Решение по дело №1038/2023 на Административен съд - Плевен

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно -процесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО.

Производството е образувано по жалба с вх.№ 7593/20.12.2023 г. подадена от Д. М. С., [ЕГН], адрес: [населено място], ул. С. В., №9, ет. 5, ап. 15, чрез адвокат А. А. от САК съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис 5, срещу Решение № 2153-14-78/28.11.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Плевен, с което е оставена без уважение жалбата на Д. М. С. срещу Разпореждане № 141-00-1225-3/19.10.2023 г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТД на НОИ - Плевен, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Ответникът Директора на ТП на НОИ Плевен е представил заверено копие от административната преписка по издаване на оспорения акт.

В съдебно заседание оспорващата се явява лично и поддържа жалбата, като моли да бъде признато право на обезщетение за безработица и да бъде отпуснато.

В съдебно заседание ответникът – Директорът на ТП на НОИ Плевен, не се представлява в о.с.з. по същество.

Административен съд-Плевен, десети административен състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Със заявление вх. № 411-4054/12.05.2023 г. Д. М. М. е заявила пред ответника желание да й бъде отпуснато обезщетение за безработица. В заявлението е посочено, че молителката е упражнявала трудова дейност в друга държава – Република Кипър, за периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването - в периода от 15.10.2002 г. до 08.05.2023 г. (лист 24-25). Приложена е декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 от лицето, в която се сочи, че последният период на заетост е от 15.10.2022 г. до 08.05.2023 г., в Кипър, като наето лице от работодател, като и съпругът на жалбоподателката е живял също в държавата по последна заетост. Посочва, че децата и роднините й са живели в България, притежава жилище в България, като преобладаваща част от социалните контакти са били в България и възнамерява да се установи в страната (лист 26-27). Подадено е и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава – членка на ЕС/ЕИП или Швейцария (лист 33 -34) с посочен осигурителен номер на молителката в Кипър.

Направено е искане за осигурително досие на молителката (лист 37-40), искане за информация за заплатата (лист 41-43) до компетентните органи в Кипър.

След изпращане на искането, производството е спряно (лист 35).

В отговор на исканията са получени формуляр U017 - Осигурително досие (лист 37-40) и формуляр U004 - Информация за заплата, от които се установява, че действително жалбоподателката е пребивавала в Кипър и има осигурителен стаж в тази държава за периода от 15.10.2022 г. до 08.05.2023 г., като има няколко подпериода на осигуряване и периоди, които не се зачитат за осигурителен стаж.

Последните периоди на заетост, която представлява осигурителен период, са от 01.01.2011 г. до 30.09.2022 г. и от 10.10.2022 г. до 08.05.2023 г.(лист 38).

Представени са и данни за осигурителния доход (информация за заплата) за периода от 01.05.2021 г. – 08.05.2023 г. (лист 41).

След получаване на исканата информация от органа, производството по заявлението е възобновено (лист 44).

По делото са представени заверени преводи от представените от жалбоподателката пред административния орган писмени документи – заявлението за издаване на формуляр U1, фиш за заплата за м.март 2023 г. (лист 56), данни за осигурителната сметка на Д. М. за всички години от 2002 г. до 2022 г. (лист 57).

Въз основа на събраните писмени доказателства, с Разпореждане № 141-00-1225-3/19.10.2023 г. издадено от За Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Плевен е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на Д. М. М. с [ЕГН].

В разпореждането са изложени мотиви, че съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост и правилото е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава.

Посочва се, че съгласно европейското законодателство е възприет 5-годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава.

Поради тези обстоятелства въз основа на събраните доказателства и на основание разпоредбите на чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. органът е направил извод, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване по време на заетостта, поради което няма основание за преценка и отпускане на парично обезщетение за безработица на лицето.

Против разпореждането за отказ е подадена жалба от М. (лист 47), в която се твърди, че България е компетентната държава за отпускане на обезщетение за безработица. Според нея съществува изключение от общото правило и държавата по произход може да се определи като държава по пребиваване, ако центърът на интересите на лицето е там. Смята, че административният орган не е извършил преценка на всички факти и обстоятелства, определящи държавата по пребиваване. Към настоящия момента жалбоподателката твърди, че се е установила трайно в Република България, като счита, че заетостта й в Кипър е била временна по своя характер.

С Решение № 2153-14-78/28.11.2023 г. на директора на ТП на НОИ Плевен е отхвърлена жалбата на лицето и е потвърдено разпореждането, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица на М..

В мотивите на решението се посочва, че М. е имала периоди на заетост от м.10.2002 г. до м.05.2023 г. само в Кипър, при работодатели от Кипър, пребиваването й в тези периоди е било също в Кипър, т.е. държавата по последна заетост и държавата по пребиваване до прекратяване на заетостта, е една и съща, и това не е България.

Д. М. е обжалвала постановеното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, от надлежна страна и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по см. на чл. 117, ал. 3 от КСО – директор на ТП на НОИ –Плевен, постановено е в установената писмена форма, изложени са мотиви, спазени са административно-производствените правила, правилно е приложен материалният закон и целта на закона.

Съдът счита извода на административния орган за правилен и законосъобразен.

Между страните не се спори, че след прекратяване на заетостта на 08.05.2023 г. в Кипър, към 12.05.2023 г. М. се е завърнала в държавата си по произход България, подала е заявление за обезщетение за безработица (лист 24 и сл.) и няма осигурителен стаж в България от 08.05.2023 г. до подаване на заявлението.

Поради това, че М. няма период на заетост в България след прекратяване на заетостта си в държавата по пребиваване през последните 24 месеца (над 20 години реално) Кипър, не е налице хипотезата по чл. 61 от Регламент (ЕО) №883/2004 и България не е компетентна държава на това основание. България не е била държава по пребиваване за дълъг период от време, т.е. за целия период от 2002 г. до 2023 г., който е повече от 20 години. Заявлението за отпускане на обезщетение за безработица е подадена на 12.05.2023 г. – няма и месец след прекратяване на заетостта в държавата по пребиваване за предходните над 20 години за жалбоподателката. Няма доказателства, че спрямо М. са налице обстоятелствата по чл. 64 от Регламент (ЕО) 883/2004 – същата не е била регистрирана като безработна поне четири седмици в Кипър, преди да се премести в държавата си по произход.

Приложимите норми са разпоредбите на Регламент (ЕО) №883/2004 г., който намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, §1, б. „з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл. 11, §3, буква „а“. Правилото гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка, се прилага законодателството на тази държава - членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост е компетентна държава и отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (т.е. работи и се осигурява в едната държава, но пребивава в друга, например работи във Франция, но пребивава в Белгия), и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Член 61 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава - членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица, като на държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост.

Държавата по пребиваване е тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, мястото, където лицето обичайно пребивава (чл. 1, § “й“ от Дял първи на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност). Основен критерий при определяне държавата по пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът и нейната продължителност. Продължителността на заетост на М. в Кипър е била повече от 20 години, а съгласно европейското законодателство с изтичането на период по-дълъг от 5 години се приема, че е налице срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за пребиваване в държава. В този смисъл е и становището на Европейската комисия по дело С-30/22, ч. III, т. 11.

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. нямат отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за ранно пенсиониране; 3. не упражняват трудова дейност, за която да подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Последната трудова заетост на Д. М. е била в Кипър, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Кипър и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Съгласно чл. 61 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., както по-горе вече беше посочено, компетентната институция на държавата членка, чието законодателство поставя правото на обезщетения за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

В чл. 2 се сочи, че правилото се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по см. на чл. 1, § "л") и относно обезщетение за безработица.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:

определяне на приложимото законодателство;

равенство в третирането;

сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и

износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето, т.е. приложимо е правото на Република Кипър при определяне на правото на обезщетение за безработица, освен ако не са налице специалните хипотези, представляващи изключения от общия принцип. Те са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (т.е. положеният труд и направеното осигуряването не са в държавата по пребиваване), и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Това е хипотеза, при която лицето запазва обичайното си пребиваване, но полага труд и е осигурявано в друга държава членка.

В случая оспорващата е подала декларация (лист 26) относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. и следва да се определи, дали Република България е държава по пребиваване, за да се извърши преценка на правото на лицето на обезщетение.

Съгласно член 11, § 3, буква в) от Регламент № 883/2004 спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а чл. 1, § „й“ от Регламент № 883/2004 дефинира понятието „пребиваване“ - мястото, където лицето обичайно пребивава.

Съгласно член 11 от Регламент № 987/2009 г. Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице, въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват:

- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки;

- положението на лицето, включително:

естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

семейното положение и роднинските връзки на лицето;

упражняването на неплатена дейност;

жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 /Е0 на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия осигурителен период.

С оглед горепосоченото съдът намира, че правилно е приложен законът – Регламент №883/2004 г. - и не може да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване в настоящия случай. Оспорващата през последните 20 години е работила в Кипър, където е и живяла заедно със съпруга си, и независимо, че има роднини в България и вероятно се е връщала за кратки периоди в държавата по произход, то центърът на интересите за този значителен период безспорно е бил в Кипър. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента е неприложима (в този смисъл определение по дело С-30/22, СЕС), защото и по време на последната заетост, и за целия период от 20 години М. е пребивавала в Кипър, и няма никакви периоди на заетост в България. Поради това Д. М. не може да претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 от КСО за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като България не се явява компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване. Освен това няма доказателства за наличие на предпоставките по чл. 64 от Регламент №883/2004 г.

В случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост –Кипър, която е и държава по пребиваване за целия период, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там, каквато е и целта на КСО – предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти. Връзката на М. с България - поддържане на контакти с близки в България и притежаването на жилище в България - през последните 20 години - не води до извод, че пребивава в България, тъй като реално е живяла със съпруга си в Кипър, където е работила непрекъснато през продължителен период, и е следвало там да упражни правото на обезщетение, там е бил центърът на интересите за продължително време, който е от значение за определяне на държава по пребиваване и от там – компетентната държава.

Промяната на държавата по пребиваване на лицето, след прекратяване на осигуряването и без да се е регистрирало като безработно лице търсещо работа поне за четири седмици в държавата по осигуряване, без никакъв период на осигуряване в новата държава по пребиваване, дори и това да е държавата по произход, не прави втората държава компетентна държава, не създава и задължение за сумиране на осигурителен стаж във връзка с обезщетение за безработица, просто защото няма какво да се сумира.

Предвид изложеното съдът счита, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ Плевен е законосъобразен административен акт, съответства и на материалния закон, поради което следва да бъде отхвърлена предявената жалба.

На основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд-Плевен, десети административен състав

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалба с вх.№ 7593/20.12.2023 г. подадена от Д. М. С., [ЕГН], адрес: [населено място], ул. С. В., №9, ет. 5, ап. 15, срещу Решение № 2153-14-78/28.11.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Плевен.

Решението да се съобщи на страните.

На основание чл.119 във вр. с чл. 117, ал.1, т.2, б. “б“ от КСО решението е окончателно.