Решение по дело №15468/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 937
Дата: 24 февруари 2023 г. (в сила от 24 февруари 2023 г.)
Съдия: Красимир Мазгалов
Дело: 20211100515468
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 декември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 937
гр. София, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова

Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100515468 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №3346 от 26.10.2021г., постановено по гр.дело №25025/2021г. по описа на
СРС, ГО, 41 състав са отхвърлени предявените от В. П. С.- Р. с ЕГН:********** срещу
„К.И.И. БГ“ЕАД с ЕИК:******* обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл.55, ал.1, пр.З ЗЗД за сумата от 4099,79 лева- принудително събрани
суми по изп.дело №20128410406385 по описа на ЧСИ Н.М. и с правно основание чл.59, ал.1
ЗЗД за сумата от 456,49 лева, с която „К.И.И. БГ“ЕАД се е обогатило, спестявайки си
разноски по същото изпълнително дело. Ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата
от 100 лева- сторени по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259,
ал.1 ГПК въззивна жалба от ищцата В. П. С.- Р.. Жалбоподателката поддържа, че доколкото
ТР№2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което се обявява за изгубило сила
ППВС№3/18.11.1980г., е постановено след влизане в сила на сега действащия ГПК, а
последното ППВС- при действието на ГПК от 1952г., съгласно разпоредбата на чл.50, ал.1
от ЗНА ППВС№3/1980г. следва да се счита за отменено (изгубило сила) от датата на влизане
в сила на действащия ГПК- 01.03.2008г., респективно- погасителна давност относно
вземането е текла и преди 26.06.2015г., от датата на издаване на изпълнителния лист на
01.12.2009г. Твърди, че насрочените описи на движими вещи не са действия, водещи до
прекъсване както на погасителната давност, така и на преклузивния срок по чл.433, ал.1, т.8
от ГПК, а такова действие може да бъде само фактическото извършване на описа. В тази
връзка счита, че последното валидно извършено изпълнително действие, прекъсващо
погасителната давност е налагането на запор на банкова сметка на длъжника на 27.11.2012г.,
след което такива действия не са извършвани. На 27.11.2014г. изпълнителното дело било
перемирано и се погасило правото да се искат и извършват изпълнителни действия, а на
1
27.11.2017г. вземането било погасено поради изтеклата петгодишна погасителна давност.
Твърди също така, че подаването на молба от длъжника не можело да бъде квалифицирано
като признаване на вземането и съответно- като прекъсващ погасителната давност факт.
Процесната сума била събрана по наложен от съдебния изпълнител запор след перемирането
на изпълнителното дело и погасяването на вземането по давност, поради което кредиторът
получил същата на отпаднало основание. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявените искове- уважени изцяло. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ответник „К.И.И. БГ“ЕАД в подадения в срок отговор на въззивната
жалба оспорва същата като неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, като излага доводи идентични с мотивите на обжалваното решение. Моли
обжалваното решение да бъде потвърдено и претендира разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно
решение, намира за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.З ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните
мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба
е необходимо да се добави и следното:
В исковата си молба, а и във въззивната жалба ищцата твърди, че по образуваното
срещу нея в качеството на длъжник, въз основа на изпълнителен лист от 23.04.2012 г.,
издаден по ч.гр.д.№58581/2011 г. по описа на СРС, 59-ти състав, изп.дело №20128410406385
по описа на ЧСИ Н.М., през периода от 27.11.2012г. до 27.11.2014г. не са извършвани
изпълнителни действия, поради което на последната дата изпълнителното производство е
перемирано. От 27.11.2012г.- датата на последното извършено валидно изпълнително
действие започнал да тече давностен срок, който изтекъл на 27.11.2017г. Въпреки това, през
2019г. по прекратеното изпълнително дело бил наложен запор на вземания на ищцата от
трудово правоотношение и по изпълнителното дело постъпила сума в размер на 5142,28
лева, от която 4 099,79 лева били преведени на взискателя, а 456,49 лева- задържани от ЧСИ
за такси и разноски по изпълнителното производство. Според ищцата по този начин
ответникът се обогатил със сумата от 4099,79 лева, получена на отпаднало основание и със
сумата от 456,49 лева, доколкото спестило заплащане на дължими такси и разноски по
изпълнителното производство.
Ответникът в подадения в срок отговор на исковата молба оспорва исковете като
твърди, че давност не е текла до 26.06.2015г., а след това били искани и извършвани
изпълнителни действия, прекъсвали давностния срок и последният не бил изтекъл.
Между страните не се спори относно момента на издаване на изпълнителния лист,
образуването на изп.дело №20128410406385 по описа на ЧСИ Н.М. на 19.05.2012г. и
налагането на запор върху вземания на ищцата по банкови сметки на 27.11.2012г.
От приложеното изпълнително дело се установява, че с разпореждане от 20.06.2013г.
на ЧСИ е насрочен опис на движими вещи, а на 15.07.2013г. е връчена призовка за
принудително изпълнение на ищцата. На 30.07.2013г. ищцата е заявила писмено, че ще
погасява суми по изпълнителното дело след като започне работа и желае да погаси
задълженията си по кредита. С разпореждане от 03.12.2014г. е насрочен нов опис на
движими вещи, а на 18.12.2014г. отново е връчена призовка за принудително изпълнение на
2
длъжника. На 26.01.2015г. ищцата повторно е заявила, че ще прави погашения по
изпълнителното дело. С молба от 27.07.2015г. ответникът е поискал да бъде конституиран
като взискател по изпълнителното дело в качеството на цесионер на вземането и на
28.09.2015г. това е сторено от ЧСИ. С молби от 25.11.2015г., 22.02.2016г., 21.07.2017г.,
01.08.2017г., 29.09.2017г. и 09.08.2018г. новоконституираният взискател е поискал
извършване на изпълнителни действия. На 20.04.2018г. е изпратено съобщение за налагане
на запор върху вземания по банкови сметки и вземания от трудово възнаграждение. На
14.08.2018г. и на 02.04.2019г. е насрочен опис на движими вещи. На 22.11.2019г. е наложен
запор върху вземания от трудово правоотношение и върху вземания по банкови сметки на
длъжника, въз основа на които по изпълнителното дело в периода от 09.03.2020г. до
08.01.2021г. е постъпила сумата от 5142,28 лева, от която 4 099,79 лева са преведени на
взискателя, а 456,49 лева са послужили за погасяване на такси по т.З, т.5, т.26 и т.31 от
ТТРЗЧСИ. С разпореждане от 08.01.2021г. изпълнителното производство е прекратено
поради пълно погасяване на задължението.
При така установените релевантни за спора факти и обстоятелства се налагат
следните правни изводи във връзка с изложените във въззивната жалба доводи на
ищцата:
Съгласно мотивите на ТР№ 2/201Зг. на ОСГТК на ВКС подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, започнала да тече за съответното
вземане съобразно общите правила. Същото се отнася до влизането в сила на заповедта за
изпълнение и издаването на изпълнителния лист. Изпълнителното дело е образувано на
19.05.2012г., при действието на ППВС №3/1980г., съгласно което погасителна давност не
тече по време на изпълнителното производство. Настоящият състав не споделя изложените
във въззивната жалба доводи на ищцата, че ППВС №3/1980г. следва да се счита за изгубило
сила от датата на влизане в сила на сега действащия ГПК, а именно от 01.03.2007г., тъй като
с него се тълкуват разпоредби на отменения вече нормативен акт. Както правилно е
отбелязал и първостепенният съд, когато се касае до първоначално приети тълкувателни
постановления на Пленума на ВС или тълкувателни решения на ВКС, те имат обратно
действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила, като се счита че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните
актове. Ако обаче след издаването на първоначалния тълкувателен акт настъпи промяна в
тълкуваната норма, в свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона, и в тази връзка бъде постановен нов тълкувателен акт, с
който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно
тълкуване, последващото тълкувателно решение няма обратно действие, а започва да се
прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент
престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. Ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от
значение за съществуващото между страните правоотношение и са породили правните си
последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед задължителното
тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването на фактите. Противното би
означавало да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо
освен по силата на изрично посочено в закона изключение. Ето защо отмяната на
ППВС№3/18.11.1980г. с т.10 от ТР№2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС
поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение- 26.06.2015г., като се
прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства.
Налагането на запор на банкови сметки на 27.11.2012г. е прекъснало давността и е
започнала да тече нова давност. Противно на изложеното във въззивната жалба,
насрочването на опис на движими вещи на длъжника на 31.07.2013г., доколкото
представлява насочване на изпълнение към конкретно имущество на длъжника, прекъсва
3
изтичането на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Съгласно посочената и от
първостепенния съд безпротиворечива съдебна практика, без значение е дали описът на
имуществото реално е извършен и дали описаните вещи са собственост на длъжника.
Действително, насрочването на описа не съставлява същинско изпълнително действие и не
прекъсва погасителната давност относно вземането, което обаче е различно от перемцията.
Перемция не е настъпила и поради подаването на молби от взискателя за извършване на
изпълнителни действия на 25.11.2015г., 21.07.2017г., 01.08.2017г., 29.09.2017г., 09.08.2018г.,
както и поради предприетите от ЧСИ изпълнителни действия- налагане на запор върху
вземания от трудово правоотношение и на вземания по банкови сметки на 20.04.2018г. и на
22.11.2019г.
Настоящият състав не споделя и доводите във въззивната жалба, свързани с
депозираните от ищцата писмени изявления по изпълнителното дело на 30.07.2013г. и на
26.01.2015г. Последните представляват именно недвусмислено признаване на вземането и
заявяване на готовност за плащане при финансова възможност за такова и прекъсват
теченето на погасителната давност. Давността е прекъсвана и с налагането на запори на
20.04.2018г. и на 22.11.2019г.
Предвид гореизложеното се налага изводът, че вземанията на ответника по
процесния изпълнителен лист не са погасени по давност към момента на принудителното
им събиране от ЧСИ и основанието за това принудително събиране е било налице. Ето защо
въззивната жалба на ищцата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното решение- потвърдено като правилно.
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски. Въззиваемият
ищец претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция и такова следва
да му се присъди в размер на 100 лева, съобразно относително ниската фактическа и правна
сложност на спора.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3346 от 26.10.2021г., постановено по гр.дело
№25025/2021г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
ОСЪЖДА В. П. С.- Р. с ЕГН:********** да заплати на „К.И.И. БГ“ЕАД с
ЕИК:******* сумата от 100 лева (сто лева)- разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4