Решение по дело №4779/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266888
Дата: 9 декември 2021 г. (в сила от 9 декември 2021 г.)
Съдия: Адриана Дичева Атанасова
Дело: 20201100504779
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 09.12.2021г.

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                     мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева , като разгледа докладваното от младши съдия Атанасова в.гр.д. № 4779  по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 211586  от 09.09.2019 г., постановено по гр. д. № 80342/2018 г. по описа на Софийският районен съд, ГО, 151 състав, С.Т.Р. е осъден да заплати на Е.Н. М.по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 232, ал. 2, пр. второ ЗЗД, както следва: сумата от 2727,65 лв. – дължими за ел. енергия за периода 18.09.2017г. - 26.02.2018г., сумата от 57,87 лв. – лихва за забава съгл. сключено споразумение  29.03.2018г., сумата от 12,78 лв. – дължима за ел. енергия за периода 27.02.2018г. - 29.03.2018г., сумата от 38,00 лв. от 20.04.2018г. и 38,44 лв. от 08.10.2018г. за възстановяване снабдяването с ел. енергия, сумата от 811, 10 лв. – дължима за ел. енергия за периода 09.05.2017г. - 28.08.2017г., сумата от 101,58 лв. – лихва за забава съгл. сключено споразумение 08.10.2018г., сумата от 19,00 лв. от 18.10.2018г. за възстановяване снабдяването с ел. енергия, сумата от 229,90 лв. – мораторна лихва върху главницата  от 3806,42 лв. за периода 15.05.2018г. -18.12.2018г.  – всички суми по договор за наем от 18.04.2013г., ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба в съда -19.12.2018г.

Със същото решение С.Т.Р.  е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Е.Н. М.сумата от 1001, 45 лв. – разноски по делото.

С решение  45577 от 19.02.2020г., постановено по гр. д. № 80342/2018 г. по описа на Софийският районен съд, ГО, 151 състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като на ред втори и осемнадесети в диспозитивната част вместо „Е.Н. М.” да се чете „Е.Н.М.”.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от С.Т.Р., в която са изложени подробни оплаквания относно неправилността на съдебното решение. Сочи, че в представения по делото договор за наем на недвижим имот ищецът не е описал кой точно имот се отдава под наем, както и на какво основание се легитимира като собственик на този имот. Твърди, че волята на страните при сключването на договора е била покупко – продажба на имота, а не наемно правоотношение. Навежда твърдения, че ищецът не е собственик на процесния имот, поради което не може да бъде и наемател. Твърди, че договорът за наем е сключен за срок от една година, който срок е изтекъл на 18.04.2014г., а съдът неправилно е приел, че срокът на договора е продължен. Сочи, че споразумението от 29.03.2018г. е било оспорено в първа инстанция, поради което съдът неправилно е основал изводите си на него. Оспорва дължимостта на всички суми за консумативи. Моли решението да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна Е.Н. М., в който оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено по подробно изложени правни и фактически доводи. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по същество решението е правилно по следните съображения:

По делото е безспорно отделено съобразно приетия проекто – доклад, неоспорен от страните в първото по делото съдебно заседание, че ищецът е предоставил на ответника за временно ползване по силата на договор за наем от 18.04.2013г. двуетажна къща в с. Волуяк, ул. „******, като в исковия период договора е бил действащ, като ответникът не спори, че договорът е прекратен; че вещта е била предадена от наемодателя на наемателя при сключването на договора; че по силата на договора наемателят се е задължил да заплаща разноските, свързани с ползването на вещта, че е настъпил падежа на претендираните вземания.

