Р Е
Ш Е Н
И Е
№...........................................2022г., гр.Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІІ състав
в публично заседание
втори февруари 2022г.,
в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
С участието на секретаря Виржиния Миланова,
като разгледа докладваното от съдията адм.
дело № 2209/2021г.
по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК вр. чл.4 от ЗМДТ.
Образувано е по жалба на Д.Я.К.,
ЕГН **********,***, против Акт за установяване на задължения по декларация
/АУЗД/ № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., мълчаливо потвърден по реда на чл.156 ал.4
от Директора на Дирекция „МД” при Община Варна, в която са установени
задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в размер на 682.10 лв., ведно
с лихви за просрочие – 164.01 лв. и такса битови отпадъци /ТБО/ в размер на 1
261.88 лв., ведно с лихви 303.39 лв., за недвижим имот офис-магазин, находящ се
в гр.Варна, бул.“***“ № **, за периода 2017г. - 2020г.
В жалбата и в последваща
депозирана във връзка с дадени указания от съда уточняваща молба, се поддържа,
че акта е незаконосъобразен поради неправилно приложение на материалния закон.
Твърди се в конкретика, че същият е неоснователен, поради факта, че за
процесният имот има подадени декларации, описани в уточняващата молба, в които
е определен ползвателят, а именно „Имо-Рент“ ЕООД и задълженията за ДНИ и ТБО
за процения период от 2006г. – 2020г., са заплащани регулярно. По тези
декларации органът е счел, че няма нередности за отстраняване, приел ги е и е
определил като ползвател това дружество, като сключения между него и
собственика договор е с нотариална заверка на подписите. На изложените
основания, развити подробно в жалбата и в уточняващата молба се моли отмяна на
акта.
В съдебно заседание и по
съществото на спора жалбоподателят К. поддържа и моли съда да я уважи. Като
допълнителен аргумент за незаконосъобразност навежда и обстоятелството, че в
нот.акт, с който заедно със съпругата си са прехвърлили правото на собственост
на дъщеря си Ж. Казакона, е посочено, че не само те, а и дъщеря им ще ползва
имота. Счита, че в този случай е следвало задълженията да се разделят на тримата,
като се издадат три акта.
Ответникът
– Директор Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, чрез процесуален
представител – ю.к.Х., оспорва жалбата. В приложения с преписката отговор на
жалбата и в допълнително депозиран такъв на 25.10.2021г., както и в съдебно
заседание излага, че за процесния имот е подадена декларация през 2021г., в
която се посочва, че собственик на имота е Ж.К, а Д.К. и съпругата му – Д.К са
със запазено право на ползване. До момента на подаване на декларацията
ползвателите не са били декларирани като такива и не им е бил начисляван ДНИ и
ТБО за процесния имот. Фирма „Имо-Рент“ ЕООД е подала декларация 2010г., но
представеният договор не е в изискуемата форма, поради което данъчната партида
на дружеството за имота е закрита 2015г., а платените задължения са установени
като надвнесени и подлежат на възстановяване или прихващане. Предвид изложеното
моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на
ю.к.възнаграждение.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл.160 от ДОПК,
административният съд приема за установено следното:
По
допустимостта на жалбата:
Предмет
на съдебното оспорване е АУЗД № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., мълчаливо потвърден
по реда на чл.156 ал.4 от Директора на Дирекция „МД” при Община Варна. По
аргумент от чл.144 ал.1 и ал.2 от ДОПК на съдебен контрол за законосъобразност
в настоящото производство подлежи индивидуален административен акт, изрично
посочен в закона - чл.4 ал.1 от ЗМДТ вр. чл.107 ал.4 от ДОПК вр. чл.156 ал.1 от ДОПК. Оспорването е направено от процесуално легитимирано лице - адресат на
акта и в законоустановения срок. От изложеното следва, че жалбата е допустима
за разглеждане.
