Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 666
14.10.2019 г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
Съдия: Цветомира Димитрова
Секретар: Йорданка Попова…………………………………………………………………..
Прокурор:………………………………………………………………………………………
като разгледа
докладваното от съдия Димитрова административно дело № 461 по описа на съда за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.197, ал.2 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба на М.Д.Д. ***, подадена чрез пълномощника му адвокат
М. против Решение № 94 от 19.03.2019
г. на Директора на Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция за
приходите (НАП) – Пловдив, с което е потвърдено Постановление за налагане на
обезпечителни мерки изх.№С180026-022-0094432/26.11.2018 г. на Главен публичен
изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково.
Жалбоподателят твърди, че оспореното решение е незаконосъобразно и
неправилно. Постановеното по изп.дело №26130000676/2013 г. Постановление, с
което била наложена възбрана върху
единственото му жилище, също било
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Твърди, че жилището било
неделимо, а длъжникът не притежавал друг недвижим имот с характер на жилищен.
Принудителното изпълнение се насочвало върху отделен имуществен обект с
налагането на възбрана върху този обект, а на обжалване подлежало насочването
на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Излага съображения, че това
действие на публичния изпълнител било несъвместимо с несеквестируемостта.
Административният орган нарушил забраната на чл.198, ал.3 от ДОПК, във вр. с
чл.213, ал.1, т.2 от същия кодекс, доколкото възбраненото имущество било единствено
жилище на жалбоподателя и тази негова част от жилището не можела да бъде
обособена в самостоятелно жилище. Административният орган неправилно възприел
становището, развито в атакуваното Решение, относно приложението на правилата
на ГПК – чл.452 и чл.453, вкл. и тълкуването на закона, дадено с т.1 от
Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.д. №2/2013 г., ОСГТК, при
наличието на изрична разпоредба в ДОПК, уреждаща процесните отношения. В
жалбата се цитират разпоредбите на чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК и чл.198, ал.3 от ДОПК и се сочи, че липсвала правна норма, която да въвежда изключение от
въведената с последната норма императивна по своето съдържание забрана.
Незаконосъобразно било твърдението на административния орган в атакуваното
решение, че възбраната на несеквестируем имот била с цел да се осигури
възможността на взискателя да се удовлетвори от него, ако длъжникът можел да
реши да се разпореди с това имущество. Моли се обжалваното Решение и потвърденото с него
Постановление за налагане на обезпечителни мерки, да бъдат отменени.
Претендират се разноски.
Ответникът, Директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуален представител
по делото и в писмено становище излага съображения за неоснователност на
жалбата и моли същата да бъде отхвърлена.
Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото,
приема за установено от фактическа страна следното:
На 19.06.2013г съдия при Окръжен
съд, гр.Хасково издал изпълнителен лист в полза на бюджета на съдебната власт,
удостоверяващ , че М.Д.Д. и В.А. Д.са осъдени да заплатят в полза на държавата ДТ в размер на 2571 лева
.
На 22.07.2013г. от съдия при
ОС-Хасково бил издаден и изпълнителен
лист удостоверяващ , че от М.Д.Д. и В.А. Д.е отнет в полза на държавата
недвижим имот находящ се в гр. Хасково, както и че същите са осъдени да заплатят в полза на
държавата съответни парични суми .
С Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№С180026-022-0094432/26.11.2018
г., издадено от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис
Хасково, на основание чл.200 от ДОПК и чл.205, във връзка с чл.195, ал.1-3 от ДОПК, на М.Д.Д. е наложена възбрана върху следният недвижим
имот: ½ идеална част от Жилищна сграда, Втори жилищен етаж от жилищна
сграда, построена в парцел XVI, кв.138, образуван от имот 2260 по плана за регулация
и застрояване на гр.Свиленград, … площ 148 кв.м, находящ се в гр.Свиленград,
ул.„Т.м.“ №3., ет.., придобит с нотариален акт. В Постановлението е посочено,
че същото се издава, след като публичният изпълнител е взел предвид, че ще се
затрудни събирането на установеното и изискуемо публично вземане по
изпълнително дело №26130001676/2013 г. по описа на същата дирекция, в размер на 327 901 лева лв., в това число лихва 147 439.99 лв., главница 180 461.37 лева.
Видно от Известие за доставяне, Постановление изх.№С180026-022-0094432/
26.11.2018г. е получено лично от М.Д.Д. срещу
подпис на 21.01.2019г.
С жалба вх.№199926-000-0045492/
28.01.2019г., уточнена с жалба, вх. № 94-00-665 от 07.03.2019г., М.Д.
оспорил пред Директора на ТД на НАП , гр. Пловдив горецитираното постановление.
С Решение № 94 /19.03.2019 г., Директорът на ТД на НАП – Пловдив потвърдил Постановление №С180026-022-0094432/26.11.2018
г., издадено от главен публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП
– Пловдив, ИРМ – Хасково.
В Решението е посочено, че обжалваното ПНОМ е издадено от компетентен
орган, в рамките на определените му в чл.195 от ДОПК правомощия, в предвидената
в чл.196 от ДОПК писмена форма и налагането на обезпечителната мярка е
направено при наличието на изпълнително основание, като в производството не са
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Като
неоснователно е възприето възражението на
жалбоподателя, че възбраненият имот е несеквестируем. Посочено е, че съгласно
чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК, на принудително изпълнение не подлежи единственото
жилище на длъжника, но ако жилищната площ е повече от 30 кв.м. за длъжника и
всеки от членовете на семейството му поотделно, разликата се продава, ако при
тези условия жилището е поделяемо реално. Посочено е, че в случая възбраненият
имот е собственост на жалбоподателя и бившата му съпруга, които имат две навършили
пълнолетие деца, следователно несеквестируема би могла да бъде само площ от 30
кв.м. от този имот, тъй като жалбоподателят е
разведен. Отбелязано е, че на този етап от развитието на изпълнителното
дело е невъзможна преценка относно неделимост на имота, това ще се извърши
евентуално при преминаването към принудително изпълнение. Сочи се също, че дори
алтернативно да се приеме, че имотът е несеквестируем, в случая оспорването било насочено срещу
действие по налагане на обезпечителна мярка, а не по принудително изпълнение. Предпоставка за възбраната не била
несеквестируемостта на имота, защото последната била пречка да бъдат продавани
вещите, а възбраната не ограничавала
възможността имотът да бъде ползван по предназначението му, а само осигурявала
запазването на тази вещ в патримониума на длъжника. Възбраната на
несеквестируем имот била с цел да се осигури възможността на взискателя да се
удовлетвори от него, ако длъжникът реши да се разпореди.
Решението била изпратено за връчване на адресата си с Писмо изх. №
94-00-665 от 19.03.2019г. По делото не
са представени доказателства, за датата
на съобщаването му на жалбоподателя, но жалба срещу същото е подадена по поща на 26.03.2019г. ( седем дни след изпращането му )и заведена с вх. №
94-00-2246 при ТД на НАП- Пловдив .
При така
установената фактическа обстановка , съдт достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо
за разглеждане, доколкото е насочено срещу Решение, постановено по реда на чл.197, ал.1
от ДОПК, което, на основание чл.197, ал.2 от същия кодекс (изм.ДВ бр.77 от 2018
г., в сила от 18.09.2018 г.) може да се обжалва пред административния съд по
постоянния адрес или седалището на жалбоподателя, в 7-дневен срок от връчването
му на жалбоподателя и на публичния взискател. Жалбата е подадена при спазване
на посочения срок и от надлежна страна, адресат на решението, за която е налице
правен интерес от търсената защита.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Обжалваното Решение е издадено от посочения в чл. 197, ал.1 от ДОПК компетентен орган - Директора на Териториална дирекция на НАП – Пловдив .
