Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260049, 2.03.2021 година, град Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение
На трети февруари две хиляди двадесет и първа година
В публичното заседание в следния състав :
Председател : ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА
Членове : ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
ЖЕЧКА МАРГЕНОВА
при секретаря Павлина Пенева
като разгледа докладваното от съдията Десислава Николова въззивно граж-данско дело № 992 по описа за 2020 година намира следното:
Производството е образувано по реда на член 258 и сл. от ГПК, въззивна жалба с вх.№ 2855/18.08.2020 г. ( по регистратурата на БРС) на ищеца „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, град С. срещу Решение № 96 от 23.07.2020 г. на Балчишкия районен съд по гр.д.№ 412/ 2019 г. в частта с която са отхвърлени заявените от него срещу Р.С.И. *** установителни и осъдителни искове за парични вземания от : главница за горницата над 3 939,954 лева до 6 000 лева, възнаградителна лихва в размер от 5 872,55 лева и мораторна лихва в размер от 1 310,33 лева по договор за потребителски кредит № PLUS – **** , сключен на 21.10.2016 г. между праводателя на ищеца и ответницата.
В жалбата се съдържат оплаквания
за : необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че застрахователната
премия участва в образуването на годишния процент на разходите по кредит с
оглед правилото на § 1 от ДР на ЗПК и договорните клаузи ; допуснато
процесуално нарушение, изразяващо се в служебна преценка за недействителност на
договора поради това че при сключването
му не е спазено изискването за размера на шрифта без да има оспорване от
ответника и без указания до ищеца за представяне на оригинала на документа. В
жалбата са развити подробни доводи за това, че член 10,ал.1 от ЗПК противоречи
на Директива 2008/48 /ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, че Директивата въвежда хармонизирани разпоредби , в т.ч.
на член 10, параграф 2 и че не допуска действието на различни национални
разпоредби . Оспорва се изводът на съда, че уговорката за възнаградителна лихва
над двукратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави по
съображения, че за договорните възнаградителни лихви не се прилага ПМС № 72 от 8.04.1994 г., а се
прилага правилото на член 430,ал.2 от ТЗ
и че с измененията от 2014 г. на
Закона за потребителский кредит е въведен максимален размер на годишния процент
на разходите, който позволява посоченото от съда надвишаване на размера на
лихвата . Въззивникът иска отмяна на
решението, уважаване на претенциите и присъждане на разноските, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
Отговор от
въззиваемата Р.С.И. не е подаден, но в съдебно заседание пълномощникът й
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба .
При проверката
на обжалваното решение с оглед оплакванията в жалбата, доводите на въззиваемата
страна и съобразно член 269 от ГПК, въззивният съд намира, че то е валидно, допустимо и правилно в една част и недопустимо в друга част.
Относно частичната недопустимост на решението съображенията на въззивния съд са следните : отхвърлените установителни искове по реда на член 422 от ГПК имат за предмет - част от паричното вземане от главница ( невърнат кредит ) за горницата над 3 939,95 лева до 6 000 лева ; цялото вземане от възнаградителна лихва в размер от 5 872,55 лева за периода 5.08.2017 г. – 5.11.2021 г. и цялото вземане за лихва за забава в размер от 1 310,33 лева за периода 6.09. 2017 г. – 4.02.2019 г. ( дата на подаване на заявлението ), за които има издадена в производство по член 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 92/2019 г. по описа на БРС заповед за изпълнение . Основание на исковете са следните твърдени факти : на 21.10.2016 година между „ БНП Париба Пърсънъл Файненс “ ЕАД, град С. и въззиваемата И. е сключен договор за потребителски кредит № PLUS – **** ; ответницата е поела задълженията за връщане на получения кредит от 6 000 лева, с включена и удържана при получаването му „ такса ангажимент “ от 210 лева, ведно с договорна лихва от 9 444,60 лева , на равни месечни вноски – 60 броя в срок до 5.11.2021 г. ; вземанията са прехвърлени на въззивника – заявител с „ рамков договор за прехвърляне на вземания “ от 27.07.2017 г. ; предсрочната изискуемост е настъпила поради неплащане на две месечни вноски на падежа на по – късната - 5.09.2017 г. и с връчване на общото уведомление за обявяването й и за извършената цесия.
Отхвърлените евентуално съединени осъдителни искове ( основани на факти за настъпили падежи на вноските ) имат за предмет същите по основание и размер вземания от главница, възнаградителна и мораторна лихва в съгласие с разясненията в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Различието във формите на защита не е решаващо. Искът по член 422 от ГПК е продължение на защитата на вземането в заповедното производство и уважаването му с влязло в сила решение е предпоставка за настъпване изпълнителната сила на издадената заповед по член 410 от ГПК. С осъдителния иск се цели същата изпълнителна сила. Ето защо въззивният съд намира, че отхвърлените осъдителни искове за същите по основание и размер вземанията са процесуално недопустими . Първоинстанционното решение за отхвърлянето им следва да се обезсили и производството да се прекрати на основание член 126,ал.2 от ГПК.
Установителните искове са допустими . Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главницата частично и исковете за двата вида лихви изцяло въз основа на извод, че спорното правоотношение се регулира от правилата на Закона за потребителския кредит. Приел, че предвиденият в договора годишен оцент на разходите от 46,77 % надвишава размера по член 19,ал.4 от ЗПК ; уговореният размер на възнаградителната лихва от 9 444 лева надхвърля двукратния размер на законната лихва от 10 % , както и че използваният в документа за договора и общите условия шрифт е по – малък от 12 и не съответства на изискването на член 10,ал.1 от ЗПК . Преценил, че клаузата за ГПР е нищожна на основание член 19,ал.4 от ЗПК, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна на основание член 26,ал.1,пр.2 от ЗЗД ( противоречие с добрите нрави ) и договорът е изцяло недействителен на основание член 22 от ЗПК във връзка с член 10,ал.1 от ЗПК с последицата по член 23 от ЗПК - намаляване на дълга на потребителя до размера на чистата стойност на кредита и недължимост на лихви и други разходи. Установил, че прехвърлянето на вземанията в полза на новия кредитор е произвело действие спрямо длъжника, предсрочната изискуемост на кредита е настъпила и внесените от длъжника осем вноски в общ размер от 2 060, 05 лева са послужили за погасяване на единствения му дълг за чистата стойност на кредита като непогасената част от него възлиза на 3 939,05 лева .
Спорните вземания произтичат от сключен на 21.10.2016 г. между праводателя на въззивника - „ БНП Париба Пърсънъл Файненс “ ЕАД, град С. и въззиваемата Р.И. в писмена форма договор за потребителски кредит. Заверен от ищеца препис от документа е представен и събран като доказателство ( на л. 8 -11 от делото на БРС ). Кредитът е отпуснат чрез предоставяне за ползване на кредитна карта PLUS – **** с кредитен лимит от 6 000 лева , част от който е „ такса ангажимент “ в размер от 210 лева , удържана при усвояване на кредита. Уговорено е, че дължимите от потребителя плащания възлизат в общ размер 15 444,60 лева ( 6 000 лева – кредит ; 2 016 лева – застрахователна премия и остатък - възнаградителни лихви съобразно фиксирания годишен лихвен процент – 36,99 % ) и че следва да се извършат с ежемесечни вноски, всяка в размер от 257,41 лева, в срок от 60 месеца , считан от 5.12.2016 г. до 5.11.2021 г. съгласно посочен в договора погасителен план. Прието е, че годишният процент на разходите е 46,77 % . Установено е със заключението по т.5 на вещото лице, че въззиваемата е внесла между 6.12.2016 г. и 18.08.2017 г. осем вноски в общ размер от 2 060,05 лева.
Правилно районният съд е приел, че спорното правоотношение се урежда от Закона за потребителския кредит. Правилно е преценил, че валидността на договора има значение за възникването на претендираните с исковете вземания и че съдът следи служебно за нарушаването на императивните правила за формата на договорите . Според разясненията в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът има служебно правомощие да прилага императивните материалноправни норми. Такива са разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на договорите.
Незаконосъобразно е становището на районния съд, че приложимо е правилото от общия закон – член 26,ал.1 от ЗЗД и че могат да съществуват едновременно пороци, водещи до нищожност на целия договор и на отделни клаузи. Съдържащите се в специалния закон правила за недействителност изключват действието на правилата от общия закон – ЗЗД. Ако е налице някое от основанията за недействителност на договора за потребителски кредит по член 22 от ЗПК, не се обсъжда съществуването на основание за недействителност на отделни клаузи по член 19,ал.5 , член 21,ал.1 и ал.2 от ЗПК.