По
основателността на жалбата:
От събраните по делото
доказателства се установява следната фактическа обстановка:
С
процесния АУЗД № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., издаден от орган по приходите при Дирекция „МД” –
Община Варна, са
установени задължения на жалбоподателя Д.Я.К. за данък върху недвижимите имоти
и ТБО, обхващащи периода 2017г.-2020 за имот, представляващ офис-магазин,
находящ се в гр.Варна, бул.“***“ № **, за притежаваната от него ½
идеална част в качеството му на ползвател.
Като основание за
издаването му е послужила подадена за същия имот коригираща декларация с
вх. № **********/18.06.2021г. с приложен нотариален акт *****., в който е
посочено, че собственик на имота е Ж.Д.К, а Д.Я.К. и Д.М.К, които са я надарили
си запазват правото на ползване пожизнено и безвъзмездно.
С декларация
по чл.17, ал.1 от ЗМДТ вх. № **********/09.03.2006г. /л.11-12 от адм. преписка/
жалбоподателят, като управител на „Имо-Рент“ ЕООД е декларирал в качеството на
ползвател процесния недвижим имот, като е приложил и договор за предоставяне за
ползване и управление на недвижими имоти от 06.03.2006г. с нотариална заверка
на подписите от нотариус, рег.№ ***.
С
административната преписка е представена и декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.
№**********/22.06.2010г., подадена от „Имо-Рент“ ЕООД, в която като собственик
на имота е посочена Ж.Д.К, а като ползвател „Имо-Рент“ ЕООД съгласно приложен
договор за предоставяне на ползване и управление на недвижим имот от
06.03.2006г., заверен от нотариус Ж К /л.15-16 от адм. преписка/.
В хода
на съдебното производство от ответника беше представена и декларация по чл.14
от ЗМДТ с вх. № 7425-3628/03.04.2000г. за първоначално деклариране на имота по нотариален
акт ****., в която е посочено, че собственик на имота е Ж.Д.К, а учредено право
на ползване няма.
Процесният
АУЗД е бил оспорен от жалбоподателя по административен ред на 14.06.2021г. С
писмо рег.№ МД-Т21007941ВН_001ВН от 09.08.2021г. същия е
уведомен, че в резултат на извършената проверка, в която е установено че е ползвател
на имота, задълженията за ДНИ и ТБО са коректно изчислени и се дължат, ведно
със законната лихва до датата на плащането им.
Съдът,
предвид установената фактическа обстановка и събраните по
делото доказателства, като съобрази приложимите законови разпоредби,
достигна до следните правни изводи:
Съобразно
разпоредбите на глава четиринадесета от ДОПК за установяването на задължения за
данъци и задължителните осигурителни вноски, в т.ч. местните данъци и такси,
вкл. такса битови отпадъци, предвид препращащите разпореди на чл.9 от ЗМДТ,
чл.4 ал.1-5 от ЗМДТ и чл.144, ал.1 от ДОПК, са приложими два способа: или чрез
акт за установяване на задължение по декларация по чл.107 ал.3 от ДОПК, или
чрез ревизионен акт по чл.108 от ДОПК; като и в двата случая актът подлежи на
задължителен административен контрол. В случаите, при които задължението е
установено с акт по чл.107 ал. 3 от ДОПК компетентният горестоящ орган е
ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община според чл.4
ал.5 предл. второ от ЗМДТ, а в случаите, при които задължението е установено с
ревизионен акт, решаващ орган е кметът на общината според чл.4 ал.5, предл.
първо от ЗМДТ. На обжалване пред съда подлежи първоначалният административен
акт само в частта, която е обжалвана по административен ред и е потвърдена при
това обжалване по арг. от чл.156 ал.1, 2 и 3 от ДОПК, като ответник в
производството пред съда е решаващият орган - чл. 159 ал. 2 от ДОПК.
В
настоящия случай, оспореният АУЗД е издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК,
въз основа на подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ от собственика на имота и по
инициатива на органа по приходите поради неплатени задължения за ДНИ и ТБО.