Актът е издаден в рамките на установения
в чл. 197, ал.1, предл.1-во от ДОПК
срок, който е започнал да тече, от датата на отстраняване на нередовностите по
жалбата срещу постановлението за
налагане на обезпечителна мярка, от
оспорващото лице.
Решението е постановено в изискуемата писмена форма и има съдържание, в
което са изложени фактически и правни основания за постановяването му, поради
което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или незаконосъобразност
на това основание.
От компетентен орган по смисъла на чл.195, ал.3 от ДОПК орган –
публичен изпълнител е издадено и оспореното пред Директора на ТД на НАП-Пловдив
постановление за налагане на обезпечителна мярка и същото съдържа
изискуемите реквизити предвидени
в разпоредбата на чл.196, ал.1 от ДОПК,
включително фактическите и правните основания за издаването му.
Между страните не съществува спор относно съществуването на изпълнителното основание (което
се установява и от писмените доказателства по делото), изискуемостта и размера
на вземането по цитираното изпълнително дело, нито се твърди наличие на някоя от останалите
хипотези, регламентирани алтернативно в специалната разпоредба на
чл.197, ал.3 от ДОПК, при които съдът отменя обезпечителната мярка.
Единственото възражение на оспорващия се изразява в това, че възбрана не е следвало
да бъде наложена върху процесният описан в постановлението недвижим имот, който се явява единствено жилище за него и
същият е неделим, и съответно представлява несеквестируемо имущество на
длъжника по смисъла на чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК.
Между страните не съществува спор
относно факта, че жалбоподателят М.Д.Д. е разведен, че притежава ½ идеална част от втори жилищен етаж с площ от 148 кв.м. в
гр.Свиленград и това е единственото му жилище. За удостоверяване на тези
обстоятелства ответникът е представил по делото
4 бр. нотариални акта, както и
справка от ЕСГРАОН за семейното положение на М.Д.Д..
Твърдения и доказателства за това, че оспорващият притежава и други
жилищни имоти по делото не се ангажират от ответната страна.
Възбраната върху недвижим имот е
допустим обезпечителен способ, който
изрично е предвиден в чл. 198, ал.1,т.1 от ДОПК. Изключенията от приложното поле на тази
разпоредба са посочени в чл. 198, ал.3 от ДОПК, където изрично е регламентирано, че запор и възбрана за публични вземания не
могат да се налагат върху имуществата по чл.213 от с.н.а. В чл.213 от ДОПК,
озаглавен „Имущество, подлежащо на принудително изпълнение“ е предвидено,
(ал.1) че принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на
длъжника, с изключение на: т.1. вещите за всекидневна употреба на длъжника и на
неговото семейство, необходимата храна, топливо, работен добитък и предмети за
упражняване на занятие или дейност по списък, одобрен от Министерския съвет;
т.2. единственото жилище на длъжника; ако жилищната площ е повече от 30 кв. м
за длъжника и за всеки от членовете на семейството му поотделно, разликата се
продава, ако при тези условия жилището е реално поделяемо; т.3. сумите по
сметки в банки в размер до 250 лв. за всеки член от семейството; т.4.
земеделските земи – до една четвърт от притежаваните, но не по-малко от 3 дка,
обработвани пряко от длъжника или от член на неговото семейство, както и
необходимия за обработването им инвентар; т.5. трудовото възнаграждение,
обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията – в размер до
250 лв. месечно. От горепосоченото е видно, че разпоредбата на чл.198, ал.3 от ДОПК безспорно въвежда императивна забрана за налагане на възбрана за публични
вземания върху единственото жилище на длъжника, посочено в чл.213, ал.1, т.2,
предл.първо от ДОПК и тази забрана не може да бъде преодоляна от предвидената
във второто предложение на нормата възможност за продаване на разликата от над
30 кв.м. жилищна площ на член от семейството на длъжника, в случай че при тези
условия жилището е реално поделяемо.
