РЕШЕНИЕ
№ 1821
гр. Пловдив, 24.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330116155 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н., ЕГН ********** против „Изи асет
мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни искове с правно
основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем №
********* от 31.10.2019 г., по силата на който получил 300 лева, платими на 16
седмични вноски, от по 20 лева, при лихвен процент 40 и ГПР - 49,14 %, който бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, ал. 2; чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за
нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка,
получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за
присъждане на 12 лева - получена без основание за възнаградителна лихва и 128 лева -
за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в
съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенциите.
Твърди, че изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК са спазени, тъй като в
сключения между страните договор е посочен фиксиран ГЛП. След като ГЛП бил
1
фиксиран в договора и ясен за страните, то не можело да се приеме, че са налице
нарушения. Липсвало такова и на т.10, тъй като ГПР е посочен ясно в договора и не е
по – висок от пет пъти размера на законната лихва. ГПР бил изчислен на база
първоначално уговорен размер на лихвата, а тъй като в договора не била уговорена
възможност за промяната му, не били предвидени и уговорени допълнителни
допускания. Изискването на т. 11 също било спазено, тъй като не било необходимо
предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските
между различните непогасени суми. В чл.7, ал.1 от договора било уговорено, че
заемателят има право чрез подаване на писмена молба по всяко време на действие на
договора да получи погасителен план за извършените и предстоящи плащания. В
договора било записано, че размерът на погасителната вноска е 20 лева, а броят на
седмичните вноски е 16, което означавало, че в него е инкорпориран погасителния
план. Нямало нарушение на чл.11, ал.2 ЗПК, след като общите условия са
инкорпорирани в договора за заем, подписан от потребителя.
Неоснователно било и възражението за нищожност на неустойката, поради
прекомерност и противоречие с добрите нрави. В договора не фигурирало подобно
задължение. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е бил
подписан процесният договор за паричен заем от 31.10.2019 г., по който ответникът е
получил сумата от 12 лева за възнаградителна лихва.
Твърди се недължимост на сумата. В договора е уговорен ГЛП – 40 %, при което
е налице нищожност на клаузата за начисляването й, поради противоречие с добрите
нрави.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 40,00 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 49,14 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение
на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като
надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на
договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.
От справката се установява, че е платена сумата от 12 лева, при което искът е
доказан по основание и размер, следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като
последица.
Относно търсената недължимо платена неустойка от 128 лева – искът е
неоснователен. Видно от съдържанието на договора, в същия не е предвидена клауза
за дължимост на неустойка. Не се установява такава да е била начислена, съответно –
платена. Сочената от ищеца в уточнението клауза на чл. 4 предвижда задължение за
предоставяне на обезпечение, но не и санкционно такова за плащане на сума при
неизпълнението му, като никъде няма предвидена уговорка за дължимост на
неустойка, още по – малко в конкретно посочен размер. Поради това и искът, чието
основание е именно връщане на сума, платена и получена от ответника като такава за
погасяване на неустойка по процесния договор, е недоказан. Ответникът изрично
оспорва наличието на подобно твърдяно задължение, което оспорване е резонно и
кореспондира на доказателствата по делото. От справката се установява плащане на
сумата от 128 лева, но като нейно основание е посочено – поръчителство, не
неустойка. Възнаграждението за поръчител има друго основание и е свързано с
различно правоотношение, предвид липсата на предвидено задължение в процесния
договор за плащане и на такова възнаграждение, което да подлежи на връщане от
ответника. Сумата не може да бъде присъдена, дори да се приеме, че договорът е
недействителен и съобразно чл. 23 ЗПК, т.к. ищецът е определил рамките на търсена
защита с въвеждане на конкретни фактически твърдения, на които основава
претенцията си- не за връщане на всички надплатени суми над главницата, като
недължими, а на конкретна такава като платена за погасяване на неустойка по
договора, които не се установяват. С оглед горното, искът следва да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
3
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, в който
фигурира искане за следните разноски: 720 лева с ДДС – мин. адв. възн. за явяване в
повече от две поредни съдебни заседания и 100 лева – заплатен адв. хонорар.
Разноските не подлежат на присъждане. По делото е проведено само едно о.с.з., при
което предпоставките на чл. 7, ал. 9 НМРАВ не са налице. Представен е ДПЗС, в който
е уговорена безплатна защита по чл. 38 ЗАдв., но според списъка е платен адв. хонорар
от 100 лева, т.е. защитата не е безплатна. Налице е противоречие, което не предполага
присъждане на търсените разноски – относно 100 – те лева – няма доказателства за
соченото в списъка плащане, което е задължителна предпоставка за присъждане /т.1 на
ТР № 6/12 ОСГТК ВКС/.
Ответникът претендира разноски в размер на юрк. възн., което съдът определя
на минимума от 100 лева, съгл. чл. 78 ал. 8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1
от НЗПрП, от които по съразмерност се дължат 91,43 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на
Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. *********************, сумата от 12 лева
/дванадесет лева/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № *********от 31.10.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда 14.10.2021 г. до окончателното
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сума от 128 лева - получена без
основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ************ от
31.10.2019 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. ****************** да плати
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, сумата от 91,43 лева
/деветдесет и един лева и четиридесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, посочена от ищеца, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
IBAN: ********************** – „*************“ **
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4
5