Съгласно разпоредбата на чл.107 ал.3 от ДОПК, размерът на задължението по ал.1
се съобщава на задълженото лице, като по искане на задълженото лице органът по
приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от
искането, акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие
между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след
като е изчерпан редът по чл.103, както и когато не е подадена декларация или
задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Акт може да се
издаде и служебно въз основа на собствени данни, данни, получени от трети лица
и организации, когато по закон не е предвидено подаване на декларация и
задължението не е платено и не е извършена ревизия. Следователно, в хипотезата
на чл.107 ал.3 от ДОПК актът следва да е издаден от орган по приходите, който
по аргумент от разпоредбите на чл.9б вр. чл.4 ал.4 от ЗМДТ се определя със
заповед на кмета на общината.
При
извършване на служебна проверка по чл.160 ал.2 от ДОПК, съдът констатира, че
процесният АУЗД е издаден от компетентен орган по силата на разпоредбата на
чл.9б вр. чл.4 ал.4 от ЗМДТ и чл.107 ал.3 от ДОПК и Заповед № 2888/15.07.2019г.
издадена от Кмета на Община Варна в условия на заместване, съгласно Заповед
№-056/19.09.2019г. на Кмета на Община Варна.
Оспореният
АУЗД е издаден в предвидената по закон писмена форма и съдържа задължителните
реквизити по чл.59 ал.2 т.4 от АПК, а именно фактически и правни основания за
неговото издаване. В АУЗД изрично е посочено, че се издава на основание чл.107
ал.3 от ДОПК. При извършената проверка съдът намира, че процедурата по издаване
на оспорения АУЗД е съобразена с приложимите процесуални норми на ДОПК и в хода
на административното производство не са допуснати съществени процесуални
нарушения.
В
настоящото производство жалбоподателят оспорва акта по неговото основание, като
в съдебно заседание изрично заявява, че не оспорва правилното изчисляване на
данъка.
Съгласно
чл.10 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на
територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на
населените места и селищните образувания, като с оглед разпоредбата на чл.11
ал.1 от ЗМДТ, субекти на това задължение /данъчно задължени лица/ са
собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а според ал.3 от същия член при
учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят.
Съответно в чл.62 от ЗМДТ в приложимата редакция е предвидено, че такса за
битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране и транспортиране на битови
отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; третиране на битовите
отпадъци в съоръжения и инсталации;
поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в
населените места и селищните образувания в общината. По аргумент от
разпоредбата на чл.64 ал.1 в приложимата редакция вр. чл.11 ал.1 и ал.3 от ЗМДТ, задължението за заплащане на ТБО е за лицето - собственик на облагаем с
данък недвижим имот, респективно ползвател при учредено право на ползване.
Задълженията
за ДНИ и за ТБО имат своето основание и следват от факта на принадлежността на
правото на собственост върху съответния недвижим имот, респективно учредено
право на ползване - т.е задълженията възникват и съществуват за лицето -
титуляр на правото на собственост върху имота или на правото на
ползване. Следователно възникването и съществуването на качеството субект
на задълженията по чл.10 и чл.62 от ЗМДТ, е обусловеното от придобиването и
принадлежността на собственост върху недвижим имот или учредено право на
ползване върху същия.
Съгласно
чл.14 ал.1 от ЗМДТ в приложимата редакция към момента на придобиване на правото
на ползване, за новопостроените или придобитите по друг начин имоти
собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за
това писмено в 2-месечен срок териториалната данъчна дирекция по местонахождението
на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху
недвижимите имоти. С тази декларация задълженото лице не определя само данъка, а
декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на
облагаемата основа и размера на данъка. Облагаемата основа и размера на
данъка се определят от компетентния данъчен орган. Ако след придобиване на
имота или на правото на ползване настъпят промени в някое обстоятелство, което
има значение за определяне на данъка, данъчно задълженото лице е длъжно
да уведоми общината в указания срок – чл.14 ал.2 от ЗМДТ в приложимата редакция.
Следователно подаването на данъчната декларация по чл.14 ал.1 и ал. от ЗМДТ е
едно процесуално задължение на задълженото лице, произтичащо пряко от закона,
чието неизпълнение е обвързано със съответните санкции - чл.123 ал.1 от ЗМДТ.
Данъчната
декларация има обвързващо за подалия я правен субект действие. Тя е частен
писмен документ, подписан от лицето, респективно от името на лицето, което я
подава, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва както поради
отговорността, която носи за декларирането на неверни факти и обстоятелства по
силата на чл.313 ал.2 от НК, така и поради декларирането на неизгодни за него
факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение.
Безспорно
е, че в конкретния случай, първоначално за имота е подадена декларация по чл.14
от ЗМДТ с вх. №7425-3628/03.04.2000г., в която е декларирано единствено
собствеността на имота, като изрично в т.4.1 „Учредено ли е вещно право на
ползване“ е отбелязан отговор „не“, което не съответства на клаузите в нот.акт
№ 136/1999г. Безспорно е също така, че с Декларация по чл.17, ал.1 от ЗМДТ вх.
№ **********/09.03.2006г. /л.11/ жалбоподателят като управител на „Имо-Рент“
ЕООД е декларирал в качеството на ползвател процесния недвижим имот, като е
приложил и договора за предоставяне за ползване и управление на недвижими имоти
от 06.03.2006г. с нотариална заверка на подписите от нотариус, рег.№ ***. По
този начин „Имо-Рент“ ЕООД е декларирал имота като офис с определена отчетна
стойност.
Въз
основа на декларираните от жалбоподателя факти и обстоятелства е определен и размера
на ДНИ и ТБО, които са заплащани от дружеството. В последствие с декларация по
чл.14 от ЗМДТ с вх. № **********/22.06.2010г., подадена от „Имо-Рент“ ЕООД, отново
е декларирано правото на ползване на имота от дружеството по т.6 /л.15/.
Не е
спорен и факта, че настоящото производство е започнало след подаване на
коригираща декларация вх.№ **********/18.06.2021г., в която е посочено в т.6,
таблица 1 като собственик на имота Ж.Д.К, а в т.7, таблица 2 като ползватели - Д.Я.К.
и Д.М.К.
От
гореописаните доказателства се установява, че през 2000г. първоначално е не е
деклариран факта на учреденото право на ползване в полза на жалбоподателя и
съпругата му. С подаването на Декларация по чл.17, ал.1 от ЗМДТ вх.№ **********/09.03.2006г.
и декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ **********/22.06.2010г., като задължено
лице е вписано дружеството, като именно така декларираното става достоверно за
данъчния орган.
Вярно
е, че служителят, който приема данъчната декларация, има задължението да окаже
съдействие на задълженото лице по всички въпроси, свързани с попълването на
декларацията, както и да посочи необходимостта от отстраняване на непълноти в
попълнена декларация по арг. от чл.99 ал.3 от ДОПК. Но това не значи, че
служителят може да указва на задълженото лице какви факти и обстоятелства да
декларира. Това е въпрос на лична преценка и поради това и на лична отговорност.
С оглед на това за целите на данъчното облагане с данък върху недвижимите
имоти, респективно за таксата за битови отпадъци, и при липсата на основания за
данъчния орган да счита декларираните факти в частта за начина на ползване на
имотите за неверни, релевантно е декларираното от жалбоподателя. В тази връзка
законодателят, като отчита значението на декларирането на фактите и
обстоятелствата от значение за данъчното задължение е създал поредица от
задължения на съответните лица и органи, задължения и права на задълженото
лице, правомощия на органа по приходите, всички те насочени към единствената
цел да се установят точно релевантните за облагаемата основа и за размера на
данъка факти и обстоятелства.
В
случая ползватели на имота са жалбоподателя и съпругата му, на които с нотариален
акт № 136, том 2, рег.№ 5689 от 28.12.1999г., е учредено вещно право на
ползване пожизнено и безвъзмездно и именно те е следвало да бъдат декларирани в
подадената първоначално декларация по чл.14 от ЗМДТ. В тази връзка съдът намира
за неоснователни възраженията на жалбоподателя относно правото на ползване на
имота от дружеството „Имо-Рент“ ЕООД. Представеният договор за предоставяне на
ползване и управление на недвижими имоти от 2006г. с нотариална заверка на
подписите не учредява по надлежен ред право на ползване в полза на дружеството.
Учредяването на право на ползване върху недвижим имот е от сделките, за чиято
действителност законът изисква най-строгата форма – нотариален акт, съобразно чл.18
от Закона за задълженията и договорите, според който договорите за прехвърляне
на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти
трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Учредител на правото на ползване
може да бъде собственикът на недвижимия имот, върху който се учредява правото
на ползване, като учредяването на това вещно право обикновено се извършва чрез
продажба или дарение, т. е. сделката може да бъде както възмездна (продажба),
така и безвъзмездна (дарение), но тя е винаги формална. При липса на учредено
вещно право на ползване не е приложима нормата на чл.11 ал.3 от ЗМДТ.
В настоящия
казус това означава, че за да възникне валидно право на ползване е било необходимо
собственикът на имота да учреди във формата на нотариален акт право на ползване
в полза на „Имо-Рент“ ЕООД, каквото обстоятелство не е установено по делото. С
договора от 2006г. се учредява единствено облигационно право на ползване на
имота, но не и вещно такова, което е учредено единствено и само в полза на
жалбоподателя и съпругата му с нотариалния акт от 1999г. Няма данни, а и не се
твърди в последствие същото да е отпаднало на някакво правно основание.
Следователно относимо към предмета на доказване е именно учреденото вещно, а не
облигационно право на ползване върху имота.
Както
беше посочено и по-горе, с декларацията по чл.14 от ЗМДТ задълженото лице не
определя само данъка, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение
за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Облагаемата основа и
размера на данъка се определят от компетентния орган по приходите. Ако след
придобиването на имота или на правото, настъпят промени в някое обстоятелство,
което има значение за определяне на данъка, данъчно задълженото лице е длъжно
да уведоми общината в указания срок - чл.14 ал.3 от ЗМДТ. Следователно чрез подаването
на първоначалната данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ през 2000г. задълженото
лице е обвързано по отношение декларираните факти и обстоятелства, които водят
до възникване на данъчното задължение. Вместо собственика да подаде коригираща
декларация, в която да впише коректно ползвателите на недвижимия имот, през
2006г. жалбоподателят подава декларация по чл.17 от ЗМДТ, а в последствие през
2010г. и по чл.14 от ЗМДТ, в които неправилно декларира ползване на имота от
дружеството. При липса на подадена декларация за промяна на първоначално
декларираните данни, не може да се иска от административния орган да издаде
административен акт, чрез който да промени вече декларирани обстоятелства и
факти, от значение за данъчното облагане и конкретно по ЗМДТ. Изложеното
представлява самостоятелно основание, обосноваващо неоснователност на доводите
на оспорващия за незаконосъобразност на АУЗД, предвид обстоятелството, че
органът по приходите е закрил данъчната партида на дружеството. Нещо повече
платените задължения от дружеството са установени като надвнесени и подлежат на
прихващане или възстановяване, при поискване от внеслият ги.
Задължението
за данък върху недвижимите имоти възниква с възникване на юридическата връзка
между субекта и обекта на облагане - правото на собственост или ограничено
вещно право. Размерът на данъка следва да бъде определен на основата на
законоустановените изисквания, част от които са и верните данни за вида на
имота, местонахождението и предназначението му. Задължението за предоставяне
на тези данни и за тяхната вярност е на данъчно задълженото лице. В случая поради
неверните данни, съдържащи се в първоначално подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ от собственика на имота и в последствие от представящия се за ползвател,
дружеството е заплащало ДНИ и ТБО за процесните периоди. С оглед на това и при
отчитане на презумпцията за добросъвестност на данъчно задълженото лице при
изпълнение на задължението за деклариране, органа по приходите не е имал
задължението да оборва декларираните от жалбоподателя релевантни за облагането
факти и обстоятелства. Основавайки се именно на декларираното, което би
следвало да е фактическото, органът първоначално е приел, че ползвател на процесния
имот е дружеството и с оглед на това, декларирано от жалбоподателя е определил
и размера на данъка и на таксата. Както
се посочи по-горе за органа по приходите не е налице задължение да извършва
задължителна проверка за верността на декларираните с всяка една подадена данъчна
декларация данни, преди да пристъпи към определяне на облагаемата основа и
размера на данъка. Това, първо би било непосилно като обем дейност, и второ -
би обезсмислило значението на декларирането и на механизма на данъчно облагане
чрез деклариране. Именно обвързващата сила на подадената данъчна декларация
и механизмите за промяна на декларираните данни при настъпила промяна е
средството, чрез което законодателят възлага на самото задължено лице да посочи
лично, какви точно са релевантните факти за данъчното му облагане. Точно
тази разлика между декларираното и фактическото право на ползване на имота,
собственичката е отстранила като несъответствие по реда на чл.14 ал.3 от ЗМДТ,
чрез подаване на коригиращата декларация от 2021г.
Горното
обаче не води до отпадане на задълженията на ползвателите на имота да заплащат
ДНИ и ТБО за процесните периоди.
Неоснователно
е и другото възражение на жалбоподателя, че задълженията за имота следва да се
разделят на три, тъй като дъщеря им Ж. също е с право на ползване. В
представения по делото нот.акт № ***/1999г. е посочено, че „Д.Я.К. и Д.М.К си
запазват правото на ползване пожизнено и безвъзмездно за гореописания недвижим
имот, заедно с Ж.Д.К“. На първо място, така уговореното е непрецизно и от тази
клауза не става ясно каква е действителната воля на страните. Правото на
собственост включва в себе си и правото на ползване и именно поради това
собственикът може да се разпореди с това право, като го учреди в полза на трето
лице, но не и сам на себе си. Ако се приеме твърдението на жалбоподателя, то
това би обезсмислило учредяването на правото на ползване на родителите,
доколкото не е ясно каква част от имота и какъв обем от правото на ползване ще
се упражнява от прехвърлителите, съответно не е ясно и какъв е обемът на
правомощието ползване, което ще упражнява собственика на имота. Поради това и
доколкото липсва предмет, тази клауза не може да послужи като основание за
получаване на данъчно предимство или за натоварване на собственика на имота с
данъчни задължения, при надлежно учредено право на ползване.
Както
беше посочено и по-горе субекти на задължението за ТБО и ДНИ са собствениците на облагаеми с данък
недвижими имоти, а при учредено
вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят /чл.11 ал.1 и ал.3 от ЗМДТ. Възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по
чл.10 и чл.62 от ЗМДТ, е обусловеното от придобиването и принадлежността на
собственост върху недвижим имот или учредено
право на ползване върху същия.
На
следващо място, жалбоподателят не твърди съвместно ползване на процесния имот,
а се позовава само на непрецизното изписване в нотариалния акт. Такива
евентуални твърдения са в противоречие и с изявленията направени от самия него
в жалбата до Директор Д-я МДТ, както и с изявленията на Ж.К, в депозираната от
нея жалба на 14.06.2021г. /л.8 и л.30 от преписката/, в които изрично се
поддържа, че Казакова е собственик на имота, а ползватели са нейните родители.
Единствено последните /а не и тримата/ са посочени като ползватели и в
подаваните до Община Варна декларации по чл.17 от ЗМДТ /л.35 и л.44 от
преписката/
Неясни
останаха твърденията на жалбоподателя по съществото на спора относно статута на имота. Съгласно
представеният нот.акт. за собственост, имотът представлява офис-магазин в груб
строеж. Видно от представените с административната преписка Разрешение за
ползване от 07.02.2000г. и скица от КК, актуална към м.07.2021г., същият
представлява офис. Именно като такъв е деклариран и съответно с оспорения АУЗД
задълженията са определени като за офис.
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че оспореният АУЗД е постановен и при правилно
приложение на материалния закон.
Предвид
изричното изявление на жалбоподателя в проведените съдебни заседания, че
оспорва задълженията за ТБО и ДНИ по основание, но не и относно техния размер,
като счита последния същия за правилно изчислен, съдът не намери за необходимо
назначаване на СИЕ, натоварващата страната с допълнителни разноски. Независимо
от това и при извършената служебна проверка, съобрази следното:
Съгласно
чл.14 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на
Община Варна, размерът на ДНИ за 2017г., 2018г., 2019г. и 2020г. е в размер на
2 на хиляда /2 ‰/ върху данъчната оценка на имота, представляваща и данъчна
основа. Последната се определя съгласно Приложение № 2 от ЗМДТ и видно от
обстоятелствената част на оспорения акт към 2021г. за процесния имот същата е
общо в размер на 159 826.80 лв., съответно ½ от нея е
79 913.40 лв.
По
отношение задълженията за ТБО, съгласно чл.64 ал.1 от ЗМДТ, в редакцията
действаща за процесния период, таксата се заплаща от лицата по чл.11 от ЗМДТ.
Размерът на ТБО за съответния период е изчислен съобразно размера на таксата,
определен от Общински съвет –Варна за всяка година като страните не спорят, че
услугите, за които се дължи ТБО, са предоставяни от общината за релевантните
данъчни периоди, като следва да се акцентира и върху обстоятелството, че районът,
в който се намира процесния имот е в централната част на града.
В
настоящия случай се установява, че при определяне на задълженията са съобразени
всички относими обстоятелства – вида на постройката, година на построяване,
предназначение, размер на данъчната оценка към всеки от процесните периоди,
като размерът на задълженията е определен при съобразяване на обстоятелството,
че жалбоподателят е ползвател на ½ от имота в режим на СИО.
Следователно
правилно са определени задълженията на жалбоподателя за ДНИ и ТБО за процесните
данъчни периоди по отношение на притежавания от него имот, съобразно данъчната
му оценка и ползваната от него част.
Предвид
горното съдът приема, че за органа са били налице както фактическите, така и
правните основания да събере дължимия данък, чийто размер е определен съобразно
декларираните от жалбоподателя данни за процесния недвижим имот. Правилно за
неплатените в срок публични задължения е начислена и законна лихва върху същите
- аргумент от чл.1 ал.1 на Закона за лихвите върху данъци, такси и други
подобни държавни вземания вр. чл.162 ал.2 т.9 и чл.175 от ДОПК и в съответствие
с разпоредбата на чл.4 ал.2 от ЗМДТ.
С
оглед изхода на спора и на основание чл.161 ал.1 изр.1 от ДОПК, основателно се
явява своевременно направеното от ответника искане за присъждане на ю.к. възнаграждение,
поради което жалбоподателят следва да се осъди да заплати такова в размер на
300 лв., определен съобразно чл.8 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Я.К., ЕГН **********,***, против Акт за установяване на
задължения по декларация № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., мълчаливо потвърден по
реда на чл.156 ал.4 от Директора на Дирекция „МД” при Община Варна, в която са
установени задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 682.10 лв.,
ведно с лихви за просрочие – 164.01 лв. и такса битови отпадъци в размер на 1
261.88 лв., ведно с лихви 303.39 лв., за недвижим имот офис-магазин, находящ се
в гр.Варна, бул. “***“ № **, за периода 2017г. - 2020г.
ОСЪЖДА Д.Я.К., ЕГН **********,*** да заплати на Община Варна юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 /триста/ лева.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
административен съд в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: