въззивният
съд намира, че възнагражденията на ответницата в качеството й на вещо лице по
изброените дела за исковия период са получени от нея на валидно правно основание,
респективно не е налице обедняване в правната сфера на ищеца със сумата от 455 лв.,
доколкото липсва основание тези парични средства да бъдат изплатени на него.
Следователно се налага изводът, че по делото не е доказан фактът на настъпили
6
неблагоприятни изменения в правната сфера на ищеца чрез намаляване на
имуществото му с исковата сума, която да е получена от ответницата без основание и с
която същия да се е обогатил. Няма отношение и към спора, предмет на делото,
попълнените декларации от ответницата по чл.43, ал.5 ЗДДФЛ, доколкото не
установяват някой от елементите на фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД. Ето защо
изложените съображения в тази насока не следва да се обсъждат по същество. В
допълнение следва да се посочи, че по идентични казуси е налице трайна практика на
Софийски градски съд - решение № 260817 от 07.03.2022 г. по в.гр.дело № 9932/2020
г., III -B състав, решение № 2989 от 01.11.2022 г. по в.гр.дело № 12309/2021 г., II - E
състав, решение № 2848 от 20.10.2022 г. по в.гр.дело № 3201/2022 г., III - Б състав,
решение № 2379 от 29.08.2022 г. по в.гр.дело № 14060/2021 г., IV - Г състав, решение
№ 1955 от 20.07.2022 г. по в.гр.дело № 14445/2021 г., III - Б състав, решение № 2218 от
12.08.2022 г. по в.гр.дело № 9424/2021 г., II - Д състав, решение № 2184 от 09.08.2022 г.
по в.гр.дело № 11310/2021 г., II - В състав, решение № 1562 от 24.06.2022 г. по
в.гр.дело № 12358/2021 г., II - Б състав, включително на III - Б състав, с която е
отстъпено от приетото в цитираното от въззивника решение от 04.03.2022 г. по
в.гр.дело № 12820/2021 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ - Б състав, която се споделя и от
настоящия съдебен състав. След като не са установени в кумулативна даденост всички
елементи от фактическия състав на нормата на чл.59 ЗЗД, така предявеният иск се
явява неоснователен и недоказан и правилно е отхвърлен. Предвид неоснователността
на главния иск, неоснователен е и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от
ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв., за въззивната инстанция,
съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 09.11.2022 г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20128876 от 01.06.2021 год., постановено по
7
гр.дeло № 65049/2020 г. на СРС, І Г.О., 162 състав.
ОСЪЖДА М. на В.Р./МВР/, с адрес: гр.София, ул.“ ****, да заплати на М. М. Б.,
ЕГН **********, с адрес: гр.София, бул.“ ****, вх.А, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 300 лв. / триста лева/, представляваща направените
пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8