Неоснователни са наведените възражения във въззивната жалба, че ищецът не е собственик на имота и поради това няма право да го отдава под наем, а ответникът упражнява фактическата власт върху имота въз основа на предварителен договор за покупко – продажба, а не наем. Това е така, тъй като тези възражения са въведени едва с въззивната жалба, като по делото в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба и не е оспорил същата. Едва в първото по делото съдебно заседание процесуалния представител на ответника оспорва исковете по основание и размер без да навежда конкретни доводи в тази насока. Поради гореизложеното наведените възражения във въззивната жалба се явяват преклудирани.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че договорът за наем е сключен за срок от една година, като същият е изтекъл на 18.04.2014г., а съдът неправилно е приел, че същият е продължен. Така наведеното възражение от въззивника отново се явява преклудирано, тъй като се прави за първи път едва пред въззивната инстанция. Макар и да е оспорено от ответника в първото по делото съдебно заседание, че имотът е ползван през процесния период, то отново не са наведени конкретни твърдения в тази насока. Освен това от писмените доказателства по делото се установява, че между страните е бил сключен договор за наем от 18.04.2013г., като ответникът не оспорва сключването на договора, както и предаването на имота при подписването му.  Действително, в протокола – опис от 18.04.2013г., с който имотът е предаден  от ищеца на ответника, е посочено, че същият е неразделна част от договора за покупко- продажна, но същевременно е отбелязано, че страните са подписали протокола в качеството им на наемодател и наемател. Поради това и настоящият въззивен състав счита, че протокола – опис от 18.04.2013г. е съставен с оглед сключения договор за наем от 18.04.2013г. между страните и същият удостоверява предаването на имота на ответника с оглед отдаването му под наем.

Въззивният съд приема и че ответникът е напуснал процесния имот м. 04.2018г., тъй като по делото ищецът е представил с исковата си молба писмено признание с дата от м.04.2018г., неоспорено от ответника, в което е отбелязано, че С.Р.  няма никакво имущество в тази къща, като същото се възприема от настоящия съдебен състав, подобно на първоинстанционния съд, като извънсъдебно признание, че ответникът е напуснал процесния имот и е ползвал същия до м. 04.2018г. Действително, съгласно чл. 3.1 от договора за наем същия влиза в сила в момента на подписването му и се сключва за срок от една година, т.е. до 18.04.2014г. Същевременно обаче по силата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД ако след изтичането на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита за продължен за неопределен срок. В представения договор за наем от 18.04.2013г. не е посочено, че се изключва приложението на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, поради което същата намира приложение в конкретния случай. Отделно от това и с нот. покана от 11.04.2018г., рег. № 4609 по описа на нот. П.П., рег. № НК 157, връчена лично на ответника на 15.04.2018г. договорът е прекратен с едномесечно предизвестие съгласно чл. 3.5 от договора, като поради тази причина следва и че същият е прекратен едва на 15.05.2018г.

Неоснователно се явява и наведеното възражение от въззивника, че е оспорил споразумението от 29.03.2018г. в първата инстанция, поради което съдът неправилно е основал изводите си на него, както и че не дължи всички суми за консумативи. Това е така, тъй като както бе отбелязано и по – горе ответникът не  е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, както и такова възражение не е направил в първото по делото съдебно заседание, поради което същото се явява отново преклудирано.

Доколкото обаче е в доказателствена тежест на ищеца да докаже размера на вземанията настоящият съдебен състав следва да отбележи и че съгласно чл. 5.1 от сключения между страните договор за наем от 18.04.2013г. наемателя се задължава да заплаща всички разходи свързани с ползването на имота; вода, ел. енергия, топлоенергия, телефон и др. По делото са представени два споразумителни протокола от 29.03.2018г. и 08.10.2018г., неоспорени своевременно от ответника, които ищецът е сключил с „ЧЕЗ Електро България” АД за разсрочване на дължимите суми за доставка на ел. енергия до процесния имот. По делото се доказва и видно от представените платежни разписки на Изи пей, че ищецът е заплатил всички задължения и  разходи относно дължима ел. енергия за процесния период към ЧЕЗ.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции за неоснователност на предявените искове съвпадат, то обжалваното решение следва да се потвърди. 

По разноските по производството:

При този изход на делото на въззивника не се дължат разноски.

Искането за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна с оглед изхода на спора следва да бъде уважено. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, с който адв. В. е била надлежно упълномощена от въззиваемата страна в производството за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция за ищеца, като уговореното възнаграждение в размер на 620 лв. е било изплатено в брой. С оглед на това Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 620 лева - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                           Р Е Ш И:

 

               ПОТВЪРЖДАВА решение решение № 211586  от 09.09.2019 г., постановено по гр. д. № 80342/2018 г. по описа на Софийският районен съд, ГО, 151 състав.

               ОСЪЖДА С.Т.Р., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на Е.Н. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 620 лв., представляваща направените разноски пред въззивна инстанция за адвокатско възнаграждение.

               Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.