Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 19.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 12767 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
118873 от 20.05.2019
г. по гр. д.
№ 77797/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав съдът е признал за установено, че Х.Б.И., ЕГН **********,
с адрес: *** ******, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** 23Б, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ТЗ, вр. с чл.
150 ЗЕ сумата от 925,62 лева - стойност на доставена топлинна енергия през
периода от м.09.2015 г. до м.04.2017 г. в топлоснабден имот - апартамент 8, находящ се в гр. София,
бул. ******, аб.№ 3527267, ведно със законната лихва от 10.09.2018 г. до окончателното погасяване на задължението,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 43,45 лева -
обезщетение за забава върху стойността на топлинната енергия за периода от
15.09.2017 г. до 23.08.2018 г., както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 35,80 лева - възнаграждение за дялово
разпределение на топлинната енергия за периода от м.09.2015 г. до м.04.2017 г.,
ведно със законната лихва от 10.09.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. 59187/2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като е
отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
200, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 150 ЗЕ за горницата над 925,62 лева до претендираните
1500,08 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.08.2015 г., иска по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 43,45 лева до претендираните
296,78 лева и за периода от 15.10.2015 г. до 14.09.2017 г., иска по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за горницата над 35,80 лева до пълния
предявен размер от 39,38 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.08.2015 г.,
както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 8,48 лева
- обезщетение за забава върху сумата 39,38 лева за периода от 15.10.2015 г. до
23.08.2018 г.
Със същото решение Х.Б.И. е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 383 лева - съдебни разноски в исковото
производство, както и сумата 47,33 лева - съдебни разноски, направени в
производството по ч.гр.д.№ 59187/2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51
състав, а „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на Х.Б.И. сумата 136,58 лева -
адвокатско възнаграждение за исковото производство и сумата 136,58 лева -
адвокатско възнаграждение за производството по ч.гр.д.№ 59187/2018 г., по описа
на Софийски районен съд, 51 състав.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. Чл. 200 ТЗ вр.чл. 150 ЗЕ и исковете с правно
основание чл. 422 ГПК вр.чл. 86 ЗЗД, както и в частта за разноските, е останал ищецът «Т.С. ЕАД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон.
По-конкретно поддържа, че сумите не са погасени по давност. Искането му към
въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в обжалваната част.
Претендира разноски и юрк.възнаграждение.
Жалба срещу решението в частта, с която установителните
искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са уважени е подадена и от ответника в
производството Х.Б.И., чрез процесуалния му
представител адв. Р.Н., при твърдения, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че не е
настъпила изискуемостта на претендираните суми, тъй като ищецът не е изпълнил
задължението си да публикува дължимите суми на интернет страницата си и
изтичането на 30 дни от този момент. Искането към съда е да отмени решението в
обжалваната част. Претендира разноски.
Депозиран е и отговор на въззивната
жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД от ответника Х.И., в който се твърди, че решението в
обжалваната част е изцяло мотивирано, правилно и законосъобразно, а жалбата
срещу него - неоснователна.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 200, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 150 ЗЕ, чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
В първоинстанционното производство не е
бил спорен въпроса, а и с доклада по делото е обявено за безспорно между
страните и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
обстоятелството, че Х.Б.И. е потребител на топлинна енергия в процесния
имот, с оглед на което безспорно се установява, че страните са обвързани от
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия в процесния
имот и съответно, че ответникът се явява задължен да заплаща в полза на
ищцовото дружество стойността на потребената топлинна енергия.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника Х.И. за сума в размер на 925,62
лв. за периода от м.09.2015 г. до м.04.2017 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните в
първоинстанционното производство, се установява, че в исковия период от м.05.2014
г. до м.04.2017 г. „Т.С.” ЕАД е доставило в имота на Х.Б.И. топлинна енергия на
стойност 1 982,94 лева. Установява се, че общият топломер, монтиран в
абонатната станция на процесната сграда в рамките на исковия период, е бил
годно измервателно средство, като обстоятелството, че е пропуснат срокът за
извършване на метрологична проверка е без значение. Вещото лице е изложило
също, че сумите за топлинна енергия в случая са начислени в съответствие с
действащата нормативна уредба.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ЧАСТ
от претендираното от ищцовото дружество вземане, касаещо периода от м.05.2014
г. до м.07.2015 г., възлизащо на сумата от 478,13 лева, е погасено чрез
плащане. Видно от представеното по делото копие от съобщение към
фактура **********/ 31.07.2017 г. за периода м.05.2016 г. - м.04.2017 г. са
платени 4,74 лева. Следователно непогасената част от задължението за процесния
период от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. е 1 500,07 лева.
Неоснователно е възражението на
ответника, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 200, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 150 ЗЕ е неоснователен, тъй като не е настъпила
изискуемостта на процесните задължения, доколкото ищецът не е доказал, че
сметките му са били публикувани на интернет страницата на дружеството. Дори в общите условия на „Т.С.” ЕАД от 2014 г. да е
предвидено, че вземанията за стойността на топлинната енергия стават изискуеми
след покана, няма пречка ответникът да бъде поканен да ги заплати както със
заявлението по чл. 410 ГПК така и с исковата молба. Тоест към момента на
приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд Х.Б.И. е бил поканен
от ищеца да изпълни задължението си за заплащане стойността на топлинната
енергия, доставена в имота му, т.е. същото е било изискуемо.
Относно възражението на ответника, че
част от задължението му е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Разпоредбите на чл. 31 и 32 от ОУ
предвиждат следните начини на заплащане на ТЕ: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни сметки; 2. по прогнозна консумация и една изравнителна сметка
за реална консумация; предвидено е, че когато клиентите заплащат по втори
вариант, месечната консумация се определя от търговеца въз основа дела на имота
от предходната година, както и че за тази прогнозна консумация търговецът
издава фактура ежемесечно. От представените към исковата молба извлечения от
счетоводната система на ищеца, е видно, че текущото фактуриране на задълженията
за абонатния номер е по втория посочен вариант - по прогнозна консумация.
Следователно, когато се изготви дяловото разпределение, се изготвя
изравнителната сметка и ако прогнозно определената цена надвишава определената
по изравнителна сметка, разликата се приспада с кредитно известие, а при
обратния случай - сумата се добавя към фактурата, изготвена въз основа дяловото
разпределение. Разпоредбата на чл. 33 ОУ въвежда задължение на клиента да
заплати ежемесечна фактура с изтичане на 30- дневен срок от публикуването на
фактурата в интернет страницата на ответника, като съгласно чл. 33, ал. 4
продавачът начислява обезщетение за забава само върху дължимата сума по фактура
след изравнителна сметка. Поради което, с издаването на общата фактура настъпва
определеността на дължимата цена за отоплителния сезон, тъй като дотогава
клиентът плаща прогнозно начислени суми, а не реално потребена енергия. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда от
ищцовото дружество на 10.09.2018 г., на която дата е прекъснат давностният
срок. Следователно към тази дата са били погасени по давност вземанията за
стойността на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до м.08.2015 г.,
тъй като последното задължение от този период - за м.08.2015 г. е възникнало на
01.09.2015 г. и към 10.09.2018 г. тригодишният давностен срок по отношение на
него е бил изтекъл. Непогасените по давност вземания за периода от
м.09.2015 г. до м.04.2017 г. са в размер на 930,36 лева, видно от заключението
на съдебно-техническата експертиза. От заключението на съдебно- счетоводната
експертиза се установява, че ответникът не е заплатил суми, включени в
задълженията за този период (плащанията касаят суми по фактури до м.07.2015
г.). Видно обаче от представеното от ищеца копие от съобщение към фактура
**********/ 31.07.2017 г. за периода м.05.2016 г. -м.04.2017 г. са платени 4,74
лева, които следва да бъдат извадени от задължението за периода м.09.2015 г. до
м.04.2017 г. Следователно предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 150 ЗЕ правилно е бил
уважен за сумата 925,62 лева и за периода от м.09.2015 г. до м.04.2017 г.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г.
С Решение по Протокол 7/ 23.10.2014 г.
на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД са приети нови общи условия, които са
одобрени с Решение ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
като същите са публикувани през м.07.2016 г. и следователно са влезли в сила
м.08.2016 г. (с изтичането на тридесетдневен срок след публикуването им - арг.
от чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В ал. 4 обаче
е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в
срок. Според чл. 32, ал. 2 след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Върху тези окончателно определени по размер суми въз
основа на реалния отчет на доставеното количество топлинна енергия клиентите
дължат обезщетение за забава ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от
изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 2). За да може обаче
потребителите на топлинна енергия да изпълнят задължението си да заплатят на „Т.С.“
ЕАД изравнителните суми, е необходимо дружеството да предостави информация
относно стойността им, издавайки фактурата, предвидена в чл. 32, ал. 3 от ОУ.
В настоящия случай за отоплителен период
м.05.2016 г. - м.04.2017 г. е издадена фактура на 31.07.2017 г. за сумата
456,05 лева. Тъй като в случая фактурата е издадена на 31.07.2017 г.,
обезщетението за забава върху сумата 456,05 лева следва да бъде изчислено за
периода с начална дата 15.09.2017 г. - изтичане на в 45-дневен срок от
издаването на фактурата. Мораторната лихва върху сумата 456,05 лева за периода
от 15.09.2017 г. до 23.08.2018 г. възлиза в размер на 43,45 лева, поради това правилно
първоинстанционния съд е уважил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетението за забава върху стойността на топлинната енергия именно за
тази сума и за периода от 15.09.2017 г. до 23.08.2018 г.
Съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна
собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. Според чл. 22, ал. 2 от общите условия на ищцовото
дружество от 2014 г. купувачите заплащат таксата за дялово разпределение на
топлинната енергия на продавача, тоест на ищеца. Аналогична е и клаузата на чл.
22, ал. 2 от общите условия от 2016 г. Следователно потребителите на топлинна
енергия са задължени да заплащат на „Т.С.” ЕАД възнаграждението за услугата
дялово разпределение на топлинната енергия, независимо че услугата се извършва
от трето лице. В настоящия случай от протокола от 2001 г. от общото събрание на
етажните собственици от сградата - етажна собственост, където се намира
процесният топлоснабден имот, се установява, че етажните собственици са избрали
„Т.с.” ЕООД да извършва дялово разпределение на топлинната енергия.
Обстоятелството, че това дружество реално е изпълнявало задълженията си в
рамките на исковия период е видно, както от заключението на
съдебно-техническата експертиза, така и от представените по делото писмени
доказателства. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че същото възлиза на 39,38 лева. Доколкото това вземане е
периодично по смисъла на чл. 111,6. „в” ЗЗД, същото се погасява с изтичането на
тригодишен давностен срок. Следователно част от него, касаеща периода до
м.08.2015 г., е погасена по давност. Непогасената по давност част от
задължението за периода от м.09.2015 г.
до м.04.2017 г. възлиза на 35,80 лева.
Тъй като от страна на ищцовото дружество
не е доказана датата, на която ответникът е изпаднал в забава за изпълнението
на задължението за заплащането му, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 8,48 лева - обезщетение за забава върху сумата 39,38 лева
за периода от 15.10.2015 г. до 23.08.2018 г. правилно е бил отхвърлен като
неоснователен.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 118873 от 20.05.2019 г. по
гр. дело № 77797/2018 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, вкл. в частта за
разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.