РЕШЕНИЕ
№ 774
гр. Пловдив, 31.07.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГО, VII
въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова в. гр. дело № 967 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б.А.С.,
ЕГН: **********, подадена чрез процесуалния му представител адв. С.М., против
Решение № 4980 от 27.12.2019 г., постановено по гр. дело № 1585 по описа на РС
– Пловдив за 2019 г., в частта, с която е признато за установено по отношение
на Б.А.С., че дължи на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, ЕИК: *********, сумата
от 17820,54 лв., представляваща главница, дължима по Рамков договор за
предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 19.11.2012 г.,
сумата от 1199,17 лв. – договорна лихва за периода от 01.04.2018 г. до
31.08.2018 г., и сумата от 1 лв. – такса за месечно извлечение, начислена на
31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.12.2018 г., до
окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед № 10709/04.12.2018
г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр. дело № 19187/2018 г. по описа
на РС – Пловдив, както и в частта, с която е осъден Б.А.С. да заплати на
„ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД сумата от 1064,08 лв., представляваща
направени по делото разноски.
Във въззивната
жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства и релевирани от него доводи и възражения, като
в резултат на това неправилно е установил фактическата обстановка. Излага
подробни съображения досежно недействителността на процесния рамков договор
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК. В
условията на евентуалност, в случай че съдът приеме за действителен договора, моли
да бъде призната за нищожна клаузата на чл. 13, ал. 1 от договора, както и на
т. 2.2 от ценовата листа, представляваща приложение към договора, определяща
като дължими следните такси: годишна такса за използване на платежна карта Транскарт
MasterCard Gold в размер на 100 лв. и такса за теглене на пари в брой чрез терминално
устройство ПОС в България в размер на 2 % и 1 лв. Поддържа, че клаузата на чл.
9, ал. 1 от договора, определяща годишен лихвен процент 15,70 %, е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП. Излага, на следващо място, доводи за
нищожност на клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от договора, доколкото
същите позволявали на търговеца да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидени в него основания. Отправя искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените от „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от „ТРАНСКАРТ
ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, с който се оспорват доводите във въззивната жалба като неправилни,
незаконосъобразни и необосновани. Въззиваемият
поддържа, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата
обстановка, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Счита, че процесният договор
е действителен, както и че съдържанието му съответства на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК, излагайки подробни съображения в тази посока.
Оспорва като неоснователни възраженията на въззивника за нищожност на
горепосочените клаузи от договора. Моли съдът да отхвърли като неоснователна
подадената въззивна жалба. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд,
след като обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото
доказателства и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 269 ГПК, намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
Производството пред първата инстанция е
образувано по предявени от „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД обективно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 240, ал.
1 и ал. 2 ЗЗД
за
признаване на установено по отношение на ответника Б.А.С., че дължи на ищеца
следните суми: 18210,54 лв. – главница, 1199,17 лв. – договорна лихва за
периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2018 г., и 46 лв. – договорни такси по
кредита за периода от 01.06.2018 г. до 31.08.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 03.12.2018 г., до окончателното ѝ плащане.
Ищецът основава своите претенции на
Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити,
сключен на 19.11.2012 г., по силата на който на ответника бил
отпуснат потребителски кредит в размер на 20000 лв.
За усвояването на кредита на ответника била издадена кредитна карта, като
същият се задължил да заплаща задълженията си по договора в срок до 15-то число
на всеки месец, следващ този, през който са усвоени суми по кредита. В исковата си
молба ищецът поддържа, че поради невнасяне
от ответника на минималните погасителни вноски в четири последователни месеца на основание чл. 37, ал. 5 от общите условия
към рамковия договор всички вземания
на дружеството станали предсрочно изискуеми, като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК непогасената главница възлизала на 18210,54 лв. На основание чл. 9, ал. 1 от договора били начислени договорни лихви в размер на 1199,17 лв., а на основание чл. 14, ал. 1, т. 4 от
същия във връзка с чл. 37, ал. 2, ал. 3, ал. 5 и ал. 6 от общите условия били
начислени договорни такси по кредита в размер на 46 лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Б.А.С. е подал
писмен отговор, в който оспорва предявените искове по основание и
размер. Навел е твърдения, че общите условия и ценовата листа към процесния
рамков договор не му били връчени. Изложил е съображения за недействителност на
процесния рамков договор. Въвел е възражения за нищожност на отделни клаузи от
договора и от представляващите неразделна част от него общи условия и ценова
листа.
С постановеното от първоинстанционния
съд решение са уважени исковете на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД за сумата
от 17820,54 лв. – главница, сумата от 1199,17 лв. – договорна лихва за периода
от 01.04.2018 г. до 31.08.2018 г., и сумата от 1 лв. – такса за месечно
извлечение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.12.2018 г., до
окончателното погасяване, като са отхвърлени искът за главница за разликата над
уважения до пълния предявен размер от 18210,54 лв. и искът за заплащане на
сумата от 45 лв., представляваща такса за изпращане на напомнителни писма за периода от
01.06.2018 г. до 20.08.2018 г. Съдът е счел за нищожна
на основание чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33 ЗПК клаузата на чл. 14,
ал. 1, т. 3 от договора, съгласно която при неизпълнение от страна на клиента
на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски,
кредиторът има право да изпраща на клиента уведомителни съобщения, като
начислява такси за това съгласно ценовата листа. Приел е, че предвид недействителността на горепосочената
клауза, за ответника не е възникнало задължение за плащане на такава такса. По
тази причина е отхвърлил претенцията на ищеца за сумата от 45 лв., представляваща
начислена такса за изпращане на напомнителни писма, и е приел, че със сумата от
390 лв., представляваща платена за периода на действието на договора такса от
същия вид, е погасена част от дължимата главница. В тази част решението като
необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
От представения по делото Рамков договор
за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 19.11.2012 г. се
установява, че между страните е възникнало правоотношение по сключен договор за
предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити. Договорът е
потребителски по своя характер, поради което правната му регулация се съдържа в
Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата норма на чл. 24 от
същия и в Закона за защита на потребителите.
Неразделна
част от този договор съгласно чл. 1, ал. 2 от същия са общите условия и ценовата
листа. Предмет на договора са издаването, предоставянето и
ползването на платежни карти; откриването, обслужването и закриването на
платежна сметка; извършването на платежни и други операции; усвояването,
ползването и погасяването на потребителски кредити на клиента във
връзка с изпълнението на платежни операции чрез платежни карти. На основание чл. 2 от договора ищецът
се е задължил да издаде на ответника платежна карта Transcard MasterCard Gold
за извършване на платежни операции при условията, уредени в договора, общите условия
и ценовата листа, а на
основание чл. 4 от същия – да открие платежна сметка на името
на ответника, чрез която
последният да извършва платежни операции. Във връзка с изпълнението на
платежните операции ищецът се е задължил да отпуска на ответника кредити при
условията на рамковия договор, общите условия и ценовата листа, усвоими от
ответника еднократно в момента на извършване на съответната платежна операция.
Страните са уговорили максимален размер на всеки кредит, възлизащ на 20000 лв.,
както и срок за погасяване – 12 месеца, считано от датата на усвояване на
съответния кредит. В чл. 9 от договора е предвидено лихвеният
процент по кредитите да възлиза на 15,7% на годишна основа и да се прилага единствено към сумите
на усвоените кредити.
Страните са уговорили,
на следващо място, годишният процент на разходите по кредита да е в
размер на 17,98
%, а общата дължима от ответника сума да е в размер на 21841,36 лв. По силата на чл.
11, ал. 1 от договора ответникът се е задължил до 15-то число на
всеки месец да погасява сума, равна или по-голяма от минималните погасителни
вноски по всички кредити,
като в чл. 1, т. 34 от общите условия са посочени компонентите, от които се
състои тази вноска. В чл. 20 от договора е уговорено срокът на същия да е 12
месеца, като е предвидена възможност действието му да бъде продължавано
неограничен брой пъти за нов 12-месечен период в случай че никоя от страните
най-малко един месец преди изтичането на срока не заяви писмено, че желае
действието на договора да бъде прекратено. Съгласно чл. 37, ал. 5 от общите
условия, в случай че ответникът не изпълни това свое задължение в четири
последователни месеца, ищецът деактивира платежната карта и обявява всички
кредити за предсрочно изискуеми, като изпраща уведомително съобщение за това.
От представения по делото приемо-предавателен
протокол от 27.11.2012 г. се установява, че на същата дата на ответника са
предадени два екземпляра от договора, запечатан плик с платежна карта, издадена
от кредитодателя, и запечатан ПИН-плик, както и че един подписан от ответника
екземпляр от договора е върнат на кредитодателя.
Спорен между страните е въпросът предоставени
ли са на ответника общите условия и ценовата листа, представляващи неразделна
част от договора. В решението си първоинстанционният съд е приел, че същите са
предоставени на кредитополучателя към момента на получаване на екземпляр от
договора и подписване на същия. Извод за това съдът е направил от изявлението на
ответника, обективирано в чл. 29, ал. 2 от договора, че с подписването на
договора заявява, че е получил общите условия и ценовата листа, запознат е с
тях и ги приема. Действително в представения по делото приемо-предавателен
протокол от 27.11.2012 г. липсва отбелязване, че ответникът е получил екземпляр
от общите условия и ценовата листа, но предвид изричното изявление,
обективирано в горепосочената разпоредба, и липсата на оспорване автентичността
от негова страна на представения договор, на основание чл. 180 ГПК настоящият
съдебен състав приема, че договорът удостоверява, че изявленията, които се
съдържат в него, са направени от издалите го лица. В допълнение следва да се
посочи, че към момента на сключване на процесния рамков договор не е била в
сила разпоредбата на чл. 147а ЗЗП, обн. ДВ, бр. 61/25.07.2014 г., предвиждаща
специални правила за сключването на договор с потребител при действието на общи
условия, поради което приложение намират общите правила на чл. 16 ЗЗД, респ.
чл. 298 ТЗ, досежно договорите, сключвани при общи условия. Освен това в чл.
28, ал. 5 от договора е предвидено право на ответника по всяко време при
поискване да получи в офис на ищеца актуалния текст на договора, общите условия
и ценовата листа, както и да изтегли същите от интернет страницата на ищеца.
Предвид горното, съдът намира за неоснователно възражението на
ответника-въззивник, че не са му предоставени общите условия и ценовата листа
към договора.
От заключението
от изслушаната по делото съдебносчетоводна експертиза се установява, че усвоената от кредитополучателя сума е в размер на 36510 лв., а
извършените плащания от него за погасяване на задълженията по кредита са в общ
размер от 18299,46 лв., като размерът на незаплатената по процесния договор главница
според вещото лице възлиза на 18210,54 лв. За периода 01.04.2018 г. – 31.08.2018 г. по кредитната сметка на ответника е начислена и неразплатена договорна лихва в общ размер от 1199,17 лв. От заключението се установи още, че размерът на начислените договорни такси по кредита за същия период е в общ размер от 46 лв., от които 45 лв. – напомнителни такси, и 1 лв. – такса месечно извлечение.
Установи се, на следващо място, че последното плащане по кредита е извършено от
кредитополучателя на 04.04.2018 г. и е в размер на 1327 лв.
От представените по делото уведомление за предсрочна
изискуемост с покана за погасяване с изх. № 20180615/13.11.2018 г. и обратна
разписка се установява, че на 14.11.2018 г. кредитополучателят е уведомен, че поради неизпълнение на
задълженията за погасяване на минималните погасителни вноски по кредита в
продължение на четири последователни месеца на 31.08.2018 г. кредитът е обявен от „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД за предсрочно изискуем.
Настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1 (в редакцията му към момента на възникване на
правоотношението), чл. 11, ал.
1, т. 7 – 12 и 20 ЗПК и процесният договор, който е сключен изискуемата писмена
форма, е действителен. Клаузите на договора покриват минимално необходимото
съдържание по чл. 11 ЗПК. По отношение възражението
на въззивника за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК поради
неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК следва да се посочи,
че в договора се съдържа информация относно уговорения лихвен процент, който е
фиксиран и е в размер на 15,7 % на годишна база. Посочена е и основата, върху
която се начислява, а именно: сумите на усвоените кредити. В чл. 9, ал. 2 е
предвидена възможност за предоставяне на кредитополучателя безлихвен период по
кредитите, а условията за това са уредени в чл. 33 от общите условия. В чл. 9,
ал. 3 от договора е предвидено право на кредитодателя едностранно да променя
лихвения процент по кредитите при наличието на условия, които са посочени в чл.
42, ал. 1 от общите условия, като следва да се уточни, че от изслушаната по
делото съдебносчетоводна експертиза се установява, че същият не е променян през
периода на действие на договора. По тези съображения настоящият съдебен състав
намира, че съдържанието на процесния договор отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК. На следващо място, съдът намира, че в договора ясно са
разписани сроковете и условията за
издължаване на
кредита, като е предвидено до 15-то число
на всеки месец ответникът
да заплаща сума, равна или по-голяма от минималната погасителна
вноска, чиито компоненти са посочени в чл. 1, т. 34 от общите условия,
а при изтичане на всеки отделен кредит ответникът да заплаща общото задължение
по този кредит. Следва да се отбележи, че в настоящия случай предоставеният
кредит е под формата на кредитен лимит, при който ответникът има
възможност да тегли и внася суми посредством издадената му от ищеца
платежна карта, поради което правилно първоинстанционният съд е
приел, че не е било възможно изготвянето на погасителен план с посочване на
размера и падежа на всяка погасителна вноска. В договора е предвидено, че при
частично плащане задълженията по кредита се погасяват в следната поредност: превишение
над договорения лимит, такси и комисиони, лихви, главници. В чл. 12, ал. 1 от
договора е уредено задължение на ищеца веднъж месечно да предоставя
на ответника подробно месечно извлечение относно
извършените платежни операции и задълженията по усвоените кредити. Предвид
горното, настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивника за
недействителност на договора на посоченото основание.
Неоснователно е
възражението на въззивника за нищожност на клаузата на чл. 13, ал. 1 от
рамковия договор, предвиждаща задължение на кредитополучателя да заплаща такси
и комисиони във връзка с изпълнението на договора. В ценовата листа,
представляваща неразделна част от договора, точно и ясно са определени видът,
размерът и действията, за които се събират такси. Не може да се приеме, че е налице
твърдяната неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП
предвид наличието на изрично изявление от страна на кредитополучателя, че е
запознат както с общите условия, така и с ценовата листа. По отношение на
възражението за неравноправност на клаузата на т. 2.2 от ценовата листа във връзка
с чл. 13 от договора в частта ѝ, определяща като дължими годишна такса за използване на платежна карта
Транскарт MasterCard Gold в размер на 100 лв. и такса за теглене на пари в брой чрез терминално
устройство ПОС в България в размер на 2 % и 1 лв., настоящият съдебен състав
споделя извода на първоинстанционния съд. Посочените такси са ясно дефинирани
по вид услуга и размер. Уговореният им размер не надхвърля присъщата им
функция, поради което не може да се квалифицира като прекомерен.
Не се установи да
е налице неравноправност на оспорената от въззивника клауза на чл. 9, ал. 1 от
договора, според която лихвеният процент по кредите е в размер на 15,7 % на
годишна база. Кредитополучателят не е бил лишен от възможността да се запознае с предвидения лихвен процент, доколкото същият е ясно посочен в договора,
а и както се установи по делото, той не е променян по време на действието на
договора. Не са
основателни оплакванията на въззивника, че
размерът на договорната лихва е необосновано висок и не отговаря на
изискванията за добросъвестност. От заключението по изготвената
и приета по делото допълнителна съдебносчетоводна експертиза се установява, че
установеният по договора лихвен процент от 15,70% не надвишава средния процент
лихва, съставляваща възнаградителна лихва по кредити по кредитни карти на
домакинства по статистически данни от сайта на лихвена статистика на БНБ за
периода от 19.11.2012 г. до 31.08.2018 г. Неоснователен е доводът на
въззивника, че уговореният лихвен процент по процесния договор следва да бъде
съпоставен със средния процент лихва по кредити за потребление на домакинства,
установен по първоначалната експертиза, доколкото процесният договор, макар и
потребителски, предвижда усвояването на отпуснатите средства да се осъществява
чрез платежни операции с кредитна карта.
Във въззивната жалба са изложени твърдения за
неравноправност на клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от
договора като даващи
възможност на кредитодателят едностранно да изменя клаузите на сделката въз
основа на непредвидено основание. Действително, в оспорените
от въззивника клаузи от процесния договор е предвидена възможност
кредитодателят едностранно да внася промени в лихвения процент, таксите и
комисионите, както и с предоставяните платежни услуги, но нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба са наведени
твърдения, а и по делото не се установява въззиваемата страна да е упражнила
това предвидено в договора право и да е извършила едностранна промяна в някой
от посочените елементи на двустранното правоотношение. От констатациите на
вещото лице, обективирани в приетата пред първата инстанция съдебносчетоводна
експертиза (първоначална и допълнителна) се установява, че през периода на
действие на договора промяна в договорения лихвен процент не е правена нито в
посока на неговото увеличаване, нито в посока на неговото намаляване. Не се
установи да е извършвана едностранна промяна и в другите посочени по-горе
условия на договора. Предвид горното, въззивният съд приема, че не е налице
извършено от кредитодателя изменение, поради което и не следва да бъде
анализиран въпросът осъществено ли е същото при липсата на валидно правно
основание за това, т.е. въз основа на неравноправна по своя характер клауза.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че е налице действителен договор за
предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, който обвързва
страните по делото. От доказателствата по делото безспорно се установява, че ищецът е изпълнил договорните си
задължения, като е открил платежна сметка на ответника, снабдил го е с платежна
карта и му е предоставил максимално уговорения размер на кредита. Ответникът
не е изпълнил задължението си по договора за внасяне на минимална погасителна вноска до 15-то
число на месеца в период от четири поредни месеца, поради което в съответствие с правата му по чл. 37, ал. 5 от
общите условия кредитодателят е
обявил на 31.08.2018 г. договора за предсрочно изискуем, за
което надлежно е уведомил кредитополучателя.
Предвид горното, настоящият съдебен
състав намира, че въззивната жалба следва да се остави без уважение, а
обжалваното решение – да се потвърди.
С оглед изхода на спора
на въззивника не се следват разноски. На основание чл.
78, ал. 8 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. за настоящата инстанция.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4980
от 27.12.2019 г., постановено по гр. дело № 1585 по описа на РС – Пловдив
за 2019 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на Б.А.С., ЕГН: **********, че дължи на
„ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, ЕИК: *********, сумата от 17820,54 лв.,
представляваща главница, дължима по Рамков договор за предоставяне на платежни
услуги и потребителски кредити от 19.11.2012 г., сумата от 1199,17 лв. –
договорна лихва за периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2018 г. и сумата от 1 лв.
– такса за месечно извлечение, начислена на 31.08.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 03.12.2018 г., до окончателното погасяване, за които
суми е издадена Заповед № 10709/04.12.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. дело № 19187/2018 г. по описа на РС – Пловдив, както и в
частта, с която е осъден Б.А.С., ЕГН: **********, да заплати на „ТРАНСКАРТ
ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, ЕИК: *********, сумата от 1064,08 лв., представляваща
направени по делото разноски.
В останалата
част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Б.А.С., ЕГН: **********, да заплати на „ТРАНСКАРТ
ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, ЕИК: *********, сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи
на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.