Според действалото към датата на сключването на договора за потребителски кредит правило на член 10,ал.1 от ЗПК ( в ред. от изм., Дв. бр.35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г. ) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма , на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер на шрифта – не по – малък от 12, в два екземпляра. Видно от съставения при сключването на договора документ ( еднакъв с оригинала според извършената от ищеца заверка на преписа ) използваният шрифт е по – малък от 12 . Изискването за размер на шрифта е относимо към формата за валидност на договора за потребителски кредит.
Директива 2008/48 / ЕО на Европейския парламент и съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102 ЕИО на Съвета съдържа хармонизирани разпоредби „ в редица ключи области “ от правната уредба на потребителския договор . По силата на съображение 9 от преамбюла на директивата за държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни ( от разпоредбите на директивата ) национални разпоредби . Изрично е посочено, че това ограничение се прилага само до колкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби . Такава е разпоредбата на член 10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит. Следователно извън въведеното с директивата изискването за форма „ на хартиен или друг траен носител “ държавите – членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Правилото на член 10,ал.1 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. предвижда изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и което е задължавало страните да сключат договора в съответствие с него. За въззивния съд е несъмнено, че съставеният при сключването на договора документ е еднакъв с преписа, приложен по делото ( на л.8 -11 от делото на БРС ). Ясно е от прегледа на писменото доказателство, че размерът на използваният шрифт е по – малък от изискуемия – 12 .
Правилото на член 22 от ЗПК ( в същата редакция, в сила от дата 23.07.2014 г. ) свързва с посоченото несъответствие недействителност на договора , а правилото на член 23 от ЗПК свързва с недействителността задължение за потребителя да върне само чистата стойност на кредита. Правният извод на първоинстанционния съд за недействителност е изведен при липса на допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон . До колкото въззиваемата не оспорва фактическите констатации за осъществяване на фактите по член 60,ал.2 от ЗКИ и член 99,ал.4 от ЗЗД, следва да се приеме, че за нея е възникнало задължение за връщане само на получения кредит от 6 000 лева и че с оглед частичното плащане вземането за горницата над 3 939,50 лева до 6 000 лева е погасено. Правилно е отхвърлен установителният иск за главното вземане за посочената горница и правилно са отхвърлени в цялост установителните искове за лихви . Решението следва да се потвърди в тази обжалвана част, в т.ч. по възложените на въззивника – ищец разноски ( част от тях е дължима на основание член 78,ал.4 от ГПК ) и държавната такса. За въззивното производство съдът присъжда на въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева.
Воден от
горните съображения, ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 96 от 23.07.2020 г.
на Балчишкия районен съд по гр.д.№ 412/ 2019 г. в частта, с която са отхвърлени
осъдителните искове на „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, град С. срещу Р.С.И.,
ЕГН: ********** *** за парични вземания : 2 060 ,50 ( две хиляди и
шестдесет лева и тедсете стотинки ) лева – невърнат кредит по договор за
потребителски кредит № PLUS –
**** , сключен на 21.10.2016 г. ; 5 872,55
( пет хиляди осемстотин седемдесет и два лева и петдесет и пет стотинки ) -
възнаградителна лихва за периода 5.08.2017 г. – 5.11.2021 г. и 1 310,33 (
хиляда триста и десет лева и тридесет и три стотинки ) - лихва за забава в размер
за периода 6.09. 2017 г. –
4.02.2019 г. и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в частта по осъдителните искове.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която са
отхвърлени установителните искове, предявени по реда на член 422 от ГПК от „ Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, град С. срещу Р.С.И., ЕГН: ********** *** за следните
парични вземания : в размер на горницата над 3 939,95 лева до 6 000
лева : невърнат кредит по договор за
потребителски кредит № PLUS –
**** , сключен на 21.10.2016 г. ; 5 872,55
( пет хиляди осемстотин седемдесет и два лева и петдесет и пет стотинки ) -
възнаградителна лихва за периода 5.08.2017 г. – 5.11.2021 г. и 1 310,33 (
хиляда триста и десет лева и тридесет и три стотинки ) - лихва за забава в
размер за периода 6.09. 2017 г. –
4.02.2019 г.
ОСЪЖДА Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, град С. да заплати на Р.С.И., ЕГН: ********** *** сумата от 600 ( шестстотин ) лева, разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.