Дори да се възприеме обратната теза, то възбраната е следвало да бъде наложена само след изрично
предварително установяване реалната поделяемост на жилището, както и ограничено
– само върху допустимата за продажба жилищна площ от него, собственост на
длъжника, което не е сторено с процесното постановление. В тази връзка следва
да се посочи, че в о.с.з. проведено на
18.06.2019г., съдът е дал изрични указания на ответника, че не ангажира доказателства
за факта дали е извършена преценка за
поделяемост на възбранения имот и е предоставил възможност на същия да стори
това в определен срок, с предупреждение
че при непредставяне на такива делото ще
бъде разгледано и решено при наличните по делото доказателства. Въпреки предоставената възможност на
ответника, до приключване на последното
по делото открито съдебно заседание, същият не е ангажирал надлежни
доказателства удостоверяващи това обстоятелство. Ето защо следва да се приеме, че в нарушение
принципите за обективност по чл.3 от ДОПК и служебно начало по чл.5 от ДОПК,
органът не е изследвал действително несеквестируемата част от единственото
жилище на жалбоподателя, при което е наложил незаконосъобразно възбраната върху
собствената му ½ идеална част от
жилището.
След като специалният закон ДОПК с изрична разпоредба забранява налагането
на възбрана за публични вземания върху единственото жилище на длъжника, то
административният орган не може да налага възбраната по съображения, че така
осигурява възможност на взискателя да се удовлетвори, ако самият длъжник реши
да се разпореди с имота. Изложените в Решенето мотиви в тази насока не
съответстват както с целта на закона, така и с регламентираното в чл.206, ал.1
от ДОПК, във връзка с чл.451 от ГПК действие на възбраната, наложена за
обезпечение на вземането.
Настоящият съдебен състав възприема наведеното в жалбата съображение, че в
процесния случай не е приложимо тълкуването, направено с т.1 от Тълкувателно
решение №2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело №2/2013 г., ОСГТК, относно
допустимост на налагането на възбрана върху несеквестируема непотребима вещ.
Цитираното Тълкувателно решение е постановено за тълкуване на конкретни разпоредби
от Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК, а съгласно § 2
от ДР на ДОПК, разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс се прилагат само
за неуредените от този кодекс (ДОПК) случаи, какъвто процесният не е.
Постановлението
за налагане на обезпечителни мерки е издадено при нарушаване на изрична
законова забрана и горестоящият административен орган – Директор на ТД на НАП –
Пловдив е следвало да го отмени. Като незаконосъобразно, процесното решение, с
което Постановлението е потвърдено, подлежи на отмяна.
При така установеното, съдът приема процесното Решение и съответно
потвърденото с него Постановление за налагане на обезпечителни мерки за
незаконосъобразни, поради несъобразяване с императивната разпоредба на чл.198,
ал.3 от ДОПК.
При този изход на спора, основателно се явява искането
на жалбоподателя да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.
Претендираните такива са в
размер на 710.00 лева, от които 10 лева внесена държавна такса, и 700. 00 лева възнаграждение за един адвокат
, от които 200 лева адвокатско възнаграждение заплатено в хода на
административното производство и 500 лева заплатени в хода на съдебното производство.
Минималното възнаграждение за този вид дела определено по реда на Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения възлиза на 500.00 лева. Настоящият
състав на съда намира за основателно направеното от ответната страна възражение
за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение в
размер на 700.00 лв. С оглед обстоятелството,че делото е с по- ниска от обичайната за подобен
род дела фактическа и правна сложност,възнаграждението следва да бъде намалено
на 500.00 лв.,представляващо минималното
възнаграждение по Наредбата.
Водим от изложеното и на основание чл.197, ал.3 и ал.4 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 94 от 19.03.2019 г. на
Директора на Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция за приходите
(НАП) – Пловдив, и потвърденото с него Постановление за налагане на обезпечителни
мерки изх.№С180026-022-0094432/26.11.2018 г. на Главен публичен изпълнител при
ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите, Териториална дирекция – Пловдив, да заплати на М.Д.Д., с ЕГН **********, разноски по делото в размер на 510.00 (петстотин
и десет) лева.
Решението не
подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: