Решение по дело №178/2023 на Административен съд - Търговище

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на С.М.А., ЕГН **********, с адрес: ***, против Решение № 2153-25-42 от 17.08.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище с което е потвърдено Разпореждане № 251-00-1619-5 от 04.07.2023 г. издадено от главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

В жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки се сочи наличие на неправилна преценка на компетентния орган относно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, в оспорения административен акт. Сочи се, че в нарушение на чл. 35 АПК административният орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката обстоятелства. Също така се сочи, че административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент № 883/2004 за постигане солидарност при социалните фондове, по съображения № 1 и № 12 от преамбюла на Регламент № 883/2004.

Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът в производството – Директорът на ТП на НОИ – Търговище, чрез юрк. К., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО е извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите си. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна намира за установено следното:

Със Заявление вх. № 251-00-1619/21.12.2022 г. С. А. е поискал отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Германия, като е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 01.06.2011 г. до 16.12.2022 г. е упражнявал трудовата си дейност при работодател в Германия, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.

Във връзка с подаденото заявление с писмо изх. № У-251-00-1619-1/29.12.2022 г. допълнително са били изискани от заявителя: Декларация за представени документи за трудов, служебен и осигурителен стаж; Документи за трудов и осигурителен стаж, зачетен на основание международен договор в областта на социалното осигуряване; Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Германия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Германски формуляр - Antrag auf Ausstellung eines PD UI (Bescheinigung deutscher Zeiten) и Копия на документи от ДЧ на ЕС - Германия.

На 05.01.2023 г, 11.01.2023 г, и 17.01.2023 г. С. А. допълнително е представил Декларация за представени документи за трудов, служебен и осигурителен стаж; Трудови книжки - 2 бр.; Военна книжка; Удостоверение за разред № 3425; Копие на документи от ДЧ Германия; Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга ДЧ на ЕС със СЕД U002 и U004; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Германски формуляр - Antrag auf Ausstellung eines PD UI. Представена е и декларация относно определяне на пребиваването, в която лицето е посочило, че през последния период на заетост в чужбина от 01.06.2011 г. до 16.12.2022 г. е упражнявал трудовата си дейност при работодател в Германия, че преобладаващата част от роднините и социалните контакти са в България, както и че се счита за трайно установен в България.

В хода на проведеното административно производство със справка изх. №1046-25-56/05.01.2023 г. е изпратено запитване до отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ - Търговище за извършване на преценка на придобиване право на пенсия за ОСВ по чл.69б, ал.1-2 КСО към датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 17.12.2022 г.

С разпореждане № 251-00-1619- 1/05.01.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 251-00-1619/21.12.2022 г. подадено от С.А. е спряно във връзка с правомерността по отпускане на парично обезщетение за безработица.

След получена служебна бележка с изх. № 2202-25-10#4/19.05.2023 г. с която е удостоверено, че към 17.12.2022 г. заявителят не е придобил право на лична пенсия за ОСВ по чл. 68, ал. 1 до 3, чл. 696, ал. 1 и 2 КСО, е издадено разпореждане № 251- 00-1619-2/22.05.2023 г. за възобновяване на производството по отпускане на ПОБ.

Със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на държавата членка (ДЧ) на ЕС - Германия, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ по случай 2976797 (случаят на С. А.). На 29.03.2023 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI до КИ на ДЧ на ЕС - Германия е изпратен СЕД Х009 с който от ТП на НОИ - Търговище е извършено напомняне по случай 2976797, че не са получени исканите документи. На 22.05.2023 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI до КИ на ДЧ на ЕС - Германия е изпратено запитване за издаване на СЕД Н006 за определяне на пребиваването при прилагане на разпоредбите на чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 втори случай за заявителя А. - случай 2998152. В тази връзка производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 251-00-1619/21.12.2022 г. е спряно с Разпореждане № 251-00-1619-3/22.05.2023 г.

По искане на заявителя е изпратен СЕД Х009 с който от ТП на НОИ - Търговище е извършено напомняне по осигурителен случай 2976797, че не са получени исканите документи. На 20.06.2023 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI по случай 2998152 е получен отговор СЕД Н006 е който компетентната институция на Германия удостоверява държава на пребиваване: Германия, поради което компетентната институция по отношение отпускане на ПОБ на лицето е институцията на Германия. С разпореждане № 251-00-1619-4/27.06.2023 г. на основание чл. 55 от АПК производството по заявление за отпускане на ПОБ с вх. 251-00-1619/21.12.2022 г. подадено от г-н С.А. е възобновено.

На 04.07.2023 г. е издадено Разпореждане № 251-00-1619-5 на Главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който се съобщава, че заявителят А. е пребивавал в Германия за периодите на осигурена заетост. Това разпореждане е било обжалвано по административен ред, при което е постановено процесното Решение № 2153-25-42 от 17.08.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище.

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006 компетентна институция е удостоверила пребиваване за времето от 01.06.2011 г. до 16.12.2022 г. в Германия; в собственоръчно попълнената и подписана декларация за определяне на пребиваването лицето посочва, че в същия срок е работил като наето лице от работодател в Германия (л. 22). Допълнително е декларирал (л. 26) че преобладаваща част от роднините и социалните контакти са в България, че притежава собствено жилище в България, преобладаващата част от социалните му контакти са в България. Отбелязал е и че възнамерява да се установи/установен е трайно в Република България; обсъдени се постъпилите данни от МВР и от ТД на НАП – Варна, офис Търговище.

В оспореното решение решаващият орган е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия и няма данни в процесния период от 01.06.2011 г. до 16.12.2022 г. да е бил осигурен в Република България.

Изложил е мотиви, че критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС).

Приел е, че в случая на заявителя продължителността на трудовата дейност е повече от 12 години, видно от данните в събраните писмени доказателства по преписката, който факт определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост. Въз основа на това е прието, че заявителят няма никакъв принос в осигурителната система на България през което време е работило в друга ДЧ на ЕС, като това достатъчно да се приеме, че за същия е налице дългосрочна заетост и пребиваване в друга ДЧ на ЕС, различна от България.

Решаващият орган е приел, че въпреки обстоятелството, че заявителят има роднини, жилище и социални контакти в България не следвало да се приема като меродавен по смисъла на регламента, доколкото България се явява държавата й по произход и наличието на този елемент е обективно обусловено.

По отношение наличието на адресна регистрация в България и че е с прекратена адресна регистрация от 16.12.2022 г. в Германия, решаващият орган е посочил, че намерението на лицето не се явява определящ критерий за пребиваването, а се ползва тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Данните от декларацията навеждат към извод, че държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост, а ако другата държава потвърди това обстоятелство, намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. В полза този извод е посочено и обстоятелството, че намерението за трайно установяване не отразява само по себе си обективната действителност по време на упражняваната последна трудова дейност преди лицето да стане безработно. Намерението се явява възможната воля на лицето, реализирането на която зависи от бъдещи несигурни събития и нейното наличие отново се свързва с период, следващ периода на последна заетост, а последният е релевантен по отношение оценката на пребиваването за целите на прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

Въз основа на изложеното решаващият орган е отхвърлил оспорването, като е приел, че заявителят А. е променил пребиваването си едва след приключване на заетостта, което е ирелевантно за приложението на чл. 65, § 2 и § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като за последното е от значение къде е било обичайното й пребиваване през периода на нейната последна заетост.

С жалбата до съда С. А. представя удостоверение за прекратяване на адресна регистрация в Германия, Удостоверения за постоянен и настоящ адрес, Удостоверение за съпруга и родствени връзки, Документ за собственост на недвижим имот на територията на България, СРМПС от МВР за собственост на автомобил с българска регистрация, документи за платени местни данъци и такси, документ за професионална правоспособност.

Събрани са и гласни доказателства – показания на Свидетелите Н.С.Ю. - съсед и М. С. М. – син. Двамата свидетелстват за това, че жалбоподателят е работил в Германия основно, за да събере пари, с които да издържа семейството си. Същият редовно си идвал в България по време на заетостта си в чужбина. В Германия работел на различни места като строител. В България се връщал редовно – за по един месец през лятото и за един месец през коледните празници. Всичките му роднини и близки живеели в България, в с. Голямо градище, обл. Търговище, където по принцип бил устроен битово, дъщеря му също живеела в България и била студентка в София. Част от заработеното в Германия жалбоподателят разходвал с оглед нейното обучение.

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима.

Подадена е от лице, адресат на индивидуален административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгл. чл. 117 КСО. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че С. А. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От анализа на така изложената релевантна правна уредба следва да се разбира, че с понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се свързва държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Макар този документ да е официален, в него не е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 (л. 154) за положението на лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т. н. не би могло да се стигне до извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съдът счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текстът „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано с посочения адрес в документ H006 е било оспорено с довод, че този адрес е свързан единствено с времето на полагане на трудовата заетост в Германия до 16.12.2022 г. и че мястото на трайно пребиваване винаги е било в България, всичките лични документи винаги са били издавани в България, като в тях е бил посочен и постоянният адрес - в България. В този случай съдът счита, че административният орган е следвало или да изиска повторна информация от компетентните служби в Германия, или да изложи изрични мотиви защо не възприема тези възражения в жалбата. Неизяснявайки тези обстоятелства административният орган е извършил съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което съставлява самостоятелно основание за отмяна на административния акт. В решението си органът е обсъдил единствено, че наличието на адресна регистрация в България не рефлектира върху намерението на лицето. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно. Не е попълнено и полето „допълнителна информация“, каквато е практиката в такива случаи.

При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че С. А. не е внасял осигурителни вноски в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина (също безспорна) не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия. Не може да бъде игнориран и фактът, че събраните доказателства водят до категоричен извод, че през цялото време семейството на жалбоподателя - съпруга, баща и дъщеря трайно е пребивавало на територията на Република България. Жалбоподателят притежава собствено жилище на територията на община Опака, обл. Търговище, в което те живеят и в което през лятната отпуска и коледните празници жалбоподателят е пребивавал. Отделял е и средства за ремонт и обзавеждане на това жилище, които разходи жалбоподателят не би правил, ако считаше друга страна за такава по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по произход той е продължил да търси работа именно в тази страна, където пребивава, включително и към настоящия момент.

При тези данни съдът намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

При тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

По отношение направените по делото разноски:

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на направените по делото разноски. Те са поискани съгласно представен списък на разноски в размер на 500 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 10 лв. за държавна такса.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 КСО, във връзка с чл. 172, ал. 2, пр. второ АПК Административен съд – Търговище

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-25-42 от 17.08.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище с което е потвърдено Разпореждане № 251-00-1619-5 от 04.07.2023 г. издадено от главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на С.М.А., с адрес: *** е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ВРЪЩА преписката на главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище за ново произнасяне по Заявление вх. № 251-00-1619/21.12.2022 г. на С.М.А., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на С.М.А., с адрес: *** сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

	Съдия: