Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.02.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети март през двехиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13318 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 21.07.2020 г. по гр.д. № 39275 по описа за 2019г. на СРС, I ГО, 34
състав е отхвърлен предявения от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К.И В.-П.Д.“ срещу Е.Г.А.
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 347. 77 лева, представляваща обезщетение за ползване на предоставения
за управление на ищеца имот - частна държавна собственост с административен
адрес: гр. София, ул. „**********, aп. 1 за периода от 01.06.2018г. до
30.09.2018г.q
ведно със законната лихва, считано от 30.10.2018г. /датата на депозиране на
заявлението/ до окончателното изплащане на вземането, поради плащане, настъпило
в хода на производството.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца ИА „В.К.И В.-П.Д.“, с оплаквания
за неговата неправилност. Поддържа се, че в производството по иск по чл. 422 от ГПК не следва да се съобразява принудителното събиране на вземането в
изпълнително производство, образувано въз основа издадения по реда на чл. 417
от ГПК изпълнителен лист. Позовава се на разрешението, дадено в т. 9 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Моли съда да
отмени решението и да уважи предявения иск, с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият-ответник Е.Г.А. оспорва въззивната
жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Сочи, че претендираната
сума, ведно с дължимите лихва и разноски, са били събрани принудително в
рамките на изпълнително дело № 20188390400830 по описа на ЧСИ М-К.. Излага
съображения, че независимо от начина на погасяване на процесното вземане, за
ищеца не съществува правен интерес от иска по чл. 422 от ГПК, поради което
първоинстанционният съд правилно го е отхвърлил като погасен чрез плащане в
хода на процеса. Поддържа, че възприемането на противното би довело до двойно
плащане. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение.
По
делото е депозирана частна жалба от ищеца ИА „В.К.И В.-П.Д.“ срещу
определението от 27.10.2020г. по гр.д. № 39275 по описа за 2019 г. на СРС, I
ГО, 34 състав, с което е оставена без уважение молба на ищеца по чл. 248 от ГПК
за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа, че с решението си първоинстанционният
съд е следвало да се произнесе и по дължимостта на сторените в заповедното
производство съдебни разноски, доколкото с оспорването на заповедта за
изпълнение,
изпълнителната ѝ сила в частта за разноските отпада. Позовава се на т. 12
от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Моли съда да
отмени обжалваното определение и да присъди на ищеца сторените от него разноски
в заповедното производство по ч.гр.д № 69322/2018 г. на СРС, 34 с-в.
Насрещната
страна по частната жалба – ответникът Е.Г.А., заявява становище за становище за
неоснователност на жалбата. Моли съда да остави жалбата без уважение.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част,
както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Производството
е образувано по предявен по реда на чл. 422 от ГПК иск на ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ
„В.К.И В.-П.Д.“ за признаване на установено, че Е.Г.А. дължи на ищеца сумата от
347. 77 лева, представляваща обезщетение за ползване на предоставен за
управление на ищеца имот - частна държавна собственост с административен адрес:
гр. София, ул. „**********, aп. 1 за периода от 01.06.2018г. до 30.09.2018г„
ведно със законната лихва, считано от 30.10.2018г. /датата на депозиране на
заявлението/ до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК от 08.11.2018 г. по ч.гр.д. № 69322/2018 г. на СРС, I ГО,
34 състав. Първоинстанционният съд е дал правна квалификация на иска по чл. 59
от ЗЗД. От страна на ищеца, с молба от 02.02.2021г., е направено уточнение пред
въззивния съд, че претендира сумата по главния иск на облигационно основание по
прекратен договор за наем и въз основа на клаузите на чл. 3 и чл. 11 от
допълнително споразумение от 19.03.2007г., уреждащи обезщетение, дължимо след
прекратяване на договора. Тези твърдения се покриват от хипотезата на чл. 236,
ал. 2 от ЗЗД, по
която разпоредба следва да бъде квалифициран и искът. Въпреки дадената от
първоинстанционния съд неправилна правна квалификация, същият е разгледал
релевантните факти, обосноваващи заявеното искане и се е произнесъл по предмета
на спора, поради което решението му е допустимо.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът Е.Г.А. не е подал отговор на исковата молба.
С молба от 27.02.2020г. е заявил, че претендираните от ищеца суми са били принудително
събрани, чрез наложен запор върху неговата банкова сметка ***изводтво. В
първото по делото съдебно заседание също е поддържано, че сумите по заповедта
са изцяло заплатени, поради което ищецът няма интерес от предявения иск.
С
изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото са били отделени като
безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: процесният недвижим имот е част от ведомствения жилищен
фонд на Министерство на отбраната; на 14.01.1994г. между Министерство на
отбраната, в качеството му на наемодател и ответника, в качеството му на
наемател е сключен договор за наем, с който на ответника е предоставен за
ползване имот - частна държавна собственост с административен адрес: гр. София,
ул. „**********, aп. 1; между Изпълнителна агенция „Държавна собственост на
Министерство на отбраната“ и ответника е сключено допълнително споразумение с №
РД-12-588/19.03.2007г„ по силата на което била предоговорена наемната цена, като
била постигната договореност при прекратяване на договора наемателят ще дължи
обезщетение за ползването, равняващо се на двукратния размер на определената
наемна цена; обстоятелството, че ищецът е ползвал имота в периода от 01.06.2018г.
