Решение по дело №6280/2019 на Софийски градски съд

  Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е    № ……

                                            Гр. София, 31.07.2020 г.

 

 

 

                        В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в следния състав :

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                              Мл. съдия : Мария Малоселска

При секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 6280 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 61887/11.03.2019 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 16325/2018 г. е прието за установено, по предявените искови претенции с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Н.П.Г., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК *********, сумата от 1 315, 96 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 07.2014 г. до м. 04.2015 г., за топлоснабдения имот, с аб. № 203125, ведно със законна лихва за периода от 14.08.2017 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, както и сумата от 278, 61 лв. лихва в размер за периода от 15.09.2014 г. до 07.08.2017 г., сумата от 29, 22 лв. - главница за дялово разпределение. За сумите е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 24.08.2017 г. по гр. д. № 55644/2017 г. на 53 с-в, СРС.

С решението са отхвърлени  исковете за главница за топлинна енергия за сумата над 1 315, 96 лв. до 2 950, 72 лв., както и за сумата 26, 52 лв. - такса дялово разпределение за периода м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г., както и искът за лихва върху главницата за доставена ТЕ над размер от 278, 61 лв. до 728, 25 лв., и изцяло е отхвърлен иска за сумата от 14, 25 лв. - законна лихва за забава, върху главницата за дялово разпределение. Страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедното производства.

Недоволен от решението е останал ищеца „Т.  С.“ ЕАД, които го обжалва в отхвърлителната част с доводи за неправилност, необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Позовава се на чл. 33, ал. 1, раздел ІХ от ОУ на дружеството, в който е определен реда и срока, по който потребителите заплащат сумите за ТЕ. Поддържа се, че задължението за заплащане на сумите по фактурите е най - късно до края на текущият месец, следващ месеца на доставката на ТЕ. За периода м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. е издадена обща фактура през м. 07.2014 г., по която сумата е изискуема на 15.09.2014 г., а заявлението е депозирано на 14.08.2017 г., поради което неоснователно СРС е приел погасяване по давност на част от вземанията. Моли да се отмени решението в оспорената част и да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски за двете инстанции, прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна – ответницата Н.П.Г. оспорва жалбата в писмен отговор по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно постановено и не са налице основания за неговата отмяна. Моли да се потвърди в оспорените части. Основателно СРС е приел, че падежът на вземанията е в срок от 30 дни след изтичане на периода, за който се отнася задължението. Претендира разноски за въззивното производство, на основание чл. 38 от ЗАдв. – за безплатна правна помощ.

 Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Като съобрази установените по делото факти и становищата на страните, по реда на въззивната проверка, съдът намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо - производството е образувано след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.

Решението се оспорва от ищеца само в частта, в която исковете за главница и лихви са отхвърлени и е влязло в сила в неоспорената от ответницата уважителна част.

По същество на спора, въззивният съд приема, че в съответствие със събраните пред него доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода. Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответницата на собственик на топлоснабдения имот - апартамент 9, находящ се на адрес: гр. София, ул. „********. Качеството на ответницата на собственик на имота не е оспорвано в рамките на производството.

Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки че е предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца ОУ, поради което основателно е прието, че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в процесния период.

Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. При прилагане на дяловото разпределение чрез индивидуални топломери ТЕ се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД.

Настоящият състав, за разлика от СРС намира, че реалното потребление на топлинна енергия в периода от процесния имот, както и стойността на топлинната енергия може да биде установено на база заключение на СТЕ, а не посредством ССчЕ, каквато е допусната от СРС.  

При съобразяване заключението на ССчЕ СРС е приел, че потребената топлинна енергия в имота е в размер на 2 950, 72 лв. за целия претендиран период м. 05.2013 г. - м. 04.2015 г. включително.

По единствения довод на ищеца, развит във въззивната жалба - че претендираните в производството вземания по главницата не са погасени с изтичане на 3 - годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД към момента на подаване на заявлението на 14.08.2017 г., понеже сумите за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. били обективирани във фактура от 31.07.2014 г., със срок за плащане до 15.19.2014 г. и за тях давностният срок не е изтекъл, въззивната инстанция намира следното : 

В съответствие с трайно установената практика по въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че процесните главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна давност.

Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа.

Като съобрази периода на претенцията по главницата, въззивният съд намира, че по отношение изискуемостта на сумите за топлинна енергия, консумирана до м. 02.2014 г. се прилагат Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, а по отношение изискуемостта и режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана след м. 02.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.

Следователно, за задълженията за периода м. май 2013 г. - м. февруари 2014 г. е приложимо уговореното в чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., съгласно който купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася и задълженията са изискуеми в този момент.

За задълженията от м. 03.2014 г. до м. 04.2015 г. приложение ще намерят ОУ от 2014 г. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични задължения също стават изискуеми ежемесечно - до 30 число на месеца следващ този, за който се отнасят, но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет страницата на ищеца.

Следва да се отбележи, че обективирането на задълженията м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. в една обща фактура, не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура (31.07.2014 г.), каквито твърдения ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя. От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, както е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ 2014 г. Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества периода на изискуемостта на задълженията с оглед течението на срока на погасителната давност за тях, което би било в противоречие с нормата на материалния закон. 

Както е приел и СРС към датата на подаване на заявлението - 14.08.2017 г. тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение на вземанията преди месец юли 2014 г., като вземането за месец юли 2014 г., което е станало изискуемо в края на месец август 2014 г., както и вземанията след тази дата, не са погасени по давност.

Предвид направените изводи, обосновано СРС е приел за частично основателно възражението на ответницата за погасяване по давност на част от вземанията по давност - това са вземанията за периода от м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г. включително.

Следователно искът е основателен само за вземанията за ТЕ за периода от м. 07.2014 до м. 04.2015 г., които съдът е определил в размер на 1 315, 96 лв., съобразно приетата ССчЕ и на основание чл. 162 ГПК.

Настоящият състав също намира претенция за основателна и доказана до размера от 1 315, 96 лв. за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2015, като за разликата над тази сума до пълния размер от 2 950, 72 лв. главница и за периода от м. май 2013 г. до м. юни 2014 г., претенцията основателно е отхвърлена с атакуваното решение. Не са налице основания за промяна изводите на СРС по атакуваното решение в тази част.

По отношение на вземанията за дялово разпределение за периода на потребление в жалбата не са изложени никакви конкретни съображения. Настоящият състав споделя изводите на СРС, че суми за извършването на такава услуга в претендирания период се дължат от потребителя.

Само за пълнота следва да се отбележи, че съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от ОУ на договора за доставка на ТЕ от 2008 г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на доставчика  както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.

СРС е приел, че ответницата дължи част от претендираната такса за услугата дялово разпределение в размер на 29, 22 лв. за периода, за който вземането не е погасено по давност - м. 07.2014 г. до м. 04.2015 г. и настоящият състав не намира основания за промяна на изводите на СРС. В останалата част претенцията за суми за извършване на дялово разпределение основателно е била отхвърлена.

По иска за лихви за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД, въззивният състав приема следното :

В случая лихвата се претендира за периода от 15.09.2014 г. до 07.08.2017 г. Тъй като вземанията за лихва се погасяват със същата давност като тези по главницата - по чл. 111, б. „в“ ЗЗД - 3 години, като за погасените по давност вземания по главницата, посочени по - горе, погасени са и акцесорните вземания за лихви по смисъла на чл. 119 ЗЗД.

Според чл. 33, ал. 4 от тези ОУ от 2014 г., приложими за непогасените по давност вземания за лихва, продавачът начислява обезщете­ние за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, ко­ито не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдне­вен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет - сайта на дружест­вото.

За разлика от СРС настоящият състав намира, че доколкото ищецът не е ангажирал доказателства за датата, на която сметките на ответницата са публикувани на интернет - страницата му, по делото е останало недоказано изпадането на ответника в забава за изпълнение на процесните задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия за непогасения по давност период, поради което не се дължи мораторна лихва върху тези задължения.

Предвид забрана за влошаване положението на обжалващата страна по чл. 271 ГПК и липсата на жалба от длъжника в уважителната част, настоящият състав приема, че не може да ревизира решението в частта, в която претенцията за установяване задължения за лихви за забава е частично уважена за сумата от 278, 61 лв. и за периода от 15.09.2014 г. до 7.08.2017 г.

В частта, в която претенциите за установяване на задължения за лихви са отхвърлени до пълния предявен размер, решението следва да се потвърди, по изложените съображения.

По отношение претенциите за установяване лихви за забава в размер на 14, 25 лв. върху вземанията за дялово разпределение въззивният съд споделя изводите на СРС, че по делото не са ангажирани доказателства за изпадане в забава на длъжника за тези задължения, понеже липсва покана за заплащането им и даване на срок за това и за тях искът е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.

Доколкото изводите на СГС съвпадат с тези на районния съд, решението в оспорените части - в които исковете за главница и лихви са отхвърлени, следва да се потвърди, като съобразено с разпоредбите на материалния закон.

Този извод се отнася и до решението в частта по присъдените разноски в полза на двете страни, които са съобразени с изхода от спора и доказателствата за реално направени от тях разноски в производството пред СРС.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора - жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има въззиваемата страна - ответницата.

Пред въззивният съд не са представени доказателства, от които да се направи извод за прилагане нормата на чл. 38 ЗАдв, нито е представен договор с ответницата за правна защита и съдействие, в който да е уговорено заплащането на възнаграждение на представителя й по реда на чл. 38 ЗАдв, поради което разноски в нейна полза и на това основание не следва да се присъждат.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                              

                                                    Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 61887/11.03.2019 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 16325/2018 г., в частите, в който са ОТХВЪРЛЕНИ претенциите с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за приемане за установено, че Н.П.Г., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********* сумата над 1 315, 96 лв. до 2 950, 72 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабдения имот, с аб. № 203125, както и за сумата 26, 52 лв., такса дялово разпределение и двете за периода м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 14.08.2017 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, както и че дължи лихва за забава върху главницата за доставена ТЕ над сумата от 278, 61 лв. до 728, 25 лв. и в частта, в която е отхвърлен изцяло иска за сумата от 14, 25 лв., представляваща законна лихва за забава, върху главницата за дялово разпределение лихва за периода от 15.09.2014 г. до 07.08.2017 г., включително в частта по присъдените в полза на страните разноски в производството.

 

РЕШЕНИЕ № 61887/11.03.2019 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 16325/2018 г., е влязло в сила в останалите уважителни части - като неоспорено от ответницата.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                   ЧЛЕНОВЕ : 1.                          2.