до 30.09.2018г. Ответникът не е оспорил изготвения от съда доклад по делото. Видно
от допълнително споразумение от 19.03.2017 г. към договора за наем, наемната
цена е уговорена в размер на 46. 47 лв. на месец. Представено
е писмено изявление от 14.09.2017г. на ищеца до ответника за прекатяване на
договора за наем.
Съгласно
представеното по делото удостоверение по изпълнително дело № 20188390400830 по
описа на ЧСИ И.М.-К., изпълнителното дело е образувано въз основа на
изпълнителен лист от 08.11.2018г., издаден на основание процесната заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК от 08.11.2018 г. по ч.гр.д. № 69322/2018 г. на
СРС, I
ГО,
34 състав. Удостоверява се, че сумите по заповедта за изпълнение са изцяло
погасени.
Неправилен
се явява изводът на първоинстанционния съд, че събирането на вземането по
горепосоченото изпълнително дело следва да бъде съобразено като нововъзникнало
обстоятелство по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Съгласно задължителните указания,
дадени с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2014 г. на
ВКС, ОСГТК, удовлетворяването на вземането чрез осъщественото принудително
събиране на сумата по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането
за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, е факт, по отношение
на който нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК не намира приложение. Ответникът не е
оспорил вземането в срока по чл. 131 ГПК, като е заявил изрично, вкл. и в
представено през въззивния съд становище от 26.03.2021г., че плащането е
извършено за изпълнение на валидно възникнало вземане на ищеца. С оглед
изложеното, следва да се приеме, че е налице съдебно признание на фактите,
съставляващи основанието на иска, което, преценено по реда на чл. 175 от ГПК,
във връзка с отделените като безспорни обстоятелства и събраните по делото
доказателства, обосновава извод за възникване на субектнивното право, предмет
на делото. Ето защо искът е бил доказан по основание към момента на подаване на
заявлението и предвид липсата на доброволно изпълнение в хода на процеса, СРС
неправилно го е отхвърлил като погасен чрез плащане в хода на процеса на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
С
оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта
за отхвърляне на иска, а предявеният иск – уважен, като бъде признато за
установено, че Е.Г.А. дължи на ИА „В.К.И В.-П.Д.“, сумата 347. 77 лева, представляваща обезщетение за
ползване на предоставения за управление на ищеца имот - частна държавна
собственост с административен адрес: гр. София, ул. „**********, aп. 1 за
периода от 01.06.2018г. до 30.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от
30.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането.
В
първоинстанционното производство е бил предявен евентуален осъдителен иск, по
който СРС не се е произнесъл, но с оглед изхода на спора в настоящото
производство, не се налага последващо процедиране.
По
разноските:
СРС
е присъдил разноските за първоинстанционното производство в хипотезата на чл.
78, ал. 1 ГПК изцяло в полза на ищеца, поради което решението в посочената част
не следва да бъде отменено.
С
оглед изхода на делото, на въззивника - ищец следва да бъдат присъдени претендираните
разноски за въззивното производство в размер на сумата 25 лв. – държавна такса.
Съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, други разноски не са претендирани
за въззивната инстанция.
По
частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, с което е оставена без
уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските:
В
мотивите на обжалваното решение е прието, че разноски за заповедното
производство не следва да бъдат присъдени на ищеца, тъй като същите са вече
събрани принудително в рамките на принудителното изпълнение.
Съгласно
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2014 г. на ВКС,
ОСГТК, изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за
разноските отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК и е образувано исково производство по реда на чл. 415, ал.1, респ. по чл. 422 ГПК. Прието е, че с решението по установителния иск съдът се произнася по
дължимостта на разноските за заповедното производство с осъдителен диспозитив.
Ето защо неправилно районният съд не е постановил осъдителен диспозитив срещу
ответника, поради заплащането им. Липсата
на осъдителен диспозитив би оставило събирането им от съдебния изпълнител без изпълнителен
титул, респ. без основание, поради което оплакването на ответника, че ще се
получи двойно плащане, са неоснователин. Предвид изложеното и с оглед изхода на
спора по предявения установителен иск, обжалваното определение от 27.10.2020г.
следва да бъде отменено, като ответникът бъде осъден да заплати изцяло разноските
по ч.гр.д № 69322/2018 г. на СРС, 34 с-в. в общ размер на 75 лв., от които 25
лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 21.07.2020 г. по гр.д. № 39275 по описа за 2019 г. на СРС, I
ГО, 34 състав в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от ИА „В.К.И В.-П.Д.“ срещу Е.Г.А. установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К.И В.-П.Д.“,
ЕИК ********срещу Е.Г.А., ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 347. 77 лева, представляваща обезщетение за
ползване на предоставения за управление на ищеца имот - частна държавна
собственост с административен адрес: гр. София, ул. „**********, aп. 1 за
периода от 01.06.2018г. до 30.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от
30.10.2018г. до плащането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.11.2018 г. по
ч.гр.д. № 69322/2018 г. на СРС, I ГО, 34 състав.
ОСЪЖДА Е.Г.А., ЕГН ********** да заплати на ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К.И
В.-П.Д.“, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 25 лв. –
разноски за въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение
от 27.10.2020 г. по гр.д. № 39275 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 34 състав и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ по реда на чл. 248 ГПК решение от 21.07.2020 г. по гр.д. № 39275 по
описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 34 състав, като го ДОПЪЛВА в следния смисъл: ОСЪЖДА Е.Г.А., ЕГН ********** да заплати на ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К.И
В.-П.Д.“, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 75 лв. –
разноски по ч.гр.д. № 69322/2018 г. на СРС, I ГО, 34 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280,
ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.